Един възглед за съвременното творчество...

Както литературата на всички времена така и днешната се би трябвало да се стреми към отразяване на обществените тежнения и неволи. Именно тук обаче се сблъскваме с най-съществения проблем, от който ще произтичат най-разнообразни възгледи за творецът и творчеството в нашето съвремие. Какво трябва да разбираме под обществени тежнения и неволи. Разбира се в съвремието и дума не може да става за ограничаване в рамките на националното, тъй като това автоматично изключва най-същественото явление в нашата действителност – глобализацията. Следователно трябва да се търси една “нова” поезия, чийто инструментариум да покрива новите “глобални измерения” на личността , обществото и народът. Следователно ограничаването в петическата техника на определена съществуваща до сега школа или течение не би било адекватно на настоящата действителност. Трябва да се търси новото...

Като едно своеобразно отражение на процесът на глобализацията идва и съвременната синкретична характеристика на изкуството. Повлиян от разнообразните носители на информация – телевизия, вестници, интернет, творецът прескача от измерение на измерение в глобалната реалност, без да може да я обхване. А в крайна сметка подходът на творческия субект е емпиричен, т.е. излича се познание от наблюденията, което се концентрира в една чиста форма на творчество – картина, разказ, стихотворение.

Проблемът изхожда от непоправимите повреди, които рационализма нанесе върху човешкото съзнание. Днес масово се внушава, че най-висша е именно рационалната логика, която обяснява явленията в причинно-следствена последователност. Но нима душата на един човек, а следователно и на обществото като цяло може да бъде поместена в тесните измерения на рационалната логика. Това както доказва съвременната и к о н о м и ч е с к а н а у к а е невъзможно. Именно осъзнаването на тази невъзможност е разликата между твореца и Твореца. В своята проза Гео Милев пише за душата като една неподвластна на рационалната логика единица и определя рационализирането на поезията (респ. изкуството) като неуместно.

В съвремието обаче рационална логика е толкова дълбоко закостеняла в съзнанието на човека, че дори можем да твърдим за нея, че е част от съществото ни. Следователно в модерната поезия рационалното мислене не бива да бъде пренебрегвано. Възниква една крайно тежка задача пред твореца – как да съчетае нелогичните (а понякога и алогичните) измерения на душата с нейните чисто рационално проявление.

Тази задача, разбира се, не е самоцелна. Именно по този начин ще се постигне едно максимално въздействие върху съществото на читателя. Тази идея би могла да бъде реализирана чрез множество приоми, но едва ли някой от тях ще я осъществи изцяло.
Сигурно е обаче, че съвременната поезия не трябва да бъде чисто гражданска (ангажираща единствено общественото съзнание на индивида), а това гражданско начало да бъде съчетано с умерена доза философски елемент. По този начин се засяга не само социалната част от съзнанието на индивида, а и чисто индивидуалните търсения на модерната душа.

Следователно една максимално въздействаща поезия трябва да носи не само “котиращото се” обществено мнение или тежестта на чистата философия. Трябва да се оформи една двояка творческа линия на философско гражданската поезия, ангажирана с проблемите на обществото, глобализацията и терзанията на индивида, свързани с предходните две явления.
***