13.03.2010г.

Събота е . Следобед. Любимото ми време. Край на училище, тренировки, кафенета, задължения. Поне в този миг. Малко време за СЕБЕ СИ. Обичам да имам време за себе си. Макар малко, крадко, само в този миг. Наслаждавам му се. Сама, в подредената стая, на широкото легло. На пухкавата постеля, гушната плюшеното нощно другарче. Навън е студено, но слънцето огрява лицето ми и ме топли със своите нежни лъчи. Мразя го, когато блести в очите ми, но сега съм му благодарна. С мен е в този единствен миг на самота. В този МОЙ миг. Мога да легна и да не мисля за нищо. Да се рея в празнотата. Сред твърде претрупаното ежедневие, тя за мен е щастие. Да чета ли? Да пиша...? Не.. Може да подремна... Не ми се мисли за нищо. Или май се прокрадва един въпрос- съществуваш ли? Да, ти- красивия, нежния, решителния. Ти, който ме обичаш истински, и за който съм единствена. Ти, който ме сънуваш и се питаш същото за мен. ти , който ме търсиш всеки ден, вярвайки , че ме има. Ти, който чувстваш разкъсваща тъга, когато плача, и безкрайно щастие, когато се смея. Ти, който можеш да прочетеш мислите ми, и докоснеш душата ми. Толкова си ми близък, толкова на сърцето. Не, ти си душата ми. С твоята са създадени да са едно! Толкова си ми познат. А не те познавам. Не знам къде си. Не знам дали изобщо съществуваш. Искам да те срещна, да те прегърна с онази силна топлина. Искаш го и ти нали? Търсиш ме, викаш и се питаш къде съм, има ли ме. Е, ... ще се срещнем. ПАК. В сънищата...