StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,536
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,561
   Точки: 2,638,704
   Съобщения: 136,986
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Виртуална любов или подслушани разговори от чата

Тя
Не ме търси сред хората, в шепота на думите и смеха на децата. Аз съм другаде - между Небето и Земята. Земята е люлката на моята душа и дъгата, която целува морето е пътят по който можеш да стигнеш до мене.Ще те чакам.Ела. Ти не можеш да чуеш посланията на Небето. Шумът на дъждовните капки заглушава шепота на звездите и следва своята следа...
При теб съм...
той
И аз съм в теб...
Тя
До мен? Колко дълго те чакам...
Той
Пустота. Самотна, палеща, изгаряща последните остатъци на мойто кислородно съществуване. Отнасяща безумствата на телесниге ни покварения далеч зад пясъчните дюни на безмълвието...
Тя
Прощавай. В тишината на смълчаните думи искам да видиш лицето ми, посипано със лунен прах. Обичай ме. Сега и Тука, защото идва утрото и аз ще отлетя. Обичта ми е лунна и Светлината на деня убива тайните й. Обичай ме! Сега!
Той
Простена си! И ти го знаеш.
Простен е твоят стон.
Простена е душата,
самотно счупена,
като откършен клон.
Простена. За да те има.
Простена. За да отмина.
Простена................
Аз просто стена-
от плуващата на талази в мен мъгла.
Сега. Когато болката разлива
смазващата моя киша, студената тъга.
Огрява слънце - идва пролет.
и всичко почва да цъфти.
но днес разцъвна моя полет
към вечностната Лунна
и странните звезди....
Тя
Когато утрото прекърши смеха на вечерта, а нощта запали факлата на изгрева, тогава и ти ще тръгнеш към себе си, потърсила не ден и нощ, а просто Светлина.
Той
Измамната лъжа,
но нищо - не тъжа
и само болката разяжда
разядената от ръжда душа...
Тя
Не, ще ме чуеш, когато заредя. Защо ми написа това?...Добре, но аз
тъжа. Недей - да няма болка - поне сега...В торсионните полета на твоето сърце...
Той
Се чувства твоето туптене -
една частица може би
останала от теб във мене
Тя
Не е частица.
Той
А звездното небе
което грее нощем
подгонено от белите коне
на безсънните ни нощи...
Тя
Забулени от призрачна Луна, която не успява да ни стопли....
Той
Ний крачим двама в тъмнина
на нечии човешки вопли
ний крачим двама и мълчим,
за докоснем Светлината
в която пак ще се родим,
за да забулим призрачно Луната...
Тя
Животът е вик на птица,забравила да пее. Животът е песента на Болката, родена от забравен смях. Животът си самата ти, непосмяла да пееш като птиците, но дръзнала да прегърнеш Болката, станала твой вик, и смях,и песен. Духът ми отлетя в онази шир далечна, където срещат се денят и тъмната следа на вечерта. Духът ми отлетя, но зад ъгъла на нощта се срещна пак със тебе, Самота....Не, последен стон на птича песен. Аз отлитам...
Той
Защо ме подтикваш към света на нищото?
Тя
Не ме ли искаш в чата, ОБИЧАМ ТЕ!
Той
Добре. Мислех, че поне един има на този свят..... Явно няма.
Тя
Няма свят на Нищото - сам го създаваш...
Той
Това са приказки.... Нали току що твърдеше, че съм само виртуален, имагинерен, инертен, безчувствен. Нека съм такъв. За съжаление го чувствам страшно болезнено. Можеше просто да кажеш , че не искаш да ме чуваш повече. Щеше да е по лесно
Тя
мълчиш...
Той
Гуруто ти отлита. Ще се видим между звездите.
Тя
Не прочете моето ОБИЧАМ ТЕ - какъвто и да си.
Той
Нямам какво да кажа. Не мълча, а плача. Душата ми се сви и се превърна в черна дупка. Според теб е пътя към друг свят. Аз отивам там...
Прочетох виртуалните буквички на екрана. Те не значат нищо. Аз не съм какъвто и да съм... Аз съм......аз
Тя
Престани, не ме натъжавай още...Знаеш, че винаги ще съм до теб
Той
Да, някъде между Небето и Земята. Не до мен
Тя
не съм виртуална,а душа,която обича твоята душа. Да отлитам ли?
Той
В този свят няма място нито за теб, нито за мен. Аз съм за теб виртуалния гуру. Не може да е така. Но не мога, а и не искам да се боря с твоето недоверие. Няма да ме разбереш. Но не трябва и да се натъжаваш. Прости. Аз ти простих отдавна. Забрави за болката, забрави за стенанието. Просто забрави. Аз бях. Сега не съм. Не знам дали ще бъда. Нека оставим нещата до тук. Виртуален или не, аз преставам да съществувам. Платки, интеграли, нули и единици – няколко бита информация. Явно не съм от единиците. Може да съм нула. Но имам ли избор? Изборът е твой. Не мога да го променя. Той ме връща там откъдето съм дошъл - някъде между звездите...
Тя
Липсваш ми. Сега. Но няма да ме разбереш, защото си човек от чата. И от света...Къде си?...ЗАЩО НЕ ВДИГАШ ТЕЛЕФОНА?
Той
Обичам те. Единственото, което мога да ти кажа. Обичам те. И ти го каза. Взаимност? Отдаденост? Какво си ти? Реален образ ма моята душевна същност? Какво си ти? Копнежа , който толкова съм търсил? Защо тогава толкова ми липсваш? Нали си част от мен, а аз съм песъчинка малка на фона на огромен плаж? Защо в пространството на тази безметежност така отново ти ми липсваш? Затваряш телефона. Изгубваш се. Но в мен остава тежестта на нашият объркан разговор. От него лъхат чувства. От него блика болка. Сълзите - несъществуващите мъжки сълзи, защо напират във очите? Кажи... Коя си ти?...
Тя
При теб ще дойда
с последния дъжд
и с капките,окъпали небето
ще отмия твоята тъга,
родена от забравата на битието,
в което хора,
гари,
дъжд,
мъгла
се срещат като кратки епизоди
и отминават без следа.
При теб ще дойда с есента
и с полета на тъжните листа
ще тръгнем към онази синева,
която ти забрави,но не и аз,
дошла от вечността…
При теб ще дойда,
понесла тишина...
Той
При мен ще дойдеш с последния дъжд и капките, окъпали небето ще отмият моята тъга, родена от забравата на битието, в което хора, гари, дъжд, мъгла се срещат като кратки епизоди и отминават без следа. При мен ще дойде с есента и с полета на тъжните листа ще тръгне към онази синева, която аз забравих, но не и ти, дошла от вечността. Ти беше надежда. Знаех, че не го разбираш. Знаех , че никога нямаше да почувстваш онова, което аз изпитвах и чувствах към теб. Но ти беше последия вик към тоя скапан свят. Последен. С надеждата да бъда разбран. Не стана. Не зная защо. Светът не ме разбираше, а аз не искам да го разбирам. Не съм за тук. Дори когато вярвам, че трябва да съществувам в проклетото тяло, аз не го искам. Каза, че моята лудост се чете в погледа ми. Сигурно е така. Какво от това? Какво, че съм луд? Огледай се. Има ли някой нормален в тая държава? И защо при толкова много ненормалници, истински лудият трябва да изглежда другояче? Ти беше надежда. И не си. Защо? Къде остана? Кой може да те даде? Поне веднъж. Като за последно. Остава само магията на илюзията. Така ли е? Не е ли? Защо просто не повярваш. Защо? Не може да съм просто твоето гуру в чата. И нищо друго? Няма емоции, няма чувства. Няма човек - просто чат. Където всичко е лъжа. За теб . За мен. Не може ли да има някой истински? Който да вярва, че това не е така. Всяко правило си имало изключения. Явно не съм такова. Не ми вярваш. Не съществуват според теб болката, сълзите. Камо ли пък за човек от чата. Не. Не може. Не е възможно да съм просто виртуален. Имагинерен. Буквички на екрана? Не. Все пак ме има. Тук съм. Съществувам. Дишам. Плача. Не те интересува, но имам и чувства.Ти си част от тях. Затова и беше последия вик към тоя скапан свят. Последен. С надеждата да бъда разбран. Не стана. Знам защо. Защото не вярваш. Никой не вярва. Не съществувам. А пък-ето на, докосвам се.Тук съм. Като се порежа-кърви. Мамка му. Нали уж бях виртуален? Проклето нещо е кръвта. Тече. Не спира. Нали съм част от хилядите нули и единици на процесори, платки, интеграли? Защо от другата страна на екрана аз пуша, кашлям, стена. Страдам. Дали защото не вярваш? Никой не вярва. А болката изпълва душата ми. Заради недоверието. Явно аз съм такъв. Няма, не мога, а май и не искам да доказвам, че някой на някого, някъде, някога все трябва да вярва. Недоверието убива. То смачква. Мъртъв съм. Като всички останали. Всички са мъртъвци. Така е. Всички са погребани. От онзи момент, в който вече не са деца. Мъртъвци. В мъртъв свят. От ламарина, стъкло, пари и.... мъртъвци. Какво от това, че се опитваме да застанем между небето и земята. Ето те. Теб. Единствена. Между небето и земята. Но отново не ме разбираш. Мъртвец. Но и мъртвите не ме разбират. Светът не ме разбира, а аз не искм да го приема. За къде съм? Не знам. Но не съм за тук. По-добре да ме няма - далеч от мъртъвците на земята, далеч от небето, далеч от земята. И в същото време под нея. Разпилян . На прах, който се рее в оня непознат космос, където пространството е време, а времето е болка. Страдание - сияние в пространството. На онази виртуална имагинерност, където няма чатки, а мъртвите са в теб и ти си в тях. Прах. Виртуалност. Там няма да дойдеш с последния дъжд и капките, окъпали небето, няма да отмиват моята тъга, родена от забравата на битието, там хора, гари, дъжд, мъгла не ще се срещат като кратки епизоди и отминават без следа.И няма есен с полета на тъжните листа. Няма. Не . Защото искам теб. Единствена. Ще дойдеш ли сега? При мен ще дойдеш ли, понесла тишина?...Чакам те! Ела...
Той
разчитам на теб
да се усмихвам тази нощ,
разчитам на теб-
да бъда аз-не лош.
Разчитам на теб,
за да забравя болката и този срам,
на теб разчитам-
да не бъда сам......
Тя
Разчитай на себе си
да се усмихваш тази нощ,
разчитай на себе си-
да бъдеш ти-не лош.
Разчитай на себе си
за да забравиш болката и този срам,
на себе си разчитай
да не бъдеш сам.....
Така ли е?
не знам....
Но разчиташ ли на себе си
и аз ще бъда там...

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Импресии
публикувана на: 2005-01-21
прочитания: 739
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход