Възможно ли е?
01.09.2008г.


Понякога се питам - възможно ли е свят без лъжи? Любов без болка и приятелство, без предателство? Възможно ли е този свят да бъде по-добър,по-красив, и по-щастлив? Възможно ли е, вървейки по улицата да срещам ведри лица, а не изстрадали и озлобени хора? Възможно ли е приятели и познати да ми разказват за това колко са щастливи и колко им върви, вместо да плачат, проклинайки злощастната си съдба? Възможно ли е на всяка крачка да срещам нови и нови приятели, които са готови да ми помогнат винаги в труден момент; вместо и най-близките да губя, защото са ме предали?? Възможно ли е вечер, когато съм сама в стаята си и слушам музика, да се усмихвам за щастието и любовта, които имам; вместо да гледам снимката на старата и уж забравена любов, да слушам балади и да плача, защото всъщност тя ми пречи да продължа напред?!? Възможно ли е да бъда щастлива с човека до себе си, имайки любовта, която винаги съм искала, или търсейки я, знаейки че я има и един ден ще я намеря; вместо да ме нараняват по гаден начин, а аз да си връщам по същия, без дори да го осъзнавам; или да страдам от изгубеното, защото сама съм сгрешила, но не е имало хора като мен, които да прощават и сега да се отричам от любов и чувства, знаейки,че такова нещо няма за мен?! Възможно ли е?
Може би в мечтите! Може би в сънищата! Да, там е така,макар и не винаги. Сънувам този свят, това приятелство, тази любов, защото ги искам. Но... действителността идва веднага, щом се събудя. Още щом отворя очи осъзнавам, че всичко е било сън, и че е време да се върна в моя свят. В този свят, в който очакваш всяка грешка да те боли, без да има кой да ти прости. Всяко бездействие пък, да тегне върху съзнанието ти, защото е можело друго да стане; всяка болка да няма лек и да те боли все повече и повече с времето. Този свят , в който очакваш на всяка крачка да бъдеш предаван, излъган и мразен, дори за това, че си собствена отделна личност. Свят, в който любовта е една несподелена или красива илюзия със своя край, какъвто и да е той. Свят, в който едни се раждат с чувството, че любовта - това е една лъжа и чрез нея можеш да заблудиш всеки, който искаш; а други - с мисълта, че любовта е едно красиво чувство, което трябва да се изживее, но после биваш наранен и разбираш, че за теб може да е имало нещо, наречено любов, но другите го наричат лъжа и правят всичко възможно да потвърдят името и. И след всичко, което човек е изживял, се отказва от опитите да намери щастието, примирява се, че то не съществува, и вместо да се остави да бъде лъган и предаван от другите, които владеят хаоса, се включва в него, за да наранява и използва другите - тези, които още не са видели ТОЗИ свят и живеят все още в онзи на мечтите, както той самият по-рано. След това - човек живее - ако питаш него - и той не би могъл да ти каже за какво. Може би за любовта и щастието?? НЕЕ!! -той вече не вярва в тях, заради това, че просто не ги е открил. И сега- кой е този човек?? Всеки!! Тук съм и аз - групата на тези \"всички\"- невярващите в щастието. В групата на добрите, които не вярват в доброто. Групата на обичащите, които не вярват в любовта. Групата на невинните, които не вярват в невинността. Групата на тези, които вярват, че знаят за какво живеят, но... всъщност ако запиташ, не биха могли да отговорят. Защото без любов и вяра не сме нищо. Но живеем в живот, в който казваме, че ги искаме и търсим, без да вярваме ,че съществуват. Защото сме се предали, преди да сме извървяли пътя, докато ги достигнем. Защото живота ни дава опит, а ние го смятаме за зло, което трябва да променим. И стигаме до път, в който сами правим зло, без да осъзнаваме, че това не е доброто, което всъщност искаме. После изведнъж намразваме всичко, защото е най-лесно. Това сме ние - групата на невярващите, защото болката ни пречи да видим доброто, което всъщност съществува. Но това добро не е в нас. То е само в слабите, които биват само жертви на нашата група. А тя превзема света. И скоро ще го завладее... И аз съм част от него...
Но въпреки това, все нещо в мен е останало, което ме кара да мисля, че наистина любовта съществува, но просто още не съм я открила. Все пак мисля, че част от моите сънища съществуват в действителност и само времето ще ми ги даде. За това - дали да се предам напълно и да бъда невярваща; или да вярвам в бъдещето, което искам?? Още съм на ръба между двете. И изборът е мой. И дали тази, макар малка вяра в мен е слабост??
Вие кажете!