В УХАНИЕТО НА НОЩТА
По бялата стълба на моята мисъл месецът слиза с крак върху стремето и чака мига на своето тайнство. А там под листата на тихите нощни дървета, съзирам подвижната сянка на влюбени. Под дълбокия поглед на месеца, тя също бленува за път и за щастие. А месецът спуска звездната люлка към нея. С готовност ще дам аз на нощта образа свой. И ти ще гледаш с изумрудния поглед на далечни звезди, към неговата умозрителна проекция и ще спреш стъписана, пред огромната заключена врата на квантовата нощ. А квазерният блясък, ще ме поглъща цял сред звездна пяна. По зноя на нощта ще се опитваш да се изкачиш до онзи връх заветен на думите, от който, светът изглежда друг. А аз от толкова далече, ще търся нежността ти в устните останали без дъх, от взиране в безкрая на нещата. Дори в нощта, без слънце, пред вратата ти ще зрее пак плодът на поетическия нар. От неговия дъх неуловима ставаш, като движение на северно сияние.
А месецът, дочакал своя миг на тайнство, ще е приятелят, до рамото ти мълчаливо крачещ, в диханието на нощта.