Думите се стичаха по устните й... макар че не говореше. Музиката се изливаше от очите й, а бяха затворени. Косата й създаваше вятър, макар че не се движеше. Танцът я бе хванал за ръцете, а тя не стъпваше по земята. Река се стичаше по нежния й гръб... макар и да нямаше вода... Болката я съживяваше, макар че никога не е била жива.
Няма я. Няма такава представа. Няма такъв сън... макар че я сънувах... макар че я има и тук.
  Мълниите бяха нейният крясък. Дъждът - отраженията й. Няма такава представа. Няма такъв сън... а вече толкова дълго сънувам...
  По всичките пътища беше преминала, по всичките склонове, долини и пропасти... а нямаше стъпки... нямаше. И всички я търсеха, но не знаеха къде е тя... къде ли е... къде?
  Болеше ме само, когато присъстваше. Изкривяваше пространството, когато беше до мен...
  Подпалваше огъня. Удавяше водата. Кислородът правеше вакуум.
  Не можех да дишам така... не можех да вярвам така... от нейното нямане... от нейното сбогуване.
  Дърветата нямаха сенки без нея. Мостовете нямаха под. Цветята имаха само стъбла. В моретата нямаше сол, нямаше миди, нямаше перли, нямаше вълни... ако нея я нямаше...
  Очите на хората биха закърнели, ушите, кожата, устните биха залепнали... Душите щяха да изгаснат без капка дим... без полъх дим... нямаше и дим да има... нямаше и сълза да има... защото нямаше кой да види, нямаше кой да усети, нямаше, нямаше, нямаше... ако нея я нямаше...