/ странички в кошче за душевни отпадъци/
_Dum spiro, spero_
Градяха кулите си с различен материал. Всеки от тях двамата вграждаше това, което притежаваше като съвкупност от себе си. И поне се надяваше да е най-доброто, което даваше и желаеше да получи.
Най-доброто, на което си способен. Това е нещото, което може да се прецени единствено от позицията на осмислено време, опит и заплатена висока цена за малкото, но красиви моменти. Моменти, пропиляни в необузданото желание да се скриеш от обсебване, от притежание, от впримчване - погрешна представа за любовни отношения. Моменти затъмнени от оправдана или не, но яростна ревност, прогризвала тънките устои на сляпо доверие с постоянството на злостен гризач. Прекрасни моменти, оставени без завършек, поради нелепия страх от открито споделяне на желан или наложен край.
Постепенно в домът им се загнездиха интриги, раздори, недомлъвки, чужди аромати и присъствия.Тя се разкъсваше между думите и действията му. Опитваше се да приеме за меродавни обясненията му и се съмняваше в способността си да вижда, чува и мисли. Опита се няколко пъти да започне разговор за изясняване - завършваше в спалнята. Но леглото не може да изглади всичко без гънчица. На два три пъти избухна неконтролируемо и избълва змии и гущери. Реакция - двудневно покриване, последващи обвинения и... тишина до поредното. Тя се надяваше на разведряване след временните заоблачавания. Правеше компромиси със себе си. Обичаше го - до полуда. До несвяст. До себеотричане. До слепота и глухота. И когато той просто не се прибра, изпадна във вцепенение и чакаше - дни, седмици, месеци, години. От време на време случайно преплетени пътища. Една от такивата случайни срещи беше рожден ден на обща позната. Видя го. Не реагира дори че го познава. Дори не го доближи. Приласка разтуптяното си сърце, сложи лъскава усмивка на устните си, сипа си щедра доза питие и тръгна между присъстващите. Нещо, неприсъщо за нея. Чуруликаше, усмихваше се, кокетничеше. И криеше с цигарен дим сълзите и тъгата в очите си. Не й се стоеше, но си наложи да остане цялата нощ и да му покаже как боли. Да го изправи срещу собственото му поведение. И да си отиде. Без дума. Без поглед. Без намек дори.
Не мислеше, че ще успее да се възстанови, но се изправи. Мъката й не отмина, но обрасна с мъх и не режеше с ръбовете си. Болката й не отшумя, но облече юмруците си с ръкавици и ударите й не чупеха кости. Любовта й не избледня, но омекоти огъня си и той не изпепеляваше сърцето й, а меко осветяваше същността й. В нощите й изгряха пак луна и звезди, а в дните й слънцето пак подгони вечния си бяг. Докато....
Отвори очи. Тъмнината беше толкова плътна, че не личеше дали очите ѝ са отворени или не са. Сърцето ѝ препускаше като подгонено от ужасен гном. Ръцете ѝ зашариха нервно по леглото. Търсеше го... Господи! Колко го обичаше...
/Дати и имена на хора умишлено не са написани/
КРАЙ