/ странички в кошче за душевни отпадъци/
Наблюдаваше го как спи. Не можеше да разбере защо й беше казал всичките тези нелепости за себе си. Истината за него лежеше дълбоко заровена под повърхността на арогантността му - едно златно сърце, скрито под дебелите изолиращи стени, които той сам беше издигнал около него. Тя се надяваше с цялата си душа, че е ключа към този затвор. Още в мига, в който се срещнаха, тя стана негова. О, не, не веднага тялом разбира се, но със сигурност духом. Още от първия миг тя долови, че си принадлежаха. И винаги е било така. И винаги ще бъде. Ех Пролет, Пролет... сезон за Любов. За надежди и илюзии.
Огънят от камината позлатяваше червеникавата й коса с красиви отблясъци.
_ Коя е тази самоуверена жена? _ гледката го порази дълбоко и той унесено се загледа в нея. В този момент в ума му нямаше место за друга жена. А в сърцето му? Имаше ли сърце за обич? Престоеше му да се сблъска с този въпрос.
В първата им нощ, тя беше надминала всичко, което един мъж би могло да мечтае - чувствена, пламенна, всеотдайна, разкрепостена и... доверчива. Не наивна - доверчива. Но в следващите първата, нощи - щеше да се убеждава в отдавна открити и установени истини... като:
Колко беди може да довлече до главата на жена нейната доверчивост. Колко НЕприятелски могат да бъдат приятелките. Колко НЕистинска може да бъде една любов. Колко НЕмъжки може да бъде мъжката дума. Колко НЕобещание може да бъде обещаното. Колко трудно и болезнено е откритието, че Природата е открила топлата вода много преди човекът да се докосне до огъня и /;/бойлера - изгаряйки устните си, потапяйки ги в извор да утоли жаждата си. И, не на последно място - колко тънък лед дели доверчивост от наивитет.
/Дати и имена на хора умишлено не са написани/