Тя си спомняше, беше началото на пролетта.
Каква прелест бе този ден, вървеше по павиранитежълти павета на столицата.Разглеждаше великолепните стари сгради и си мислеше... Ето тук някъде живее той, по тези улици върви всеки ден. И навярно също като нея се любува на тези изящни  къщи... София бе в цялото си великолепие, измита от дъжда, сякаш бе град от приказките...Да, това бе града на нейната първа и чудна любов. Никога до този ден, тя не бе идвала в него, не бе го виждалаУсмивката не слизаше от лицето,  а сърцето сякаш щеше да се пръсне на хиляди, хиляди парчета! Бяха минали вече шест години, а сякаш бе вчера. Онези десет - най-щастливи  в живота и дни. Там, на морето, на \"Златните пясъци\", където го срещна. Как бягаха по плажа, после тя взимаше шнорхела и очилата му и плуваше, а той се смееше и сияеше... сияеше... Помнеше луничките му, топлите ръце! Помнеше очите му, греещи от обич! Спомни си и утрото,  слънчевите лъчи, щастието, което преливаше в душата ... но колко нелепо тя го загуби, колко...
Внезапно през нощта спешно той си замина...А майка и... да, тя просто скри писмото му и край...

29.10.2010

ДЖУЛИЯ БЕЛ