ТАКА Е ВСЯКА ПРОЛЕТ
В мълчанието на гората долитат птиците на хубавите мисли. Мълчанието на гората е пътят, по който крачи вдъхновението ми. Към него, по страничните пътеки, от различните посоки на гората, прииждат образи невероятни на поетическото ми въображение. Пътеките, който водят към дома блестящ на нови хрумвания и идеи.
Но днес под клоните е цъфнал кукурякът и аз се питам, на цъфнал кукуряк ли се превърна обичта? С чий глас потокът в ниското припява все още с тембъра на зимата? По стволовете на дърветата днес виждам аз да се увива бръшлянът жилав, на завистта. Под клоните напъпили и изневярата, и алчността, люлеят, печалните си цветове, в които, пчелите никога не кацат. Единствено синчецът, до нестопена пряспа сняг, напомня капчици небе, посипали земята. Там, по-нататък, на припека в прегръдката, прилича минзухарът на пламък, в който са горели, криле на ангелите бдящи над душите ни. По прах от пеперудени криле минават спомените ми, през този горски кът и също търсят своя дом забравен. А сред възторжения хор на птици-песнопойци, не смее вече сойката да изкрещи с пресипнал глас, нито кълвачът да извика. Настъпва времето на нови звуци в старата гора, а, също и на нови мисли. Така е всяка ранна пролет!