Какво наказание е за мен точно сега да пиша...
Да превеждам на най-обикновен език онова,
което изразяват очите, сърцето, ръцете,
а тялото усеща със всяка своя фибра...
И сега, аз искам да го изразя с безсилните думи!
Но как? Как да опиша всичко онова, което набъбва
в мен и ме живее? Онова, което ме следва, когато
опиянена от нежност и желание или посърнала от
безлюбовие, аз тръпна в очакване да го зърна?
Как да разкажа с безстрастните думи това, че го
обичам, че Той е ... Различен от всеки друг? За това,
че трептя като опъната струна, когато ме притиска
в обятията си, за това, че когато избухне светът от
страст, само с целувки може да бъде събран отново...
Топя безсилното си перо в сълзите и пиша това,
докато Той е застанал на поредния завой
на живота си и чака... друга!
С мъка се измъквам от тъмния тунел на тази моя
дива любов. Изхлузвам усмирителната риза
на голямата си заблуда и политам гола,
новородена, с развети коси, с надежда в
пламтящото си сърце и с душа- пролетен вятър.
Летя с отворени за истините в живота очи и със
широко разперени криле към себесъздаването си.

aza_9