А улицата е крайбрежна... Морето валя пясък от обувките на чайки и вятърът го гони до антрето. Несиметричност, която пази вън балон, това е моят дом, сънувано рисуван, цветно построен с архитектурната фантазия на мен, в стил, ненаричано мълчан „романтика”, с добавка от тромпет, китара и поет. Завършва с купол. Отгоре покривите са сами, особено, когато денем няма дъжд, а гълъбите са приятели с первазите. Беззвездното небе обича да наднича през всичките звезди, рисувани в прозорците, а слънцето, когато е забравило да се събуди с цвят, гребе с очи витражите и се облива тъй сияйно огнено, че оттогава си стои все в тях и се налага да го дърпа хоризонта с ласо, преплетени на плитка облаци от вчерашните цветове на залези.
В съзнателния си живот вървя подир художници. След тях остават недовършени идеи, изтрити мисли от поръчани картини, забързана разсеяност, прах от пастели, ненужните от остарялост, пренаситени с бои палитри, особения дъх на терпентин и на смола... събирам всичко и лепя върху стените си колажи. Тъй стаите ми нямат смисъл, но са разбираеми по спомени за мен и ако тръгне някой да разглежда, ще улови оттенъците мой живот как пъстро разпределят себе си с годините изминала реалност в сърцата на фенерите.
Все повече отдалечавам първия етаж от скоростта, с която дишам. Това е от височината на работния ми кабинет. По жиците-събития се движат край прозорците ми хора в клетки-свят, но нямат спирки до вратата ми, която е отворена, но на последния етаж. Откакто вятърът довя в антрето пясък, ръждяса бравата и ползвам изхода на покрива за вход. Забравила съм пак да сложа откъм улицата указателна табела „Не е вече вход”, а повечето хора ходят. За птиците не се налагат обяснения от подобно естество.
С Луната пием виното от лято, което правя в стъкления съд от баба, за да го топли слънцето и да живее на открито моята представа за хармония – въздъхнали глухарчета, последвали вика на юлските светулки, и спрели своя дъх на тихо в очите на роса, върху прозрачност паяжина в пазвата на розов храст... До сутринта небето пази нашите следи от устни върху чашите. Едва дочаквам да ги разгадае утрото, като запомням само нотите, които сме проронили в мълчание... С тях някога, когато в стаята на моя сън прекрачи той, поетът от стила на моя дом, ще мога да изпея с глас неписания си романс от постановката „Рисуваната ми мечта за къща” по неизвестен автор, аз...