- Отново ли си тук?! Защо? Нали ти казах, че не ме интересуваш?! Какво искаш? Казах ти, че не искам да те виждам! - почти през сълзи изкрещях.

- Не ме гони, моля те! Знам, че те разочаровах много пъти... Премръзнал съм от хорските хули... Уморен съм от живота и лъжите. Моля те не ме гони! Стопли ме! Прегърни ме! Обичай ме! Само ти имаш тази сила...

- Не мога! Някога те обичах и исках да те спася. Исках да те науча какво е любовта. Да ти покажа кое е важно в този свят. Исках,но ти проигра шансовете си... Върви си!

- Принцесо, обичам те. Ти си всичко за мен. Ти си моята голяма и истинска любов. Винаги съм те обичал и винаги ще е така!

- Върви си! Не ти ли омръзна да ме лъжеш... Вече не вярвам на тези сладки лъжи! - затворих вратата и затихнах. Отидох до креслото, свих се в него безмълвна. Замислих се за него. За това бедно същество, което отново просеше любовта ми. За този скитник и просяк. Колко лесно му бе отново да дойде, забравил колко пъти ме разочарова и нарани. Хиляди пъти каза, че ме обича... Но това бях лъжи, които казваше и на други... Прилича ми на хищник, умиращ от раните, които сам си причини. Имаше миг,в който повярвах на думите му и за малко щях да стана една от жертвите му. Но се спасих на време. Или не съвсем... И мен ме нарани, но имах силата да се справя с болката. Точно тогава той разбра,че не може да ме има и ме пожела по-силно от всякога...

Някога той бе обичал истински, но тази голяма любов разбила сърцето му и той решил да й отмъсти като разбивал всяко сърце, което го обикнело.. Така той станал жесток. С чаровната си усмивка и игривите очи, омагьосва всяко момиче и после... После настъпва болката... И наранявайки, той разбрал, че това не може да заздрави раните в сърцето му, но вече беше прекалено късно... Той тръгна да търси любовта там, при онези разбитите от него сърца... Но вече никой не го искаше... Така той стана скитник и просяк... Аз вярвах, че под жестоката маска той крие едно прекрасно същество. Но беше забравил, че го притежава... Всички вещества, с които се тровеше бяха заличили спомените за прекрасният човек... Но аз нямах време, за да чакам той да си спомни, че го има някъде в себе си..

Сега той проси от врата на врата, с треперя ща шепа мъничко любов. Кълне се, че ако я получи никога няма да я изгуби. Но никой вече не е склонен да му подари местенце от сърцето си. И когато не я намери никъде, той пак ще дойде тук, пред моята врата. Пак ще ме помоли за любовта, която някога сам остави да угасне... Горкият скитник, обречен на самота и винаги търсещ любовта... И някога след време, вече побелял ще се замисли колко лесно щеше да бъде, ако бе простил на любовта... Всеки от нас е бил нараняван от нея... Но начинът да я разберем е времето... Не опитите да си отмъстим, защото наранявайки другите, малко по малко разкъсваме своето сърце, без дори да подозираме, че го правим... А когато разберем вече е прекалено късно да променим нещо...