Поляните на моето детство...
Мислех, че все още са там - зелени и широки, губещи очертанията си в далечния хоризонт. Ухаещи на бабина душица - много по-късно научих, че така сме наричали мащерката. Толкова много мащерка на едно място не съм виждала повече през живота си.
Поляните на моето детство... Прорязани от тънки пътечки, всяка от които ме отвеждаше до различно тайнствено местенце...
Стари окопи, следи от военни учения, с локвички от скорошен дъжд на дъното. Локви, които ни се струваха като езера. Сядаш на стръмния бряг и хвърляш камъче, след него второ, трето... Преплитат се концентричните кръгове, стигат до брега, почти до краката ти... Истинска магия!
Войнишката чешма (наречена така, защото са я правили войници) с безкраен низ от корита за водопой на добитъка. Оттам ходех със стомничка да наливам студена вода за баба, която все чоплеше нещо в градината. Обичахме с братовчедите ми да газим в коритата и да се пръскаме докато някой ни се скара да не мътим водата.
Поляните на моето детство... Нависоко е бабината къща, вижда се надалече. А лелината е още по-нависоко! Ще покажа на внука си каква чудесна гледка се открива оттам!
Поляните на моето детство са само спомен...
Внукът ми почти се загубва сред избуялите сухи треви и жив плет. От разградения двор на лелини се вижда само бабиният покрив
Сбогом, мое детство! Не очаквах, че ще е така болезнена раздялата ни... но и това ще преживея...
***
А някъде в далечината все пак има живот! И гледката наистина е чудесна!