От планината слезе точно този вятър, за който се досещах, че познава есента не само като щрих. Наметна ме с искряща паяжинка, случайно литнала след птиците на юг, за да е закачлива моята походка и се отпусна до ръката ми. Несигурно помислих, че улиците ми завиждат за това, но после си добавих тихо, че ако са приятели на мои стъпки, докато ги откривам, е всъщност много по-добре. Застанал до отворен къс небе, приятел стар, разбира се поет, докосваше с неписан стих един немирен лъч, изгубил пътя към земята в моя лик. Усмивки имаше за двама, а може би дори за ятото врабци, изпълнили кипариса от двора. Мисля, че спомените ще простят забързаните пропуски от наши думи и няма да изтрият редовете, оставени след тях за още. “Като започната картина изглежда планината през очите ти.” Това не беше точно гласът на стария приятел, а кратко описание на пътя по-навътре в мен. (За малко да забравя как изглеждаше, преди той да открие онзи ден.) “Сигурно помниш наметалото, натрупано от есенни листа, покрило улица край парка... Защото аз не съм излизала оттам,” - взех да си мисля тайно. Сега е толкова изминато, а времето държи юзди на път и разпознава срещи... “Колко полезно е да си свободен”- изрече вятърът и ме отмина. От рамото ми паяжината се сви до копчето на пелерината, голямото, с оранжевите котки . “Кажи ми, може ли чадърът да обърне вятъра ... защото искам да открия тази улица, където да забравя нови стъпки, докато ти измисляш мен... като заглавна страница в албум, от фотографии, настигали онези мигове, които помни лятото, смокинята, изгърбената дюна върху шума от вечер над прибой.” А този стил е подчертано артистичен и смятам да изтъкна, той ми подсказа да разкажа случката от онзи ден. Поне измислих вятъра. Но всичкото за есента е точно тъй.