Утрин е – ежедневно повтарящо се вселенско чудо! Всеки ден – едно и също и никога еднакво! Само природата може да е толкова неизменна в преходното, в повтаряемостта, във вечното движение. Седя на земята, обгърнала коленете си с ръце, повдигнала съм лице към небосвода и съм жив участник във вълшебството – как деня надделява нощта…Светлината се промъква, уж неусетно, но за броени минути усещаш как от мрака остават само спомени. Уличното осветление, което до преди минути се виждаше ясно, се губи в естествената светлина, звездите също една след друга размиват своето светло в светлината на настъпващия ден. Миг след миг, минути само трае размяната на тъмнината със светлината и настъпва промяната – трайна светлина за определени часове на случващия се ден…и то вече милиарди години време, време преди да се родя…Със светлината идва и шумът. Тишината на тъмното от нощта в деня се облича с шума на светлото. Има обаче един промеждутък, когато тъмното сякаш се договаря със светлото, преди да стане размяната им, а шумът започва преговори с тишината и когато всеки може да усети фините вибрации на земята, кодирани в песента на ранобудните птици. Те така започват да се надпяват, че несъзнателното първоначално долавяне на тяхното акордиране, за предстоящото им пеене, те кара съзнателно да спреш мисъл и действия, и да ги послушаш, да се заслушаш в песента на вселената… И уж не разбирам езика на птиците, но осъзнавам, че това е енергия от природата така, както е универсален езикът на музиката, създадена от човека – да внесе радостта и мъката в живота ни, неговото бяло и черно, неговото цветно случване, неговото многообразно проявление, неговото вълшебство, съзиждано с милиардите години еволюция… Слънцето вече се показа изцяло, нито грам тъмнина, освен сенките… Вече виждам целия живот, който протича около мен в цялото свое многообразие на форми, багри, звуци, шумове, аромати, температура, материи… Всичко около мен е отворило очите си, дробовете си, крилете си, кожата си, устните си, ушите си,… диша, движи се – видимо или невидимо. Аз направих своя утринен ритуал – гимнастика, отправих своя зов към Вселената за повече хора, които да се помолят за целия този красив и необятен свят, който е създаден, за подарения ни живот, за светлината, чрез която може да опознаваме света, за всичките ни сетива, с които може не само да опознаваме, а и да опазваме създадената красота, да се борим срещу злото, във всичките му прояви, да създаваме и непрекъснато да додаваме красота към това красиво, което вече имаме. Да, всички ние сме отговорни за това, което ни се случва и за това, което ще се случва на нашите потомци. Нека всеки да може да вижда, чувства и да цени доброто и в другите, а не само в себе си, и да може да надмогва своя „АЗ”. Тогава…ще има повече светлина за всеки, за всички! Тогава повтарящото се чудо ще продължи да съществува!