Зимата – символ на бялото – толкова противоречив цвят. Съдържа в себе си чистота и девственост и в същото време те поглъща в своята носталгия. Налага ти се да си в бяла стая. От другото бяло те дели един прозорец. Навън бялото е студено, но пухкаво и от топлата стая не усещаш разликата в температурите. Очертанията на дърветата внезапно оживяват. Премрежваш очи и една кафява топчица се смесва с ритъма на освободените снежинки, които без шум раздиплят пелената си и я правят още по-пухкава. Към земята се посипва бял дъжд и ако потънеш в ситнежа му, няма да забележиш накъде е полетяла немирната топка. Неволно се опитваш да я откриеш и погледът ти забързано обхожда силуетите. Изведнъж се сепваш – нищо не зависи от теб – можеш само да чакаш – ще се появи ли отново… какво ще се случи… И мислите ти започват да се припират. Опитваш се да си представяш… Вече ти е разрешено да си облечеш палтото, да сложиш шапката и да скочиш в ботушите – ти си от другата страна на прозореца. Не разрешаваш на студа да те превземе и му се опълчваш с всичката си енергия. Включваш се в заразителния смях на децата, които не се интересуват от твоето присъствие и се смесват със снежната магия. Сякаш цялата тишина преди е била мираж. А ти уж излезе да търсиш своята кафява топчица… Глъчката разгонва мислите ти и попадаш в еуфорията на детското безгрижие… Стоп! Две топли кафяви очи те гледат през прозореца. Докато видиш, че това е малка катеричка и нея вече я няма… Тишината пак се е разперила удобно в пространството и ти отрезвяваш. Няма скоро да напуснеш бялата стая. Около теб цари спокойствие, но ти не го искаш. Достигаш до някаква точка и ставаш непроницаем. Само в мислите си свободен. И от теб зависи да отгледаш зрънцето вяра и то да израсте в щастието, което неукротимият ти дух заслужава.

                                                                         © Павлина Петрова