В сърцето му никога повече нямаше да има покой Сърцето му беше пусто.
- Обичам теее! - беше извикала с последни сили, когато той се обърна и си тръгна завинаги. Обичаше го, въпреки, че той й беше отнел усмивката.
Тези нейни думи щяхя да останат завинаги в сърцето му. Какво беше сторил?
Не му оставаше много време за мислене. Паметта му отслабваше с всеки изминал ден. Оттегляше се. Но душата му беше в нейните владения, а за него тя остана обвивката. Миражът, който беше обичал с цялото си сърце. Трябваше ли да я забрави? Можеше ли?
Той пипна леденото си чело и се уплаши...
Втресе го... Последното, което му дойде наум, беше нейната мелодия.
В сърцето му никога нямаше да има повече покой.
Искаше му се да се хвърли в пламъците и да изгори, ала знаеше, че подобно нещо е твърде лесно измъкване. Горещината от болката жареше и изсушаваше сълзите му. Той й хвърли един последен поглед и си тръгна, за да не се върне никога повече.