На ръба съм. Кецовете – прашасали и захабени се лъкатушат на ръба. Жега е. Слънцето изгаря всеки порив към каквото и да е действие. Топло ми е.

Отсреща виждам човек – червен, голям, застанал величествено, сякаш ме гледа надменно. Статичен е, не помръдва, само седи мирен, почервенял и ядосан. Седи и аз седя.... На ръба... Жега е. А секундите бавно се влачат и се стичат ритмично с капките пот по тялото.

Изведнъж големият статичен, ядосан, червен човек изчезва, сякаш пада или направо гасне и под него се появява малко зелено човече – разкрачило се настрани и сякаш жизнерадостно приканващо ме да ида към него. На ръба съм и се оттласквам с подметката на кецовете – надолу и напред от бордюра...

Винаги искам да пресичам на зелено... :-)