Това лято бе изпълнено с огнените пламъци на горещата Африка, изпъстрила и вдъхнала живот на песента на Шакира Waka Waka, символ на световното по футбол, което залезе със средата на юли. Средата на юли... една емоционална среща, която се задълбочи с идването на август, най-горещият и див месец, месецът на страстта. А юли беше самота за унилите ми дни, които прекарвах в следобедни сиести и празни вечерни разходки. Изобщо не ме интересуваше Никола, който ме зяпаше с похот, а не ме поздравяваше. Изобщо не ме интересуваше, че някога отдавна бях била влюбена в него. (Хахаха) Сега се надсмивах на себе си. Така, както може би след време щях да правя и с влюбването си в Явор, най-големият предмет, който се бе появявал в живота ми. Мистичните срещи край старата сграда, кротката Казанжджийска улица, която тихо спеше, погалена от пурпурните лъчи на слънцето, водещи ме към запад... или към поредния срив на несподелените ми влюбвания. Бялата му фланела, заради която алегорично го назовавах Ангел. Той не бе дявол, а по-зле и от него - той бе безличен и безчувствен. И Господ не можеше да знае защо ме бе срещал с него. Зад студения огън на чара му се криеше същност на празен, безцветен, прозрачен човек. В него чувствата угасваха, защото той ги обезцветяваше с безличността си. И най-силната страст щеше да е хладна, студена, защото той щеше да я неутрализира. Така, както погуби и моята чувствена любов, истински млада, истински гореща, истински силна и пареща. Той бе престъпник да убие такъв силен порив, да гаси огъня, който искаше да гори, огънят, който бе създаден да гори. Улиците, които незнайно защо ме водеха все към него в горещите летни следобеди или топлите юлски и августовски вечери. Стихотворенията, които посвещавах на момчето в бяло и копнеех дали ще го видя скоро пак... Тихата Математическа гимназия, която сега пееше само спомена по училище и отвратителните ми дни, прекарани там. Като че ли само чистата ми, непорочна любов, бе останала неподвластна на уличните, нецензурирани нападки. Или само блянът, че съм някъде другаде. Сега тя спеше своя летен сън и очакваше учениците да я изпълнят с първата камбана на 15 септември. Обкичена в клоните на резедавите липи, стаята на а клас тихо се спотайваше, незабелязана с просто око. Само аз, минаваща, търсеща утеха на чужди, непристъпни места, я съзирах, съзирах и него в час по физика, когато знаеше дори повече от учителя. Съзирах неговата тетрадка, изпъстрена с формули и гъвкавия почерк на тънките му пръсти, умния му поглед, загледан и заслушан в ядката на урока, съзирах дъската, върху която пишеше с белия тебешир и никога не говореше, говореше само когато учителят го запиташе нещо, а отговорът му бе тъй изчерпателен, че учителят се отказваше да го изпитва, защото знаеше, че той е най-умният ученик... Междучасията, в които никога не излизаше, а стоеше с момчето на чина и косо ме наблюдаваше, докато минавах по дългия като змия коридор. Междучасията, в които никое момиче не го затрогваше, дори най-пъргавото, весело и усмихнато. Той бе влюбен в науката. И математиката бе неговият хоризонт, в който той бе вперил бляскавия взор на жестоките си очи, очите, които не можеха да дадат любов. Те можеха да дадат знания, но защо ли? Кому ли? На мен, която се бе влюбила в умното му чело, което засилваше чара на острите му скули, скулите, които придаваха особен вкус на лицето му, лицето, което не можеше да бъде като никое друго. И никое друго не можеше да бъде като него. Защото всички останали момчета си приличаха, а само той бе различен. Затова го мразех, затова мразех твърдия му суров поглед, който никога не мислеше за мен, а за уравненията, които ме съединяваха и правеха жена, за атомите, които определяха пола или цвета на косата ми, за съединенията, които ме правеха съвкупност от качества и недостатъци. За какво размишляваше той?... Този ядрен поглед, който предизвикваше физични реакции в сърцето ми... То щеше да експлодира. Имаше радиоактивен чар, който ме заразяваше със своята сила и нескончаемост. Стронциевите му зеници ме омаломощаваха с мощта на красотата му, а любовта ми към него имаше период на полуразпад минимум 5 години. Мразех устните му, чиито вкус никога нямаше да опитам, мразех го целия, защото бе толкова красив, а този студен огън ме възбуждаше... да го преследвам и гоня като котка в джунглата, която не ме нападаше, а бягаше от мен. А джунглата туптеше със сърцето с песента Te amo, tea аmo, а тези думи се забиваха като ками в гърдите ми, тези думи ме доубиваха, защото аз никога нямаше да ги чуя от неговите уста. За какво бяха всичките тези момчета, когато всички бяха по своему егоистични, груби, различни, жестоки...? Всеки сам по своему бе най-жестокият от всички, всеки сам по своему бе най-красивият, само Явор бе момчето, което не познавах. Той не бе никога в другите, никога сред другите или чрез другите. Той бе сам за себе си и това придаваше егоизъм на същността му, на зодията му, която иначе бе алтруистична... Защо не ми дадеше любов от рога на изобилието си, от делвата с вода, която егоистично изливаше за себе си... В неговата делва нямаше любов, имаше само физика и математика, а ръцете му, които я държаха, не я пускаха, не я даваха на никого. Тя бе негова и само негова... Дъждът на любовта ми я поливаше, за да не пресъхва... Но сърцето ми пресъхваше в пустинята на несподелената любов, в пустинята, в която няколко живота не бе валяла любов... Кога ли щеше да завали живителният дъжд да обичта на моята почва, в моята градина, в която цветята бяха изсъхнали от липсата на водна целувка... Не, аз нямаше да позволя Явор да ме отрови с радиоактивния си и киселинен дъжд. Той беше за ялови почви, а не за плодородната, моята, която бе създадена да обича и да твори и ражда любов. Аз не го исках, а на моята почва щеше да завали друг дъжд, живителен и спасяващ, а не убиващ...

8,9.10.2010 г.