Тълпите туристи на вълни прииждаха към Нотр Дам, скупчваха се на площада пред величествената фасада на катедралата. Чевръсти японци щракаха с огромните си фотоапарати срещу всеки прозорец или статуя, редом с тях няколко възрастни германки с широкополи шапки се провираха през шумна група руснаци. Край всички жужаха неизменните чернокожи търговци на евтини сувенири, които се мъчеха, да пробутат на наивниците тенекиените си кулички.

Бързах да се махна от това ново вавилонско стълпотворение от народ. Бях се потопил в атмосферата на Юго и имах нужда да взема малко свеж въздух, далеч от тълпата.  Исках да намеря „Онова” кафене, от мечтите. Сигурен бях, че съществува, че е някъде там, закътано на някое площадче, далеч от шума.

Пробивах си път между разноликата глутница, оглеждах скупчените край булеварда магазинчета за евтини сувенири, които се редуваха с малки кафенета.

Не, „моето” не беше сред тях. Бяха хубави, приятни, но прекалено шумни, прекалено близо до морето от хора, близо до развяващите се като знамена окачени пъстроцветни шалове в магазинчетата. Близо до глъчта на тълпите.

Бързо подминах редицата мамещи заведения и магазини, устоях и на чаровната, но дежурна усмивка на момичето от едно от кафенетата и излязох на кея. От другата страна на реката пред погледа ми се извиси сградата на Кметството с широкия площад пред нея. Там където някога е имало едно малко зловещо площадче, ползвано за екзекуции. Същото със зазиданата луда от романа.

С бърза крачка минах покрай строгите, масивни кули на стария кралски дворец и излязох пред статуята на Анри ІV, спуснах се по тесните каменни стъпала под нея и най-сетне попаднах в тишина, долу в малкото кокетно паркче, подредено на мястото, където преди векове е изгорен последния Велик магистър.

Настаних се удобно на една пейка и вдъхнах с наслада аромата на цъфналите магнолии. Бях извън времето и пространството.

Седях дълго и гледах реката, заобикаляща малкото островче. Всъщност било е някога остров, но сега колоните на Пон Ньоф го свързваха със Сите.

Край мен се разхождаха лениво други отдали се на почивка хора. Други седяха по пейките и също се наслаждаваха на безвремието и спокойствието на това място в центъра на големия град.

Беше време да ставам, кафенето от мечтите ме зовеше, трябваше да го открия.

Изкачих се по тесните стълби, мернах възпоменателната табела, отбелязваща лобното място на Жак дьо Моле и по Пон Ньоф се отправих към Латинския квартал с неговите криви и тесни улички. Преминах покрай живописните сергии на продавачите на книги, наредени по двата бряга на Сена. Спрях се край тях, привлечен от пъстрите, стари корици, лъскавите списания и почти забравени грамофонни плочи, макар че и думичка не разбирах. Загледах се в очите на стария търговец и усетих някакво вълшебство в тази пъстра картина.

Свърнах в някаква тясна уличка и потънах в очарованието на Латинския квартал.

Изкачих се по калдаръма, минах покрай сергии с плодове и излязох на малко площадче, в близост до църквата, посветена на Света Женевиев, покровителката на Париж, спасила града от набезите на хуните на Атила.

И тогава…. Тогава го видях. Стоеше си сгушено на ъгъла, така както съм си го представял. Малко, уютно и тихо. Закрито от две магнолии, които хвърляха сянка и аромат над малките кръгли масички.

Отпуснах се блажено на една от тях и докато чаках отдавна преминалата първа младост сервитьорка да ми донесе заветната чаша кафе, се загледах в двойките млади студенти, които седяха край мен, държаха се за ръце и гледаха влюбено.

Бях го намерил…