Писалката с тиха въздишка се изплъзна изпод пръстите ми и се завтече да целуне пода. Какви сребърни къдрици бе разляло пълнолунието пред прозореца ми! Досуш стара магьосница разказвачка на легенди за изтляла младост. Но аз оставах сляпа за театъра на светлината, глуха за ноктюрното на тишината...

Стъпките сами ме водят в мрака навън, все навън. Паркетът вече се е изтъркал от моите кръстоносни походи до балкона и обратно - сега като изпръхнал език между леглото и вратата се е проточила сивкава пътека от избеляло дърво и проплаква жално, колчем пристъпи човешки крак по нея. Само сънищата я оставят безмълвна, когато в полунощ разиграят враните си андалуски кобили и развихрят призрачни дантели из празната стая - чак додето първите слънчеви стрели не разкъсат нежните им сърца. Всяка нощ, всяка нощ...

Но тази нощ няма бал на привиденията в моя малък прашен замък. О, тази нощ светът се преобръща! С червеното мушкато до кревата сме настръхнали в електриково очакване, задъхали сме се от напрежение и току се споглеждаме крадешком за утеха. Празните листи се взират надменно към смачканите и изписани в коша, но когато мислят, че не ги виждам, се крият от страх в полумрака. Не си другаруваме тази вечер, не ни спори приказката. Как да ни спори, когато... ах, когато зелените нощи са към края си, а вятърът стърже солен на небцето? Когато Млечният път е разгънал елмазени шатри из всемира, разпалил е хиляди диамантени клади, разтегнал е от ухо до ухо блесната всезнаеща усмивка и сияе, та мира не знае. Онзи чернокос немирник, безсънието, ме е подгонил като триста дяволи и дъхът му ме хапе по петите.

Но аз вече съм се предала.
Предала и дезертирала.

Защото нощите вече лилавеят като ново индиго, а асфалтът диша тежко, тежко посред нощ като неподвижен дракон, окован от гузната си съвест. Защото комините отдавна са захвърлили крехките си булчински воали от сутрешен дим и наместо тях къщите с открити прозоречни очи мигат към синевата. Защото вятърът не дращи с вещерски нокти по шията, нито се киска зловещо под вратите - той сега заплита мъжки длани в косите и шепне от топлина между тревите.

Но най-вече защото... Е, казаха ми, че се случва рано или късно. Ала когато дойде зимата с нейната стоманена колесница от изгубени надежди, някак не ти се вярва на \"било е\" и \"ше бъде\", щом затваряш очи по тъмно и пак в непрогледен мрак ги отваряш.
Тази нощ светът ще се обърне - за първи път от цяла зима, за първи път от вечността, отвъд досега на погледа, много близко до въображението, току на края на света - хоризонтът е обрагрил острието на ледения си бръснач по-рано от обикновено.

Пролетта танцува на ръба на света.