\"I know the way you go,
because I\'ve been the same for too long...\"

Разкъсай обвивката ми от солени листа - пеперуди от топъл вятър гният в кухината им. Като в пълна с гнилоч хралупа, сърцето ми бие досущ развален часовник, полюшвайки се сънено - приспивна песен на разсъмване - и тупти с името на свободата.
Страхът се маскира под хиляди маски, окичени със собствените ми изветрели копнежи, и пее, и подскача с умопобъркан кикот зад купола на погледа ми. Леден екот от неказани думи танцува по ръба на болката и тишината. Една стъпка – и всичко ще се срине...
Гротескни, разпокъсани образи изпълват пашкулите на късни, ненавременни обещания. Какъв смисъл има да ти подавам ръка, когато в нея крия нож? А пълните с твоята кръв епруветки – рядка, утаена кръв – които вече съм източила, проблясват мътнорубинени на дъното на мисълта ми.
Но ето, че те отравят само мен, моите мисли, моите длани се разраняват. Моята пот се стича в стъпките ми.
Отровнозелени делириуми и снежносиви абстиненции полека изпълват дните ми, приветствайки ме на приливи и отливи като редуващи се сезони. Последното, което искам, е вечно лято, но липсата остава – с нея и неизпепелимото желание, изгарящо ме отвътре.
Да захвърля всеки пашкул – ще имам ли какво още да ти покажа? Какво, ако пеперудата никога не е сънувала дори промяната? Аз не обещавам кървави залези, а кръв по заник слънце – само болката ми напомня, че още съм жива. И ако линията между смъртта и живота е маркирана с пръстови отпечатъци, чий допир ще пожертваш, за да ме спасиш? Струва ли си усилието след всички индигови нощи, безметежно отлетели?
Къде драсваме линията? Къде е моята граница?

Защото ако я има...
Господ ми е свидетел – умирам за живот.