Капките дъжд звъняха нежно и безтегловно навън, като се стремяха да не се докосват. Падаха бавно и плавно, потъвайки в жадната земя. Наоколо стърчаха макове, хиляди червени макове. С мирис на пламнали огньове, бяха навели виновно глава. От ситният дъждец главичките им бяха натежали и се полюшваха тъжно над мократа зелена поляна. Сънувах се сред тях, с ефирна, червена рокля и се чувствах, като принцеса, стъпваща с прозрачните си пантофки по пухкави облачета. Те, маковете не плачеха, а пееха вълшебна песен сред този загадъчен приказен фон. Роклята ми, също в унисон с живописната картина, се развяваше леко от нежният полъх на ветреца. Чудех се коя съм, къде съм, какво правя сред тия макове, и ето че най-накрая прозрях.
- Аз съм в приказката...
Уханието на тревата се впиваше в косата ми, заедно със свежия аромат на мокрия цъфтеж. Няма живо същество наоколо, само зеленина и хиляди любопитни червени шапчици. Къде се намирах?
Тихи стъпки ме накараха да се обърна назад и да го видя. Лудост е, че го срещнах точно тук този невероятен вълшебник. Нищо друго не му е останало от вълшебствата... Само маковете, които ми подава. Усеща, че ще бъде изведен от приказката. Знае го. Чувства го. Още един миг и ще е реален. Пристъпва бавно напред, като виновник и казва:
- Давам ти още един шанс..
И заваля още по - силно. Зачука силно по жадната за още дъжд повърхност. Изръси се от небето, като проливен плач. Болезнено нежен плач. Ще е... Искам да остана още малко в приказката, но това може би решава Съдбата, а дъждът щеше да спаси душата ми...