StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,468
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,543
   Точки: 2,643,393
   Съобщения: 152,137
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Дъждовна импресия (Из "Животът, какъвто е...)

            Ние, децата, обичахме, когато вали. Бяха щастливите дни, в които не бе справедливо да ни се карат защо сме закъсняли и за мънистата кални парченца, украсили ни щедро от глава до пети. Харесвахме барабанчето от разкази на дъждовните капки по прозореца. По-късно разбрах, че съм се влюбил в дъжда такъв, какъвто е.

            За разлика от забързаните възрастни край нас, весело шляпахме по локвите и се съревновавахме кой ще нагази в най-дълбоката от тях. Никой не се интересуваше от прогнозата на радиото. А и да знаехме, че може да вали, чадърите по-скоро можеше да ни служат за дуелиране през междучасията с техните дълги дръжки. Не мислехме, че може да се нараним, макар в училище да имаше вече едно-две пострадали деца. В края на краищата всичките ни игри според родителите ни бяха опасни. И битките с фунийки или чаталчета, и футболът на улицата въпреки, че имаше минаваха по една-две коли на час. Но нима това можеше да спре лудите ни глави?

            По диагонал нашето училище бе на около 300 метра от родния ми дом. С двама приятели нетърпение очаквахме края на часовете. Едно от момчетата живееше на „Денкоглу”, второто бе родено на „Солунска”. Аз живеех по средата. Завалеше ли дъжд не можеше да ритаме топка. Тогава бързичко си събличахме ризите, скривахме обувките в чантите и започвахме ритуала на великото завръщане. Тримата бяхме открили свой път за прибиране. Той преминаваше през задните дворове на кооперациите и само на две-три места бе на открито. Нямаше как да заобиколим градинката на „Свети Седмочисленици” и „Раковски”. Хората не ни се сърдеха, а и по време на моето детство вътрешните дворове бяха разграничавани само от засадените дървета по случай някой празник. Или от желание да закачат на входната врата от раздаваните общински табелки „Образцов дом”. Във входовете се подсушавахме набързо със скъсани листа от тетрадките и се обувахме. За ризите не мислехме. Все едно щяха да се намокрят докато се приберем.     

            В горните класове, когато започваше времето да обръщаме внимание на хората извън класа и приятелите от квартала, започнах да наблюдавам света около нас. Като спомен от всичкото това време ми остана любовта към дъжда. Но вече имах навик да се разхождам по време на дъжд с ръце в джобовете, вглеждайки се в хората срещу мен. Мокри, често пъти изпръскани, случайно или нарочно от някакво градско-селяндурско задоволство, от шофьорите. Минувачите си приличаха, мърморещи под носа си или псуващи на висок глас. Веднъж дори един нахакан глупак спря колата си и спусна прозореца да отговори, но не посмя да излезе от нея.

            Вече по-рядко ми се случва да се разхождам под дъжда, но все така ми доставят удоволствие учудените погледи на минувачите. В някои от тях срещам съжаление, допуснали, че чадърът в ръката ми е повреден. Други искрено се учудват. А може би ме приемат за луд. Защото в моя квартал по такъв начин се разхождат само клошарите. Тяхна си работа.

            Странно, но продължавам да се питам, защо след дъжд винаги се диша по-леко, по-свободно. Едва ли е поради насищането на въздуха с озон. Поне така го обясняваше нашата физичка в гимназията. Не че не и вярвам. Тя знаеше много и обясняваше всичко по много своеобразен и интересен начин. Говореше се, че преди е работила в руска експедиция на Северния полюс. Но аз предпочитам да вярвам, че се чувстваме по-свободни защото дъждовните струи отмиват човешката мърсотия, която животът се опитва да залепи по нашите тела и души. Защото, макар да ни гали ласкаво със своите струи по лицето, ние очакваме с нетърпение мигът, в който ще падне на земята последната капка дъжд и тогава ще започнем да вдишваме дълбоко все още наситения с влага въздух.

            А може би обичам дъжда защото хората чрез своята походка неволно показват истинското си лице. Обичам го такъв, какъвто е – плах и приспивен или свирепо шибащ по прозорците в желанието си да събуди нашите заспали души. Все едно какъв. Нали носи живот. Често не искаме да му го признаем в склонноста си да забелязваме само отрицателното в живота. Ние по-скоро запомняме бедствието след пороите, а не съзираме кърмещата живота вода, устремила се към корените на растенията. Дъждът ражда живот навсякъде. В земята и реките. Неволно раздвижва кръвта във вените ни. След него птиците чуруликат с особено радост. Който поне веднъж се е къпал в дъжда, би си спомнил, че след това се е чувствал необяснимо щастлив. А невярващите само ще попитам, защо иначе биха използвали подобни кадри във филмите. Или ще ги посъветвам:

- За бога, престрашете се и опитайте! Какво толкова ще Ви се случи? Да не сте от захар?

            Вероятно много от хората ще свият рамене, мислейки:

- Какво толкова му харесва?

            Но в отговор бих ги попитал дали са се научили, дали умеят да се радват на всеки миг от живота. Защото той не е лош или добър. Всеки негов миг е красив по своему. На нощното небе, родено от залеза или на слънчевия ден, роден от изгрева. На бурята, снега и дъжда. На тихия ветрец, галещ тревата и вълните. Или, защо не, на бурята, довършваща живота на старите дървета и отваряща простор за младите. Дали обръщат внимание, че след като се приберем в къщи, струйките от душа в банята са естественото продължение на дъждовните ласки по лицето ни. Който не вярва в това, което е прочел до този момент, нека опита поне веднъж такава разходка. Под дъжда, какъвто и да е той – плах или силен. Нека да върви бавно, но уверено изправен, а не присвит. Без да поставя между себе си и дъждовните струи преградата на чадъра. И без това последният може само да съхрани сухи само косите ни. Вярвам, че в нечии гърди ще се появи гордост от стореното. Гордост от преодоляната своя нерешителност, от победата над общоприетите правила на поведение. Гордост, че поне веднъж този човек се е отделил от човешкото стадо и волно е полетял. Гордост, че е разбрал, какво е да се почувства част от природата и в същото време да е по-силен от нея, черпейки сили за тази своя победа от самата нея. Не вярвам, че който стори това поне веднъж в живота си, ще съжалява. Защото е почувствал, че може да направи сам себе си истински свободен...

            Аз вярвам, че Дъждът заслужава да го обичаме. И ако поне един от прочелите някога всичко това се влюби в него, то не съм изповядал напразно своята любов към Дъжда. Дъждът, моята прокоба, която нямам таланта достойно да опиша. Не притежавам и умението да го нарисувам...

            Дано някой друг, който няма моето Дао, съумее да го направи.

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Импресии
публикувана на: 2014-04-29
прочитания: 227
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход