Не вървяхме в една посока. По-скоро се разминавахме. Фаровете ме заслепяваха. Погледнах встрани. Леко кривнах волана, колата поднесе, усетих разтърсването. Риск. Видях лятото на едно детство, изгрева на една младост, палещата жега и ураганите на едно дълго очакване. Вече нямаше риск. Нямаше очакване. Виждах отгоре суетенето на полицаите и опитите на лекарите да натикат отново душата вобезобразеното тяло. Не исках. Другите участници в движението съчувствено гледаха и сякаш се радваха, че никой от тях не е на моето място. Те не познаваха риска. Не знаеха какво е да няма окови. Пътуването продължаваше. Живота на магистралата продължаваше. Те всички бяха пътници. Пътници в сковани окови от ламарина, градове, къщи, пари.......... И аз бях пътник. Към края. На безкрайното...... Не казвах сбогом. Защото отново живеех. Разнесен в безкрая, където само вятъра нашепваше тихо нежния дъх...... на бадеми.