Не. Тя не беше красива.

Но притежаваше някакъв див чар, нещо детско и искрено, тъжно... Задържаше мъжките погледи. Предизвикваше.

Ти я гледа дълго. Отдалеч. И тайно. През въздуха погали косите й. Докосна с пръст устните й.

А когато тя обърна очи, видя, че е плакала.

Как искаше да я прегърнеш... И завинаги да остане твоя...

Очите ти го издаваха.

Сърцето ти го излъчваше това чувство на обич.

И тя го усети.

Вдигна се на пръсти и те погледна. Една безумна целувка парна лицето ти.

Отвори очи. Усмихна се и докосна с длани соленото от сълзите й - малки, златни песъчинки... А те залепнаха по ръцете ти.

Понякога, застанал пред огледалото, с пяна на брадата, ти ги виждаше върху миглите си. Друг път просветваха на голото ти рамо. Опитваха се да отразят целия лунен блясък.

А някога... някога залепваха на устните ти и пареха... като онази закъсняла целувка... ПОДАРЕНА ОТ НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ.

Обещана на друг. Но орисана да принадлежи единствено на теб. Самотника с щедро сърце. И с малко тъжно в усмивката.

Да. И с много тъжно в сърцето, там,

където дращят и скърцат песъчинките нощем,

когато на голото ти рамо друга разпилява косите си...