Растат децата... И все по- рядко споделят, как протичат трудните им дни, трескавите нощи, как се справят в живота без баща си, без мен...
Забравили са за майчина пазва, за щастливото детство с ожулени колене, радостта когато препускаха през детството, на бащините силни рамене...
Не хленчат вече за това, онова, но сякаш няма и радост луда в в очите им. Отлетя ли и тя с детството? Къде, кога?
Мислите им летят сега към друго... Към какво?
Устата мълчи. Но ни търсят отново в страдание, в трудности, в страхове. Пак търсят да намерят състрадание, опора, прошка за грехове...
Все боли душата на човека, все се чувства той неразбран и сам. Расте, но си остава крехък като дете. Не може да е сам.
aza_9