Тя се спряпред дърво с абсолютно голи клони - по-тънки и по-дебели вейки, като пътища и пътеки за никъде.

Прииска й се да го разтърси. Цялата му тежест да се изсипе върху земята и то да вдигне олекнали клони.

Но не го направи. Не посмя. Не знаеше дало То иска. ИЗГЛЕЖДАШЕ ПРЕКАЛЕНО ГОРДО В САМОТАТА И МЪЛЧАНИЕТО СИ.

И изведнъж разбра... защо никой не беше посмял да я хване за раменете и да я разтърси. Да оправи заплетените й мисли и коси. Да изтрие сълзите й. Да я целуне.

Беше прекалено горда в самотата и мълчанието си.

Опря глава в мократа кора на дървото. Съвсем леко обгърна ствола му. Усмихна се.

Беше разбрала, че всеки по своему трябва да преодолее бариерата на времето, мислите и чувствата към своя вътрешен мир. Да намери единствено вярната пътека сред хаоса от многото.

Само негова.

И тя да го изведе от самотата и мълчанието му горд...