...на братята ми...
Вятърът танцуваше по есенните поляни. Листата се събираха и на рояци заливаха изморената земя с телата си.Дърветата губеха лятната си мощ и се предаваха постепенно в ръцете на зимата…по земята се прокрадваха първите вестители на снежната печал… Тишината плачеше по изгубената си любов…живот…
Доспехите се търкаляха, забравени и ръждясали сред сухата трева…тук-там се срещаха останки от някогашен могъщ, смел войн…сега на мястото на душите им лежаха само човешки - бели паметници, завърнали се сред пръстта.
Някогашното бойно поле лежеше безмълвно и неспокойно в подножието на планините. В далечината по нищо не се забелязваше съществуването му.
С издигането на светлата луна земята оживя отново изпод веригите на времето. Гората навяваше отново песента си ведно със сълзите на тишината…Птиците пърхаха с криле сред клоните, търсещи място за отмора.
Синкавият прашец на нощта се ръсеше навред. Сред отломките на разпаднали се съдби едно цвете се открояваше в тъмнината…Лунната светлина впери очите си в него и то засия по-силно, изви листчетата нагоре и понесе волната си душица с крилете на птиците. Край него се разхождаше, изгубен, ранен призрак…обикаляше и глухо шепнеше тайна молитва…
- За какво се молиш? - запита любопитно последното цветче, учудено, че някой нарушава настаналата хармония, редом с него.
- Моля се за народа си!... - отвърна гордо войника и сложи ръка на сърцето си…с движенията му из въздуха се пилееха безброй полувидими светкавички.
- Защо? Та нали вече си мъртъв…живите са далеч - цветчето изпадна в недоумение.
- Колкото и далеч да са, винаги ще пазя топлината им в сърцето си, винаги ще ги закрилям в сънищата си, вятъра винаги ще носи на крилете си молитвите ми…
- Нима има подобна любов?!
- Да! Именно тя ме задържа на земята…Денем пътувам със светлината до дома си, за да ги зърна отново, но нощем съм длъжен да се връщам в обителта на гората…
- Защо, не си тръгваш, нима не си самотен…живите се имат едни-други ти имаш ли си някой в този свят?
- Не… - тъжно отрони война. Аз съм скитник сред света…някога бях смел, биех се за вярата и мечтите си…, но сега знам, че те са невъзможни, ако нямаш с кого да ги споделиш. Това е моят грях - че не ги почитах достатъчно докато бях жив!
- Не!Никое създание не заслужава подобно наказание - изписка душицата на цветчето… - Нека аз ти бъда другар, така никога няма да си самотен сред бойното поле…духът ми е частица от земята и никога няма да те оставя!
- Нима съм ти скъп?! - насълзи се духът…
-Защо не, ти си ми сродна душа сред мъглите…и аз познавам любовта, така добре, както и есенната самота.
На следващия ден цветчето повехна и вятъра отнесе листенцата му редом със слънчевите лъчи…
Тишината ронеше сълзите си по хълмовете…зимните вестители шепнеха :“Нека бъда винаги до теб, нека никога не си самотен…Защото помни, че и ти си обичан!”
Бойното поле лежеше тежко върху сърцето на земята…злокобните му паметници навяваха легенди от отминали години…Далеч децата си играеха с няколко листчета, навети от вятъра…
-Прибирайте се деца!Ако баща ви беше жив здраво щеше да ви напердаши! - провикна се жена край дървената колиба, обърна очи към слънцето и усети позабравените прегръдки на щастието...
нима някой може да даде отговор на въпросът"какво е мъдростта?"като за всеки тя е различна....човекът е социално животно- да, но всяко животно е това, в което вярва...ние не сме друго, освен пътя, по който вървим и тези, които обичаме