StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,927
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,233
   Точки: 2,660,892
   Съобщения: 155,269
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,816

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Размисъл

Седнах в градинката да помисля върху думите на младежа.

Не ми се седеше, но трябваше. Усетих липите – те сега започваха да дават цвета си, мириса на нежност и на чай се разтопи в душата ми. И пак ме подкара. Имах диария.

Една добра жена в трамвая ми съобщи, че не бива да сядам.

– Защо? – попитах възмутено. – Нали седалките са за това?

Омръзна ми, ще знаете, да отстъпвам място на възрастните. И аз вече не съм на петнайсет години, с радост бих искал да започнат на мен да ми предоставят привилегията да сядам в градския транспорт. На години човек съм, все пак. Още се държа на краката си, но това не означава, че опората ми е здрава.

– Седалките още са чисти. – Жената беше на моята възраст, установих го, когато примижах, защото не виждам с очилата. Изглеждаше добре – доста пълна, с прическа, с невъзмутимо и бяло лице, колосано като яка, гримирана и ухаеща на нещо, сходно с миризмата на чая в градинката, дето ми действа разхлабително.

– Какво искате да кажете? – пак се възмутих. Не харесвам хубавите жени. Те винаги говорят с недомлъвки, за да ти изнамерят причина да се взираш в устните, в гърдите, в очите и къде ли не, и все с едничка цел – да изтръгнеш смисъла на премълчаното. – А, госпожо? Какво искате да кажете?

– Панталонът ви е напълно мръсен – съобщи тихо, оглеждайки се. – Отзад. Не бива да сядате. Ще се размаже.

Това ли било? Обърнах се, за да си видя задника, обаче не успях. Нищо. Няма да сядам. Сигурен съм, че не права. Какво да се размаже? Този панталон го използвам от времена, когато тя е ходела права под масата. Страхотни джинси са това, ей. „Еделвайс“. Куче марка, обаче вечни.

– Добре, госпожо – направих се на галантен. – Печелите по точки. Заповядайте, моля. Вие заповядайте – седнете, моля.

Посочих ѝ седалката пред мен, съвсем празна и очакваща, дори галантно прострях ръка, сякаш ѝ предлагах да седне на тераса в Народния театър.

– Не, благодаря. – Тя не ме харесваше също, така реших. Така се получава – всъщност може би се привличаме някак, щом изпитваме такъв убедителен синхрон. Или пък не харесваше „Еделвайс“ – този невероятен мъжки моден стил в близкото минало. Погледна ме тревожно и съобщи: – С радост ще сляза на другата спирка.

Хубаво, добре. Така стават лошите неща – още не сме се запознали, а тя бяга. Човек не може да избяга нито от чувствата, нито от себе си – искаше ми се да ѝ кажа. Но тя сама ще го разбере. След време, когато ще бъде късно.

Наистина побърза да се отдалечи от мен и когато трамваят спря, по-рязко от очакваното, тя просто изхвърча като тапа, прескачайки стъпалата. За малко да се пребие. На тротоара опря опакото на ръката си върху носа и затършува из дамската си чанта, извади носна кърпичка и задиша в нея като от кислороден апарат. Това са жените. Сега ще се разплаче, знам. Ами ти си си виновна, госпожо. Можеше между нас да се получи, ама не и не – така и така, господине, ще размажеш онова отзад или такива простотии. Тинтири-минтири. Нека реве. Така ѝ се пада.

И когато трамваят тръгна, едва тогава чух ония думи на младежа, които ме вцепениха:

– Абе, усерко, ще овониш цялата мотриса, бре!

Огледах се. Не мен говореше.

Чух гласове, одобрителни и възмутителни. Много гласове. Очевидно всички се бяха вторачили в мен.

Разочаровах се, слязох, когато ватманът заби спирачките на железницата по настояване на пътниците – ей така, без спирка, по някаква неизвестна за мен извънредност, сякаш това е случаен превоз, а не редовен транспорт. Слязох гордо, знаейки, че така или иначе вече съм привлякал по чудна причина вниманието на простолюдието.

Та затова седнах на пейката в градинката – да помисля върху думите на младежа. И върху онова негодуващо презрение, което само за миг мина покрай мен, повдигна ме и направо ме изрита от обществения транспорт, от тази артерия на мизантропите, изхвърли ме от дебелото черво на тъпите градски мизерници.

Той ме напсува. Беше кратка речта му, младите не обичат да говорят много. Но все пак трябваше да седна и да помисля. Може и да умувам напразно, но все пак това не е загубено време. Щом те напъва отвътре да мислиш и като знаеш, че клокоченето в корема е само звън на съдбата, тогава разбираш, че е добре да седиш.

А и този мирис на липа... Ох! Ох! Тази година липите миришат странно. Наистина.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Хумористична
публикувана на: 2019-06-01
прочитания: 54
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 4 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход