StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,026
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,790
   Точки: 2,648,207
   Съобщения: 155,266
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приятели

Нисичък и възпълен, този човек имаше съвсем живи очи – те шареха по дрехите ми и сякаш ги опипваха с нещо нечисто. Потръпнах и започнах да се бърша без да знам от какво и защо.

– Можеш да ме наричаш Мунчо. Приятелите се обръщат така към мен.

Възразих:

– Още не сме приятели. Предпочитам да те наричам по собствено име.

– Е, казвам се Стефан. Но приятелите ми...

– Да, имаш добри приятели, види се – съгласих се. – Колко пари искаш за стоката, Стефане?

Той предпазливо се огледа наоколо, после пак зяпна дрехите ми с тези ококорени и любопитни зъркала, толкова живи, че просто си търсеха повод да бъдат насинени и затворени. Ядосах се:

– Виж какво, нямам цялото време на света. Казвай! Колко?

Мунчо съобщи бавно:

– Хилядарка за грам. Това е положението.

Изумих се. Това беше с трийсет-четирийсет процента отгоре. Никой не продаваше толкова скъпо.

– Ама ти сериозно ли? – Натъжих се и вече се двоумях дали да не осъществя замисъла си относно живото му око, дето все ме изследваше. – Стефане, съжалявам, че бих път до тук, за да разбера какво е положението. Ида чак от Ропотамо. Казаха ми, че стоката е добра. Ама колкото и да е добра, не струва толкова. Знаеш това.

Оня сякаш се зарадва за нещо, затресе тлъстото си тяло.

– Най-хубавата рибна консерва, която съм ял. Като студент всеки ден си купувах Ропотамо. Даваха ни я в стола, когато прясната храна свършеше. Скумрия с боб в доматен сос. Мазничко, вкусно. И евтино. С две земелки – и се наяждаш без пари. Имаше и още едно предимство: когато земелките бяха сухи и корави, топиш си ги в червеното олио и те омекват. Така можеш да ги ядеш по-лесно. Пенизчийска работа, нали? И малка кисела краставичка се намираше понякога...

– Да, евтиното винаги е вкусно – съгласих се, допускайки, че човекът срещу мен е бил студент в някой затвор, чувал съм така да наричат новаците в пандиза, щом толкова разбира от пенизи. Пък и прозвището му беше някак убедително. – Само че аз не идвам от консерва. Нито за консерви.

– Да, така и предположих – стресна се Стефан-Мунчо и се върна от затвора на милите си спомени си в суровата свобода на реалността. – Но все пак сподели, струва ми се, че идваш от Ропотамо.

– Да, от реката. Живея там.

– Ех, хубаво е да живееш във вода. Свободен като риба. И ням. Никой нищо не може да ти направи, ако не кълвеш. Пък и си удобен събеседник – няма как да издадеш тайни. Речните хора са най-стабилни.

Разговорът ни се проточи още дълго. Говорихме за какво ли не, а темата за стоката и цената ѝ все се хързулваше покрай другото като жив пъстърва.

Когато търпението ми  съвсем се изчерпа и придобих характерния за такива случаи червен цвят, Стефан, очевидно удовлетворен от себе си и от проучването, което направи относно здравината на нервите ми, подаде ръка:

– Вече сме приятели! Петстотин за грам! Става ли?

Съгласих се. Отстъпката си я биваше. Взех договореното количество и се тръгнах удовлетворен. „Довиждане, Мунчо!” – казах, за да го уверя в радостта си от дружбата ни. Пак разтрихме дланите си.

На път за Ропотамо си купих една рибена консерва от магазина в бензиностанцията. Дояде ми се.

Прав беше авера Мунчо, както започнах да му викам наум, за да навикна с наименованието. Да, прав беше, консервата си я биваше. Евтина и мазничка.

Виж, стоката се оказа съвсем калпава. Едва успях да я реализирам на пазара. Тия, дето ми препоръчаха Мунчо, се оказаха негови кредитори, пари им дължал, та с моите мангизи, дето му ги дадох, да си плати борчовете. А аз ги имах за приятели.

И авера Мунчо с мазната подпухнала ръка с меки  къси пръстчета, които се наложи да ръкостискам повече отколкото съм милвал женски прелести за такова време, и него за другар го мислех. А той да ми пробута евтините си истории за консерви и още по-евтината си стока, дето за нищо не става. Баламоса ме, спор няма.

Ама така е между приятели – трябва да си прощаваме, за да може в удобно време да се предаваме и да си подливаме вода. Как иначе?

Мина не мина година и разбрах от когото трябва, че Мунчо влязъл в университета да си довърши образованието. Той вече трети път прекъсвал, но този път му казали, че излизане няма, докато не си довърши квалификацията. Разучих в кой филиал е разпределен и понеже знаех, че обича „Ропотамо”, реших да го навестя лично и да му занеса.

Режимът не беше строг, пуснаха го да се поразходим в нещо като затворена градинка. Говорихме за всичко и дълго, само не и по работа.

– Аз сега трябва да уча повече – каза унило старият ми познайник. – Свърши хубавото време.

Беше отслабнал.

– Не говори така! – мъчно ми беше да го гледам тъй отчаян. – Нося ти радост.

– Каква? Ще ме пуснат ли?

– Не, разбира се – успокоих го. – Та ти едва сега постъпи. Не е това. Нося ти от любимите си консерви. Ще има и за теб, и за другарите ти. Така ще се отнасят по-добре към теб. Времето ще потече по-леко. На сит стомах и черното по-бяло изглежда. А? Не е ли тъй?

Цяло кашонче му донесох, да почерпи за здраве.

Тия консерви бяха ръчна изработка. Никой вече не вярва на консервните комбинати, тях ги изпозакриха заради лоша слава и калпава продукция. Затова поръчах в едно малко цехче да му направят „Ропотамо” на моя авер Мунчо по специална рецепта – с прах от стоката, дето ми пробута. Прие даровете с радост. И аз доволен останах.

Приятел в нужда се познава.

Разделихме се и аз се прибрах в реката си и заживях доволно и честито. Бях отмъстен донякъде.

Новината стигна при мен късно – чак половин година подир туй. Лошо го пребили Мунчо. Този прах съдържал концентрат на разхлабително вещество или нещо още по-лошо. Срали като ненормални в университета, усмърдяло се всичко, а него го накарали да чисти, ама без кърпа. И друго било станало с него.

Не е за разправяне.

Но пък съм сигурен, че като се изучи в школото на лек режим, ще стане човек от него. Ако не човек, друго може да е, ама все нещо ще стане.

И наложи ли се, дето има една дума, пак ще му помогна, с каквото мога. Така сме ние, приятелите. 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Хумористична
публикувана на: 2019-10-15
прочитания: 25
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход