Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.

    Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.

    Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”!  В магарешки вариант, естествено.

Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:

   - Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!

      Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…

Такива ми ти- магарешки работи!

Странник

22.02.2013г.

Пловдив