Искам да ви разкажа за любимата си колежка. По нейното пристигане за работа мога да сверявам часовника си и той ще е точен до секундата. Ако ми се случи да закъснея и почти незабелязано да се промъкна на сутрешната оперативка, тя не пропуска да изрази майчинската си загриженост: „О, миличко, така се притесних да не би да ти се е случило нещо... То, сутрин, човек като се разбърза, колко му е да стъпи накриво... Ами, не дай Боже, някой, още неизтрезнял от нощен запой шофьор, да не те забележи на кръстовището... Може и керемида или част от теракотна плочка от модерна фасада да те фрасне по главата...” И така нататък - чак настръхвам от вероятните причини за закъснението си... Но пък в очите на шефовете се превръщам в потенциална жертва и те са склонни да пренебрегнат дребното ми провинение. Как да не съм благодарна на колежката - спестява ми неудобството да обяснявам, че съм се успала или пък, че се е наложило да изчаквам по-дълго останалите членове на семейството пред вратата на тоалетната или банята...
  Идва време за почивка. Получавам предложение (от колежката, разбира се...): „Дай, ако обичаш, монети, да отида за кафе, че нямам дребни. Пък някой път аз ще почерпя...” Как да не ú услужа, макар че „някой път” си е мъгляво понятие и може въобще да не настъпи такъв момент... Но пак съм ú благодарна - получавам няколко минути спокойствие! А ако обичате да си пиете кафето студено, може да си представите колко се удължават минутките спокойствие, защото все среща някой, който да ú съобщи пиперлива новина и да се разприкаже... (Кога, ако не през работно време?!...)
   Вече е средата на деня, а любимата ми колежка се затруднява над някакъв материал... Не мога да не отвърна на учтивата ú молба: „Само погледни тук...” Тогава се издигам в собствените си очи и чувам колко съм опитна, как забелязвам и най-малките грешчици, колко невероятни идеи ми хрумват... Въртейки се около мен колежката надушва и парфюма ми... „Дай да се пръсна...” - поредната ú реплика. Посягам към дамската си чанта... Така поне оставам с впечатлението, че в офиса се носи само моят аромат... Следват проблясъци в главата на любимката ми, когато наближи краят на работния ден. Все се сеща, че трябва да си тръгне по-раничко - лекарство за съседката да купи, плодове - за самотната старица отсреща... В такъв момент ставам съвсем изобретателна... „Знаеш ли, в магазина на ъгъла са пуснали костюмчета на разпродажба...” - този път репликата е моя. И тя хуква към ъгъла, а аз получавам още няколко вълшебни минутки спокойствие. Награда за проявената находчивост и търпението си.

                                                                             © Павлина Петрова