Взирам се и не мога да повярвам. Аз ли съм или не съм аз?
          Там, отсреща в огледалото ме гледаше странно същество. Стоях с ръце на кръста, а то уж имаше моя образ, но тялото му беше някак си изкривено или обърнато, не можех точно да определя. Хем картина на Пикасо, хем клоун от някой цирк и се движи насам-натам. Главата му беше на сантиметри от пода, а краката - във въздуха и се извиваха наляво и надясно, а после застава под главата или се закачаха за ръцете. Пръстите му бяха разперени. Палецът на дясната ръка беше подпрял носа, а този на лявата държеше дясното кутре и всички пръсти се движеха бързо – едните наляво, а другите надясно. Какво? Тоя образ отсреща подиграваше ли ми се или наистина така изглеждах в действителност? Опитах се да му подражавам, но съществото се изправи, сложи си ръцете зад гърба и ми се изплези. Ама, че работа! Тогава му се изплезих и аз, а то се надупи. Аз се плеснах по дупето, образът застана в поза “челна стойка”. Засмях се, а огледалото се разплака. Стана ми тъжно, а отсреща се смееше нещо. Шантаво! Беше ли истинско или самотата ме караше да си въобразявам какво ли не? И кой ме накара да се замисля? Не се харесвах как изглеждам. Имах някъде стотина кила / не смеех да се тегля вече, за да не счупя кантара /, а дрехите ми бяха широки като на клоун. Рекох си:
          - Как ужасно изглеждам! А каква бях преди 35 години! Помниш ли?
          И хоп – отсреща в огледалото застана моя милост – млада, хубава с тяло та дрънка! Косата ми рубинено червена… Очите – синьо/зелени – някъде между небето и морето… Погледът бляскав, лъчезарен… Вталена блузка със съблазнително деколте, от което се подават едри стегнати цици. Дънките тесни, кракът строен, а дупето люш насам – люш натам. Боже! Край мен минават готини мъже и ще си изкривят вратовете. Чувам и подсвиркванията им… Сякаш гледам филм!
          Сега не можех да се понасям… Как ли бих изглеждала след 35 години? Чу се шум…
          Погледнах в огледалото. Там беше тъмно. Отсреща нямаше никой.
Явно нямаше да живея толкова много! Пък и защо ли да ставам столетница? То ако наоколо е все така тъп света и има кризи, аз какво да правя на тая земя?
          Любопитството обаче ме гризеше. Я да видя поне след 20 години как ще изглеждам? Този път нещо срещу мен присветна и в огледалото застана прегърбена бабичка с бастун и грозни очила. Очите не се виждаха от тъмните стъкла, но ръцете ми трепереха. Не беше пълна, а по-скоро кльощава и кокалеста. Аха! Сигурно ще боледувам нещо и се е наложила строга диета… Кожата й изглеждаше доста набръчкана… На моите години не са искали да ми правят пластични операции или парите не са ми стигнали. Те кога ли са стигали? …
          Гледах огледалото и не можех да повярвам. Край бабичката фучаха коли. Тя се обърна и се хвърли под едната… Боже! Никога не съм мислела досега за самоубийство… Толкова ли тежък е станал животът ми или безсмислен? Аз ли ще бъда тази бабичка? Явно не съм намерила спокойствие и мир на емоционалната си душа! Стана ми тъжно и мъчно.
          Погледнах отново отсреща. Беше пристигнала линейка. Някакъв доктор протегна ръка и се обади в нея като във странен вграден телефон:
          - Невероятно! На тези години сърцето е здраво и запазено. Пригответе момичето. Имаме донор. Да, да – кръвните групи са еднакви, има и съвместимост…
          Я! Това беше добре. Значи, ще продължа нечий живот дори и за няколко години… Замислих се. Защо не се показа образът на момичето, което ще спася? Само мен ли отразяваше огледалото? Къде беше причината?... Имаше тук някаква тайна!
          Поисках сегашния миг и се видях в истинския си образ – тромава, намръщена. Не! Не се харесвах такава! Трябваше да се засмея на нещо! И тогава се подхлъзнах / поне така показа огледалото /, паднах и навирих крака. Аха! Значи от този миг е почнало всичко… Хванах си носа и поставих палец върху него… Захилих се и се изплезих. Оттатък моят образ ме погледна странно и се намръщи. Сложих ръце на кръста и погледнах строго. Оп-па! Първата картина се повтори. Тогава попитах:
          - Какво ми се хилиш там? Ако ти си аз, тогава коя съм?
          Чу се само:
          - Ха! Ха! Ха!
          Ядосах се и ударих един юмрук на огледалото. Не исках да знам нито миналото си, нито бъдещето си! Стигаше ми настоящето! Чу се силен звън и на пода се посипаха парчета. Ръката ми кървеше. Тук съм! Всичко беше наред. Нямах нужда от огледало, за да зная всичко за себе си и не исках да се срещам с никакво мое Аз, нито да отразявам живота си… Утре ще си купя ново, истинско огледало!

Рая Вид, 2012