ГЛАВА 1

Той погледна старата табела, висяща над вратата, чийто надпис гласеше „Страноприемница „Козият рог”, след което влезе през прогнилата дървена врата и огледа помещението. Беше средно голямо, имаше десетина маси, вдясно от вратата се простираше барът, зад който стоеше и наливаше чаша след чаша възрастен закръглен мъж с отдавна оплешивяло теме… Въздухът беше тежък, изпълнен с аромат на дим, разни ястия и някаква друга тежка смрад. Мъжът се огледа и влезе, след което се запъти към единствената свободна маса в ъгъла. Една от младите сервитьорки, вероятно е една от дъщерите на бармана, помисли си той, дойде да вземе поръчката му.

- Чиния боб и една бира. - каза той, след което момичето изчезна.

Не след дълго се върна с поръчката, той и подхвърли няколко монети и тя си замина.

След известно време, още не беше преполовил вечерята си, през две маси се чу повишаване на тон, след което се надигнаха двама мъже. Единият беше висок около 180см и тежеше към 80кг, с къса кестенява коса, леки доспехи и висящ на кръста меч. Другият беше изключително едър - към 250 см висок и тежащ близо 170кг, с гола глава, ленена риза и панталон. От главата му стърчаха два рога като на бик. „Пиянско спречкване между човек и гигант” помисли си мъжът. Последваха няколко силни удара, вследствие от които мъжът с доспехите полетя, помитайки няколко маси, в това число и тази на странника. Тогава той скочи, обръщайки се към гиганта:

- Достатъчно. – каза той (странникът беше към 160 см и тежащ около 50 кг и пред масивната фигура на пияното същество той изглеждаше като джудже... ).

Гигантът се засмя и каза:

- И кой ще ме спре?

- Аз! - отвърна дребосъкът, бутайки си качулката назад. Имаше дълга руса коса, а стар белег прорязваше лицето му по диагонал. След това бръкна под плаща си, откъдето извади два къси меча, закривени към върха. Последва кратка схватка, в края на която гигантът се оказа по гърди на земята, а дребничкият мъж, стъпил на гърба му, опрял двата меча във врата му.

- Стига ли ти толкова?- попита странникът.

- Достатъчно!!! - извика в този момент командирът на градската стража.

След това всичко беше ясно - и двамата нощуваха в затвора.

На другата сутрин, докато си закопчаваше колана с оръжията, единият паж го заговори:

- Ей, дребният! - подвикна той. - Как ти е името? - тогава русият мъж му хвърли бърз оценителен поглед и му отвърна:

- Наричат ме с много имена. Тези, които ме мразят, ми викат Белязаният, други, дето се страхуват от мен, ме наричат Демонът, а за останалите съм просто Дракон.

- Интересно име. Само защо имаш ръст на елф, пък си с човешки уши и черти на лицето? – попита младият паж любопитно.

- Майка ми е била елф, пък баща ми човек... - отвърна дребосъкът и се замисли за момент. След това гътна качулката на главата си и излезе от сградата на затвора.

Навън беше приятно, във въздуха се носеше миризма на цветя и свежо, слънцето припичаше, Дракон го погледна и прецени, че часът е към девет, след което се усмихна и се огледа. На стотина метра на горе по улицата имаше пазар. „Днес изглежда е пазарен ден”, помисли си той и се насочи към него.

Вървеше бавно, проправяйки си път през тълпите хора, скупчили се около сергиите, оглеждайки внимателно всяка една от тях.

Той беше гладен!! Все пак предната вечер не си дояде вечерята. Спря се на първата сергия за плодове и купи три ябълки, които бяха идеално узрели. Воинът заръфа една от тях гладно, на големи бързи хапки, от което едва не се задави веднъж. След като приключи и с третата ябълка и залъга глада временно, продължи из пазарчето, разглеждайки тоновете безполезни неща, изложени там (или поне той смяташе така). След дълго лутане из прогнилите с времето сергии, той излезе пак на една от по-големите улици на града. Усети мирис на прясно изпечен хляб и стомахът му веднага му напомни - не стигат за закуска на един мъж, пък бил и по-дребен от обикновена жена. Той се огледа на бързо и съзря вдясно от себе си пекарна, чийто комин пушеше силно! Дракон се засили с бързи крачки натам и влетя през вратата. Вътре имаше едър мъж, който вадеше изпечения хляб от пещта и вкарваше вътре следващата партида, имаше и две момичета, които месеха тестото, също така и един дебел пухкав котарак, спящ сладко в единия ъгъл. Двете момичета го погледнаха учудено и едната се доближи до него и го попита:

- Кажете, какво ще обичате?

- Питки? - ухилен отвърна Дракон. - Продавате ли?

- Разбира се - отвърна оцапаното с брашно момиче и му подаде една.

- Ако може, още две - пак се ухили Белязаният, в отговор момичето се усмихна и му ги подаде. Дракон бръкна под плаща, при което му движение се видя единият меч висящ на кръста му, чиято дръжка беше изящно изработена. Извади няколко монети, подаде и ги и с неохота се обърна и излезе.

Продължи надолу по улицата гладно хапещ едната от прясно изпечените питки, която направо му се топеше в устата. След като приключи със закуската, той седна на една от пейките в центъра и се зачуди: „Как мога да си убия малко време до довечера?”. Докато се чудеше виждаше разнообразни и глупави начини за изкарване на малко пари. Някои просто стояха и дебнеха някой по-богат мъж да мине да го пребъркат; други предлагаха услугите си на хамали и тем подобни, трети просто просеха...

Реши да поразгледа „местните забележителности”, но за негово съжаление, те не бяха нито кой знае колко много, нито особено интересни и в крайна сметка той отиде да се разходи из гората. Там въздухът беше свеж, чуваха се птичките да пеят, тук-там бягаха игриви катерички. Дракон видя малко бистро поточе, в което имаше риба и докато приближаваше той съзря нечии дрехи на отсрещния бряг, но наоколо не се виждаше никой. Реши да почака малко, разкопча колана с мечовете, постели плаща си върху зелената трева, извади от торбата си парче плат което изглеждаше меко и започна да лъска единия меч доста внимателно. Не след дълго слънцето започна да припича наистина силно, изглежда беше станало пладне. Той пусна кърпичката на земята, изправи се и се огледа повторно, след което реши да се поразхлади,съблече се и започна бавно да влиза във водата,вследствие на което рибата, която беше в близост до брега се подплаши. Рекичката не беше дълбока, беше му до колене, приятно хладна и приказно спокойна. Дракон седна и водата му дойде малко над гърдите, отпусна се и се наслади на момента, но за негова жалост, този момент на спокойствие и блаженство не продължи дълго, понеже беше прекъснат от женски писък. Той се огледа с намръщено лице заради пронизителния шум. Точно пред него на отсрещния бряг зад едно дърво се подаваше глава на дългокосо момиче, което пищеше.

- О-о, богове, какво толкова е станало?! - извика мъжът учудено.

- Какво правиш там? Махай се! - извика момичето сърдито.

- На какво ти прилича? Реших малко да се натопя в приятната вода, защото много ме напече слънцето. - Отвърна той и попита учудено. - А ти защо се разхождаш гола из гората?

- Не е твоя работа. А сега се махай!

- Няма!- каза Дракон раздразнено. - Реката не е твоя, но ако искаш, бих се обърнал, докато се облечеш!- И обърна гръб.

Тя се облече и го заговори вече с по-спокоен тон.

- Ти не си от нашия град, не те познавам.

- Аз съм „скитник”, както ни наричат, обикалям градовете от равнините и си търся късмета. - Каза по-спокойно той, след като се обърна и я огледа в цял ръст. Тя съзря белега и се стъписа, уплахата пролича на лицето и.

- Спокойно, това е просто стар белег. - каза той, подразбирайки от какво е породена тази и реакция.

Той се изправи в цял ръст пред нея, имаше добре оформено и поддържано тяло, подаде ръката си към нея и каза:

- Аз съм Дракон, ами ти? - Тя хвана ръката му и отвърна - Анела.

Тя беше доста по-висока от него в този момент, понеже той все още беше в реката. Полуелфът се обърна, а на гърба му имаше още три успоредни белега, които започваха от горната дясна половина на тялото му и свършваха край левия хълбок.

- Доста бой си ял май? - каза тя леко иронично. Той се обърна, погледна я в учите и отвърна - Без майтап!? - Замълча за момент, след което се усмихна и каза - Бил съм се край блатата с гущероидите, отбранявахме един град! От тогава са ми белезите. - и излезе на брега, бръкна в торбата си и извади нещо като кърпа, позабърса се на бързо и започна да се облича.

Обу тъмно зеления ленен панталон, след което навлече ленената си близа, която беше в същия цвят, закопча колана си, закачи двата меча на него, наметна се с плаща и го закопча.

Те тръгнаха по една горска пътечка, която криволичеше из храстите.

- А какво дири воин като теб в тези затънтени места? - попита тя, докато го водеше на някъде в гората.

- Имам среща със стар приятел. - отвърна той със спокоен глас. - Довечера край кулата. - В отговор тя се обърна, погледна го и се усмихна, после продължи ха. След няколко крачки излязоха на открито, където дърветата бяха изсечени, а на тяхно място беше построена колиба.

- Надявам се ще ми помогнеш малко? - му се усмихна Анела.

- Да ти помогна?! – почуди се Дракон. - За какво?

- Амии... Имам проблем с едно джудже, пияно джудже! - каза тя, като го погледна жално.

- Вътре?- попита той, сочейки колибата.

- Да.

- Колибата на кого е? Твоя ли е и как се е озовало то вътре?

- Дълга история. - каза тя.

Дракон отиде до врата и почука два-три пъти с юмрук, отвътре се чу шум от тропане, но никой не отвори вратата. Той почука по-настоятелно. Отвътре се чу нисък и плътен глас.

- Кой е, дявол да го вземе? - изруга сърдито гласът.

- Отвори!- отвърна Белязаният. В отговор вратата се отвори и оттам се показа дребно закръглено същество. Имаше голяма брада и мустаци, под тях лицето му си имаше човешки пропорции. „Да определено е джудже.”, си каза Дракон, съзирайки брадата и усещайки убийствената смрадня на алкохол, носеща се от него. Той го хвана изненадващо за брадата и го повали с изумителна лекота по гръб на земята, извади единия си меч и го опря в гърдите му.

- Тази дама претендира, че колибата е нейна, а ти си отказал да си тръгнеш.- каза със спокоен глас мъжът.

Джуджето се огледа изненадано от неудобната ситуация, войнът се беше надвесил над главата му и насочил меча си към него.

- Ще направя каквото кажете само не ме убивай!- замоли се той.

- Разкарай се и повече не я закачай!- каза Дракон, леко отдръпвайки острието от него така, че да може да избяга. Джуджето не чака друга покана и избяга...

- Много съм ви благодарна.- каза дамата и го покани да влязат.

Вътре не беше уютно, беше задушно и още миришеше на алкохол. Помещението не беше голямо. Имаше маса, 3-4 стола и легло.Имаше врата, която изглежда водеше до нещо като кухня. Анела го покани да седнат на един от столовете и му каза:

- Много съм ти благодарна, не знам как да ти се отблагодаря!

- Ще ми е напълно достатъчна благодарността ти и може би един обяд- усмихна се той.

Глава 3

 

Наближи вечерта. Светилото беше почти превалило деня и луната изгряваше. Дракон чакаше седнал на една пейка в близост до кулата. Беше настъпил мрак, единствената светлина идваше от луната и близките постройки. Нямаше жива душа по улиците, единствените шумове, които се чуваха, бяха от няколко щур чета и някакви викове от недалечната кръчма. Към Белязания се приближи висок слаб силует(тука обаче не използваш думата правилно. Да предложим- мъж, странник или каквото и да било), с качулка на главата и пелерина. Дракон се изправи погледна го и продума с спокоен и равен глас.

- Здравей Аруен! Отдавна не сме се виждали.

- Здравей Дракон. Как си, как са белезите, отшумя ли болката вече?

- Никога няма да премине, но благодаря че попита. Искала си да ме видиш. За какво?

- Имам нужда от помощта ти! Да намериш и убиеш един човек за мен.

- Виж ти!- учуди се мъжът- Една от най- великите иска моята помощ! Това е много интересно. Какво ще получа в замяна?!?-каза с ироничен и едновременно любопитен глас.

- Нищо материално, но в замяна мога да говоря с Маркъс да не те закача като се виждаш с Арвен!

- Аз и без това не знам къде е тя...- каза той отново с ироничен тон обръщайки гръб.

- Бих могла да ти кажа къде е също...-Усмихна се отново едва забележимо жената под луната светлина. - Пък и без това само скиташ и се чудиш какво да правиш.

- Хмм! - замисли се Белязания няколко секунди. - Добре, какво трябва да направя?

- Мъжът се казва Теит – Ван Теит, богат и влиятелен. Започнал е да гони и избива събратята ми. Събрал е доста поддръжници!

- Ще го намеря лесно и ще го убия без проблем но само не разбирам защо не го направиш сама?- Озадачи се той.

- Защо да го правя аз като можеш и ти!?- ухили се жената пак.

- Ей, много си забавна. Добре, къде се намира?

- На изток, на два дни езда.

- Ще тръна призори тогава.- каза Дракон и се насочи към страноприемницата.

Той беше на няколко метра от вратата, когато от една от страничните улички излязоха няколко дребни фигури и се приближиха към него, една от тях излезе по напред и каза.

- Ей, смелчага, сега ще те видим колко си добър!- ухили се фигурата и извади оръжие, напомнящо на пушка.

- Не знаете с кого се захващате! Не съм залък за вашата уста.- отвърна Дракон и извади двата меча, докато другите го за обграждаха...

Свода на пещерата беше нисък и покрит с паяци и плесен, светлината от факлите осветяваше на метър- два напред и не се виждаше почти нищо. Групата пристъпваше бавно и несигурно напред в готовност да посрещне всяка непредвидена заплаха, но такава и не се появи. Накладоха огън, разпределиха смените кой кога ще е на пост и си легнаха. На сутринта когато всички бяха отпочинали, продължи ха навътре в пещерата. Най-отпред вървяха един мъж с меч и щит и по дребен елф с лък в ръка и стрели на гъба. Плътно зад тях вървеше маг с жезъл в ръка, готов да изпепели всеки неприятел заплашил приятелите му , най- отзад вървеше по-дребен полуелф с два закривени меча на кръста. Не след дълго излязоха в по широко помещение, което се разклоняваше на три тунела, и по стените бяха окачени отдавна изсъхнали е търкаляха оръжията на отдавна погинали войни, дошли да търсят късмета си на това прокълнато място.

- Не сме първите - каза стрелецът.

- Да се надяваме че няма някой да гази и нашите кости тука след години. - отвърна мъжът с щита и меча.

- Да продължаваме! - каза магът. - Харесайте си тунел и да вървим.

„Нарушители“ - започна да се чува от всички посоки. Постепенно се увеличаваше се повече и повече, докато накрая скелетите по стените не се размърдаха. Скочиха няколко от тях, стиснали в ръце или поне в онова което беше останало от ръцете им, отдавна ръждясалите си мечове. Всички от групата веднага реагира, като заеха отбранителна позиция- елфа с лъка изпрати две стрели срещу един от скелетите и му откачи главата, но това не го спря, даже напротив, още повече го ядоса, и него, и другите...

Битката беше тежка. Героите сваляха скелет след скелет, но на мястото на всеки паднал ставаха по нови двама.

- Няма да можем да ги спрем- извика полуелфът- Трябва да отстъпим.

- Бягате навътре към пещерата - извика магът - имам една идея! - и изстреля в него момент светкавица в посока на един от тунелите, опитвайки се да прочисти пътя почти безуспешно. Воинът със щита се затича натам, изблъсквайки всички скелети, които му се изпречеха на пътя, другите също се затичаха натам. След като всички бяха преминали в тунела и скелетите бяха се насочили след тях, магът насочи жезъла си към тавана в залата над скелетите, изрече няколко думи на език неизвестен за останалите и от кристала накрая на пръчката излетя голямо огнено кълбо и срути пещерата върху скелетите.

- Дано има и друг изход. - каза войнът и се огледа притеснено.

- Дано!- отвърна магът. - Дано.

- Добре, банда, да продължаваме - извика полуелфът, мъчейки се да разведри останалите. - Ако има друг изход ще го намерим, а и да не забравяме за какво сме дошли чак до тука все пак.

Две от джуджетата се засилиха с големи брадви към война. Той посрещна остриетата им с мечовете си и ги отби, извъртя се покрай единия си противник и го съсече в гръб. Погледна другите четирима, които гледаха безучастно до този момент, онзи с пушката се прицели и натисна спусъка, разнесе се страхотен трясък, полетяха шест сачми към Дракон. Той погледна джуджето ядосано, от болка причинена му от четирите сачми, попаднали в тялото му. Дракон се засили към един от другите противници, направи три-четири стъпки и изчезна, всички се огледаха учудени, след секунда-две той се появи за един от тях и заби меча си в гърба му, погледна друг и пак изчезна. Появи се зад гърба на джуджето с пушката срита го с такава сила, че го повали.

- Казах ви че не съм лъжица за вашата уста - каза той, опрял меча си във вратът му и продължи с лека усмивка на устата.- Аз съм един от четиримата прокълнати!

 

Глава 4

Тунелът беше просторен, а стените и тавана добре изваяни. Групата навлизаше все по навътре, без да срещне никакви препятствия или пазачи. След известно време тунела завърши в широка зала осветена от няколко факли, стените и тавана не се виждаха, а по средата на залата имаше каменна маса, на която лежаха различни златни и сребърни украшения, подредени като че ли на някой лежащ, но там нямаше никого...

Те се приближиха до масата внимателно. Магът започна да нервничи.

- Нещо не е наред, усещам го! Тука има много голяма нечиста сила!!!

Всички се приближиха с гръб до масата, готови за бой. Чу се шум от тракане на кости, който приближаваше от всички посоки и приближаваше бавно. След няколко секунди от всички посоки започнаха да се виждат как приближават скелети- няколко дузини.

- Добре, хора, сега е време да дадем всичко от себе си!- извика войнът с лъкът и изстреля две стрели, смъквайки двама от приближаващите врагове.

Героите поваляха враг след враг но те сякаш нямаха край. Пръстена около тях се стесняваше все повече докато на края гърбовете им не опряха в каменната маса. Постепенно скелетите започнаха да надделяват и да пробиват защитата на мъжете които които почнаха да падат един по един. Първи повален падна стрелецът, мъжът с с щитът мина над него в опит да го предпази, но в желанието си не съумя да се предпази той самия от всички атаки насочени към него. Две от ръждивите остриета се забиха и минаха през кракът и ръката му нарушавайки равновесието му, той извика от болка. Алена кръв обля левия му крак и сякаш на пук на болката и скелетите той започна да за махва все по силно с меч си поваляйки враг след враг забравяйки защитата си.

Магът изтощен от продължителната битка нямаше сили вече да изпраща магии по по нечестивите същества, вече с дълга сопа на края на която имаше красив кристал която той ползваше в краен случаи. Чу познат вик огледа се и съзря кръвта окъпала война които сваляше враг след враг и поемаше все повече удари. Магьосникът скочи върху масата развъртя жезълът си каза няколко неразбираеми за останалите думи и удари кристала в масата, в следствие на това от него се отдели вълна от светлина в всички посоки поваляйки всички скелети от помещението.

Воинът с двата меча вече притиснат се въртеше и сечеше в всички посоки борейки се за живота си, чу викът на ранения си другар, няколко мига по късно нещо от към масата го повали в несвяст.

Глава 5

След известно време Дракон се събуди с ужасно главоболие , огледа се и съзря че в стаята не е останал нито помен от скелети или изобщо от битка. Беше сам и неговите другари ги нямаше, стана и огледа около масата здраво стиснал двата си меча. От другата страна на масата имаше отдавна засъхнало петно кръв, сякаш беше стояло там с дни, а може би даже седмица.

- Колко време е минало - се запита той сякаш очакваше някои друг да му отвърне. И за негово учудване чу отговор!

- Според тебе колко е минало? - го попита женски глас идващ сякаш от всички страни. - Часове дни седмици...? Колкото си поискаш.-каза па гласът.

- Коя си ти?! Покажи се.-извика Дракон.

- Коя съм аз ли? - засмя се женският глас. - Аз съм онова, за което дойдохте, онова което така искате! Аз съм богинята на смъртта, повелителката на всички онези които заспят вечния си сън!

- Кая, богинята Кая?!? - възкликна Дртакон удивен.

- Предлагам ти сделка. - каза тя. - Служи ми и ще ти дам силата за която си дошъл, ще ти дам властта да избираш кои да живее и кои да умре.

- Къде е уловката? Какво ще искаш в замяна? - попита Дракон.

- Да ми служиш да. Да хващаш и убиваш онези които са се опитали да излъжат смъртта. Ако се съгласиш не само ще ти дам сила за която не си и мечтал! - каза женския глас с примамлив тон.

- Ами приятелите ми? Какво ще стане с тях? - Попита в отговор на предложението и.

- Ще ги прибера при себе си. - отвърна жената!

- Ще приема само ако ги пощадиш! - каза Дракон смирено навеждайки глава. В отговор чу жената да казва \"много добре\" точно зад себе си. Обърна се и в него момент един от скелетите замахна с меча си към него като го посяка през лицето.

 

Глава 6

Нощта беше облачна, луната проблясваше от време на време през облаците. Вятърът свистеше в клоните на дърветата, носеше се далечен вой на вълци. Мъжът яздеше бавно не обезпокояван през тъмната гора. Пътят пред него криволичеше едва забележим в мрака. Няколко сенки пробягаха в храстите до него, конят забърза ход по заповед господарят си. Скоро конят започна да галопира...