На зазоряване тръгнаха.Чакаше ги дълъг път.
Търпеливо изкараха овцете.
- Петър, ще ни чака над Чешмите!
- Само да не ни увари обедното слънце...
Отскоро бяха овчари в селото, но познаваха горите по-добре дори от горския.
***
- Едно от кучетата ми е изчезнало тази нощ! - посрещна ги Петър.
- Не го ли беше вързал?!
- Прегризало е въжето и дим да го няма.
Продължиха мълчаливо да вървят по криволичащите горски пътеки. Слънчевите лъчи все още трудно си пробиваха път измежду гъстите корони на боровете... Чу се вой.” Много често започнаха да се обаждат...”, Замисли се Стойко.
***
Вървеше доста бързо и въпреки това тихо. Не искаше да бъде чута. Този път светът беше коренно различен... Струваше й се, че светлината е по-мътна, загубила от прозрачността си. Гората не беше същата, макар че нямаше как да е друга. Тъпанът в пръстта заглъхваше...
Почти настигаше овчарите, лапите й танцуваха с ритъма на земята. Чу вой, викаха я. Спря се, замръзна на мястото си... ослуша се и бързо се шмугна измежду кривналите от пътя овце.
***
Петър потръпна.
- Бих се заклел, че видях нещо!
- Какво?
- Приличаше на момиче, жена...
- Още не сме стигнали поляните, а вече за самодиви приказваш!
-Еньов ден мина,а и не помня кога за последно съм чувал да се споменават легенди.-тросна се Иван.
-Але,то нали знаеш,не пита,случва се.-намеси се Стойко.-Не ти ли е гузно, че я утрепа оназ вълчица?!-попита с укор...
- Не! Харесва ми как главата й окрасява стената в хола... Ама не бих се цапал пак с кръв... миризмата трудно се мие.
- По-зле от овчата?! Поне не трае с години.
Иван се замисли, подпря се на гегата и се заоглежда... Пътеката, която бяха уловили не беше от каменистите, нито беше стръмна, но той се задъхваше често. От лявата им страна боровете бяха по-нагъсто - "Наблюдават ни..."
- Иване, аде, че те загубихме по пътя, ей!
Иван се усмихна и ги настигна. Но тишината го подтискаше. Птиците трябваше да са по-шумни, овцете също - бяха смирени като на заколение.
***
Викаше я... Гората я викаше. Тихите писъци се носеха като паяжини по въздуха и крадяха мислите й.Тичаше с все сила като често забиваше ноктите си в меката пръст... Воят на вятъра я побъркваше, биеше шумно по вените й, като скъп наркотик...
***
Наближаваха нощното си убежище. Колкото по-тъмно ставаше, толкова по-отчетливо Иван различаваше по дървесините стволове разгневени гримаси. Понякога дори потупваше с гегата си по кората, но преди да я доближеше,те се пръсваха на кристали из въздуха.
Животните бяха неспокойни. Малко от тях се осмеляваха да се отцепят от пътя.
Другите двама овчари му се струваха твърде унесени, слепи...
Когато стигнаха кошарите Иван вече виждаше фосфорициращия синкав прашец по пътя. Дори му се струваше, че лети около тях като капан,като белег...
***
Стигна потока. Снижи се и се заоглежда в кристалната вода. Образът й ставаше все по-непознат. Зари пръстите си в калта, сляха се и на тяхно място се появи тъмен корен. Тялото й се преви. Зари крайниците си в тревата и изви глава нагоре. От очите й се стрелнаха искри...
***
- Побиват ме тръпки, прекалено тъмно е. - измънка Иван, докато разтриваше лактите си с длани.
- Не се дръж като дете! Били сме тук хиляди пъти! - отсече Петър.
- Точно това ме притеснява... сякаш полудявам!Виждам само измислици...
Стойко мълчеше, както обикновено.
***
Беше разбудила земните твари. Те безцелно прелитаха и се стрелкаха из гората. Обгръщаха дърветата и пътищата... гонеха се с дивите животни.Пееха игриви и лукави песни, които отекваха в гората на непознатия си език.
Искаха да ги сплашат, искаха да им напомнят...
***
Събраха и затвориха овцете в кошарата.
Стойко побърза да се прибере в колибата, за да запали огнището. Иван се прибра с него. Навън остана само Петър, върза кучетата, сипа им вода и им надроби попара... хвърли им и по един кокал.
-Е приятели,приятно хапване!И аз не бих отказал едно... - избърса ръцете си в панталона. Събра малко съчки и няколко по-дебелия клон.
Гледката го вцепени... В подножието на гората се движеха безцелно около десетина сиви вълци с кръв по козината и обагрени в червено очи. Бяха на двайсет или по-малко метра и душеха жадно въздуха около колибите.
Кучетата заскимтяха, Петър се стресна от пискливите им звуци. Разбуден от моментния си вцепеняващ унес забеляза, че образите бяха изчезнали. Побърза да се прибере при другите.” Ако ми мислеха злото... можеха да ме нападнат..."
Щом се стопли на огъня, разказа какво е видял. Иван се намеси със своята история.
- Иво, ти си по черен от всички демони в тая гора взети заедно! - леко се подразни Стойко.
- Стига сме говорили глупости! Спи ми се - зарънка Иван. - Само си изкарвам прехраната. Развеждам туристи, това е.
- Не ми се вярва! - заинати се Стойко-Откакто ги почна тези разходки, половин гора стана на трофеи. Ще ни прокълнеш цяло село...
- Твърде суеверен си-засмя се Петър, - Идеалният овчар, сигурно знаеш стотици истории.
- Може и да си прав... и ще ви разкажа една...-Стойко се облегна на стената и започна разказа си.
Историите му винаги започваха с духовете на гората, разправяха се за планински храмове, стари манастири и завършваха сред мъглите на полските могили. За скромните си четирийсет години, прекарани в странстване се беше превърнал в кръпка за света.
Легендата му се отнасяше за равновесието и хармонията, за мрака в душата... Макар историите му повече да приличаха на митологично-философски лекции в някой университет.
***
Живота и смъртта са тежести от двете страни на една везна. Природата е тази, която ги пази в равновесие. Когато някое от рамената се наклони, механично се задействат сили, които трябва да възвърнат баланса...
Убиецът винаги получава своето наказание. понякога то е много по-страшно от физическата болка.Дори невежеството е капан, създаден в омагьосан кръг.
Има легенда, според която злият сам проклина себе си с делата си. Той е болен от собствената си низост и й се обрича.
Но понякога в пространството и реалността се появява някое свободно електронче, искрица, освободена от злодействата, която отключва място за легендите... Понякога случайно, понякога нарочно живи и неживи същества могат да пуснат енергии и сили, древни колкото земята... дори самата земя...
Такъв е и пазителят на гората. Дух, който, ако бъде освободен връща душите на децата й обратно в нея, не позволява на човека да ги открадне и да черпи от силата им. Денем е вълк и със своя вой бележи хората; на зазоряване и залез е прелестна девойка, за да ги съблазни;нощем е дърво, за да буди другарите си, а като гарван краде белязаните души. Отвежда със себе си тези, които бъдат посочени от мъртвите, без значение виновни или не - невинни няма...
Добрите превръща в горски духове, а злите в кал...
***
Стойко се събуди първи. Хрумна му да излезе и да се измие с роса. Чувстваше се мръсен. Още щом отвори портата, пред очите му се разкри чудна гледка... Млада жена с буйна черна коса, бяла кожа и жълти очи... беше облечена в зелено,но роклята нямаше ясна форма.Тя цялата като да нямаше ясни очертания. Момичето го подкани с ръце към себе си. Разумът му се опитваше да се бори, искаше да извика приятелите си, да избяга, но сърцето му беше потънало в очите й.
- Не се бой, аз ще те пазя...
***
Над боровете се понесе гарван...
***
Петър и Иван търсиха Стойко почти цял ден. Бяха изкарали овцете пред колибата, готови за път, но им се наложи да пренощуват още веднъж на Самодивските поляни...
През нощта оставиха вратата отворена, но той не се върна, нито онази нощ, нито през следващите...
***
Слънчевите лъчи възвърнаха златните си одежди, но дълго смолата се стичаше по стволовете на дърветата.
***
След връщането си в селото, Иван прекарваше всяка вечер в кръчмата...Една сутрин не се прибра. Започнаха да говорят, че бог го наказал с лудост.
***
Петър си остана овчар и до старини търси Стойко. Разказа много истории за премеждията си. Когато реши, че му е време остави китка синчец на прага и изчезна.
Хората разказват, че гората си го прибрала. За тях, двамата овчари станаха горски духове, а Иван-демон, и така се роди нова легенда.
***
Вълчицата жадно си пое дъх и започна да облизва новородените си.Тънки лъчи осветяваха дълбочината на бърлогата й.Отново се чу вой... Далеч един старец отсече:
-Ако спре воят, синко...и гората ще умре!С нея и ние...