Част 1

Глава 1

Непознатия прекоси една тясна уличка и се вля в хаотично движещата се тълпа на съседната. Ходеше с максимално големи и бързи крачки като нетърпеливо се блъскаше във влачещите се пред него хора, които често изразяваха гласно недоволството си от грубите му опити да мине напред.
- Шибаняк! – бяха извикали някои от ядосаните минувачи.
Все пак Алън Сандърс не обръщаше голямо внимание на подобни емоционални прояви. От време на време единствено протягаше с дланта нагоре дясната си ръка към оскърбителя и с бавни движения оставаше само най-дългия пръст да стърчи нагоре, докато другите оставаха за кратко полусвити. Както и да е, това никак не успокояваше обекта на жестовата комуникация, но пък на Сандърс му се струваше забавно. Опитваше се да предвиди съдържанието на неизбежните псувни, намиращи проява веднага след приятелския му жест. Засега бе познал 3 от 7, а имаше време, когато беше на ниво 1 от 10, при това по пълна случайност.
Скоро тълпата по улиците се разреди. Работния ден бе започнал, а и той също така вече напускаше пределите на центъра като прекосяваше един от многото градски паркове. Вдишваше дълбоко прашния въздух, надявайки се да е за последно и се радваше на поредното лято през 3128-та година като късаше листата на близките дървета. Сгъваше ги до малки ръбести топчета. Намачканите, започнали да вехнат шумки, после хвърляше настрани и наблюдаваше как в полета си успяват да възвърнат донякъде предишната си форма.
Прекосил парка Сандърс излезе на обширен добре огрян от слънцето площад, където отделни групички хора бяха насядали по пейките до шумолящите фонтанчета и се радваха на живота, който в момента за тях представляваше да изядът закуската си и да убият малко от трудно запълнимото време с безцелни несвързани разговори вместо да киснат вкъщи пред различната симулационна техника.
Намеренията на Алън Сандърс обаче въобще не се свеждаха до това да закуси. Беше го направил в хотелската стая – както винаги. Той по-скоро се интересуваше искрящата огряната от слънцето голяма сграда в края на площада. Именно към нея се бе отправил.
Като стигна достатъчно близко съзря голямото табло над входната врата – ‘В.Т.С.’, малко по-надолу от което се поясняваше с дребен шрифт ‘Времева Транспортна Служба’.
Влезе през двета празрачни врати на входа и се озова в обширно помещение, което преди пет дена бе проучил задълбочено, пробвайки всички дивани столчета и кресла. Сега, за разлика от тогава, се нареди направо на малката опашка пред единственото гише в чакалнята. Преди, чакащ реда си на едно удобно кресло, го прередиха група от двадесет души, изсипали се изневиделица от горните етажи и той трябваше да чака още цял час, за да бъде обслужен, което междо другото можеше да стане след цели пет дена – така бе казала дразнещата с любезнато си и надменно поведение служителка.
И така, петия ден истичаше днес.
- Аз съм Алън Сандърс. – заядливо се представи Сандърс (пред наго се намираше същата дразнеща личност от преди два дена). – Навярно ме помните.
- Нямам право да говоря по лични работи по време на работа. – гласеше отговорът. – Ако желаете може да изчакате обедната ми почивка. Тогава ще ви обърна най-голямо внимание.
- Но срещата ни беше… да кажем по работа.
- В такъв случей пак не мога да ви помогна. Работните ми задължения не включват употребата на паметта и нейните ресурси.
- А тогава какво включват!? – язвително през зъби процеди Сандърс.
Момичето се засегна от грубия въпрос и бистрия му доскоро поглед се изпълни с проблясъци на гняв и ярост, които бързо бяха подтиснати и умъртвени някъде дълбоко в съзнанието й, което накара лицето отново да придобие любезен вид. Изкуствената симетрична усмивка пак застина под двете сини очи и тя като преглътна веднъж да изчисти гърлото си каза с мек глас:
- С какво мога да ви помогна господин…
Алън Сандърс беше съобразителен и веднага схвана истинския смисъл на тези думи: ‘Смятайте случилото се за напълно забравено и давайте по същество’.
- Аз съм Алън Сандърс.- представи се повторно той, но този път с престорена любезност, която от страни изглеждаше пресилена и банална. – Преди пет дена, на 24-ти Август, идвах при вас с молба да ми бъде разрешено…
- …пътуване във времето някъде до към 40-ия. – довърши служителката на ‘В.Т.С.’ като след малко добави, защото Сандърс мълчеше. - …и се обърнахте към мен, след което любезно бяхте помолен да обмислите отново желанието си в пет дневен срок – както системата изисква.
- Точно така, но не помолен , а принуден. – дразнещо вмъкна Сандърс.
- Извинете. Не можете ли да престанете да се заяждате с хората!
Последва кратко мълчание, в което човека зад Алън Сандърс се прокашля и тъкмо се канеше да каже нещо, но не успя дори да започне.
-Не. Мисля, че не съм в състояние да престана да се заяздам. Навярно не разбирате и затова смятам да обесня най-подробно…
- Няма. – твърдо го увери служителката. - Защо просто не кажете какво искате най-после.
- Да отида до 43-рия. Повтарям го за трети път.
- Тогава говорете с личния си психолог. Той ще ви разясни цялата процедура.
- Но аз нямам такъв!
- Слушайте г-н Сандърс. Моята работа е да примам хората идващи за първи път в този клон на ‘В.Т.С.’ с молба да отидат някъдеи да ги убеждавам, ако щете принуждавам, да се върнат след пет дена…
- Когато? – нетърпеливо подкани Сандърс.
- Когато те трябва да наемат личен психолог, който да извърши необходимия преглед и който да упъти клиента си как да се снабди с медицинско удостоверение. Довиждане.
И момичето се завъртя леко настрани като се обърна към следващия чакащ от разпръсналата се из цялото помещение опашка Същия мил, любезен и звънлив глас отново отекна в ушите на Сандърс и той раздразнен махна с ръка сякаш обираше гъста паяжина, която щеше да свлече на пода благодарение на последвалото рязко тръсване на китката. След това бавно отстъпи назад към центъра на салона. Хвърли един бърз поглед наоколо. В единия ъгъл видя информационен пулт и веднага се запъти към него.
След поискване на имформация на тема ‘личен психолог’ на екрана се появи кратка характеристика на длъжността, работните задължения на дадения човек и чак към края затова как да се снабдиш с такъв, което се оказа исключително лесно. Времевата Транспортна Служба разполагаше с подобен персонал на 58-мия етаж.
Асансиорът потегли бавно, но бързо ускори като се издигна до 58-мия за малко повече от секунда. Леките прозрачни врати плавно се плъзнаха в страни. Алън Сандърс направи крачка напред и се озова в дълъг безлюден коридор осветен със странна жълтеникава светлина. Бели врати, в синхрон със светло боядисаните стени, се редуваха ту от ляво, ту от дясно, а в горния край на рамките им се забелязваха стърчащи напред табели с написани по тях различни имена, под които с дребни букви пишеше ‘психолог’.
Сандърс продължи напред докато не стигна до една подобна на другите врата със следното име написано отпред: ‘Рей Гардинър’ и влезе.
Помещението не беше голямо, но липсата на обзавеждане съсдаваше подобно впечатление, а белите стени внушаваха усещане за простор. В средата на стаята имаше черна ръбеста маса, на която беше поставена ваза с цветенца.
- Моля заповядайте. Аз съм Рей Гардинър, вашият може би бъдещ психолог. – представи се мъжът удобно облегната на едното от креслата. – Предполагам, че вие сте същия г-н Сандърс, който преди малко поиска информация отнасно нашата служба и аз му бях препоръчан?
Сандърс махна с ръка утвърдително, след което удобно седна срещу Рей Гардинър. Психологът беше на средна възраст и притежаваше хилаво слабо тяло покрито с черен костюм, който допълнително подчертаваше изострените черти на лицето му.
- Някакви възражения относно методите ми на работа? – попита любезно Гардинър като в гласа му се доловиха някои странни нотки.
- Не, разбирасе.
- В такъв случай се радвам навашето разбиране.
Сандърс само отново махна с ръка. Искаше всичко да приключи, колкото се може по-бързо, затова остави нещата да следват от самосебеси.
Веднага след утвърдителния отговор Гардинър бръкна във вътрешния си джоб и от там извади едно малко устройство с неизвестно за Сандърс предназначение.
- За протокола. – поясни психолога. – Трябваше да за пиша устното ви съгласие в случай, че нощо се убърка. Нали разбирате?
- Моля… - недоумяващо изтърси Сандърс.
В следващия момент остра болка прониза главата му и той изгуби контрол над тялото си, което се изпъна. Ръцете се вкопчиха в мекич стол, а слепоочията започнаха да пулсират. Погледът се замъгли, след което Сандърс изпита гадното усещане, че губи съзнание. Когато отново дойде на себеси, Рей Гардинър на бе помръднал от креслото си. Беше се навел напред като с пръсти барабанеше по масата, наблюдавайки клиента си.
- Колко време останах в безсъзнание? – заинтересува се примирено Сандърс.
Психолога не отговори веднага. За да отговори на въпроса първо трябваше да се консултира с един от разпръснатите по масата уреди.
- 23 секунди и 48 стотни.
- Беше ли необходимо? – в гласа на Сандърс прозвуча неестествено за случилото се спокойствие.
- Вие как мислите? – гласеше отговора. – Разбирасе, че да. Необходимо бе да усигуря връзка на уредите със съзнанието ви…
- Проникнали сте в главата ми!?! Ами неприкосновеността на личността ми!?!
Рей Гардинър изпусна лека едва доловима въздишка.
- Нали затова съм ‘личен психолог’.Всъщност апаратурата ми е все още свързана с мозъчната ви дейност… Усещате ли нещо… неестествено?
Съзнанието на Алън Сандърс се изпълни с груб неконтролируем гняв, но в крайна сметка успя да се успокои и каза:
- Не, абсолютно нищо.
- Добре тогава. Може ли да започнем по същество?
- Да свършваме по-бързо.
- Първи въпро: защо ви бях нужен?
- Трябва ми удостоверение за психична устойчивост.
- Ооо… Тогава… ъъъ… Всъщност докъде ще пътувате?
- До 43-тия.
Гардинър внимателно огледа показателите на уредите. За кратко вдигна поглед към Сандърс и отново се загледа в психо индикаторите. Тази процедура се повтори няколко пъти като притесненото изражение на Гардинър се разсейваше, докато напълно стана незабележимо.
- Лъжете ли? – спокойно, при поредното вглеждане в Сандърс, попита той
- К’во…а…не. Защо?
- Страдате ли от някакво психично заболяване тогава?
- Но защо въобще…
- ДА или НЕ?
- НЕ!!! – почти извика Сандърс. – Давайте проклетото удостоверение! Веднага!!
Кратко мълчание надвисна в стаята като дразнещото писукане на психоиндикаторите се открои съвсем ясно.
- Защо не се успокоите, г-н Сандърс. Не мисля, че така ще постигнете нещо. Няма да издам никакво удостоверение, защото вие сте болен!
- Хайде-де! Разправяйте тези глупости на някой друг!
- Съжалявам, но не мога да ви пусна.
- Може би защото сте психически нестабилен. – Гардинър направи пауза, в която махна с ръка на Сандърс да трае. – Отначало помислих, че именно за това сте дошли, но после…
- Казвай направо!
- Вашата личност е нестабилна и податлива на външни внушения и фактори. От друга страна може да се разглежда и като силно разчленена. Зависимостта от околни събития може да оформи поне 4 или 5 разновидности на вашата личност, които от своя страна ще бъдат непредвидими тъй като се ръководят от външни фактори. Например, когато дойдохте, ви сметнах за отегчен. После след същинската част на изследванията проявихте необичайно спокойствие, а сега не можете да контролирате емоциите си. Твърде много вариации само за приблизително 5 минути. Изводът, който правя за вас е – напълно непредсказуем. Трябва да бъдете изследван отново по-обстойно. Въпреки, че направих пълен и максимално задълбочен преглед…
- Така. Чакайте малко. – прекъсна го Сандърс отново възвърнал предишното си спокойствие. – ‘Пълен и максимално задълбочен’! кой ви е разрешил да провеждате такова нещо. За искането от мен удостоверение е необходим съкратен преглед!
Гардинър се намръщи.
- Слушайте, да не сте давали свобода на моите действия тогава! – ядосан от изтъкването на грешката си отвърна той.
Сандърс се изправи и оправи панталоните си (нещо напълно излишно като се има в предвид несмачкващата се тъкан на дрехите).
- Я си гледай работата! – на излизане каза той.
Излезе.
Веднага след това Рей Гардинър се пресегна към предавателя си, но тъкмо щеше да поиска връзка с охраната, когато нещо го възпря и той съвсем точно прецени какво беше това. Остави устройството на масата. Погледна часовника си – 8:38. Още бе рано. С бавни движения събра разнообразната си апаратура във вграденото тясно шкафче на масата и отново хвърли небрежен поглед на часавника – 8:42. Почака още малко и чак тогава се свърза със охраната. Триизмерния образ на сънен и небръснат от няколко дена човек в униформа се появи пред него. Онзи премига няколко пъти изненадано. Рядко се случваше да ги потърсят за каквото и да било.
- Извинете – накрая започна Гардинър. – един човек – Алън Сандърс – преди малко забрави, че не е заплатил прегледа си. Случайно ако мине покрай вас напомнете му.
- Съжалявам, господине, но тази личност туко що излезе.
- Чудесно!
- А!?
- Всъщност – нищо. Благодаря много. – каза д-р Гардинър като прекъсна връзката.
Следващия номер, който набра, беше собственост на ‘ОСБФ’ – Обединена Световна Банкова Федерация.
- Г-н Алън Сандърс – каза той на приятно изглеждащата банкова служителка след като се представи и изтъкна още няколко допълнителни подробности относно личността на Сандърс, за да може втария да бъде точно идентифициран. – не заплати извършената от мен медицинска манипулация. Обръщам се към вас, защото съм убеден, че единствено вие можете да направите нещо по въпроса относно моето обезщетение. Може да се свържете с Медицинския отдел на ‘В.Т.С’ и да получите необходимите доказателства и документи, откъдето можете да проверите автентичността на думите ми.
- Един момент, господине…
Изминаха четири минути, в които Гардинър гледаше синьото небе през стъклата на затворения прозорец в стаята. Вечерта щеше да вали, а все още не се виждаха никакви облаци.
Накрая по предавателя му отговориха:
- Съжалявам, но нищо не можем да направим. Сметката на Алън Сандърс е парализирана от контролните служби.
- Все пак не може ли да се направи нещо… - с недоумение се заинтересува Гардинър. В гласа му се долови и известна доза раздразненост. В крайна сметка излизаше, че е работил напразно в продължение на десетина минути и че щеше да загуби близо 1000 кредита.
- Страхувам се, че не. Навярно обаче Сандърс ще заплати, ако пуснете молба до полицията. Между другото поисках обяснение защо сметката му е парализирана, но ми отказаха такова. Може да горазследват за нещо…
- Благодаря. До Виждане. – Гардинър нетърпеливо прекъсна разприказвалата се служителка.
Триизмерния образ изчезна и изкривена усмивка се плъзна понеговото лице. Понякога изпитваше особено задоволство да се присмива на себе си. Кафявите му дълбоки очи закачливо забластяха като отразяваха обилната светлина идваща отвън, където хората се радваха на поредния прекрасен топъл летен ден.


Глава 2

Вечерта на 29-ти се изсипа краткотраен проливен дъжд, който продължи близо час преди да спре изведнъж, също както бе започнал. На сутринта единствено влажния тежък въздух и мокрите дрехи в апартамента на Алън Сандърс свидетелстваха за развилнялата се снощи буря.
Часовникът извъня и почти веднага една тежка се стоваи върху него, запращайки го от нощното шкафче право на пода, където обаче не успя да се счупи благодарение на мекия пъстър килим, който присъстваше във всяка спалня на хотел ‘Нова Зора’, но единствено в спалнята на Сандърс имаше голямо петно по средата.
Завивките на кревата се размърдаха и от тях се показа разрошената глава на гореспоменатия на два пъти. На лицето му се бе установила сънита физиономия и заедно с наболата брада оформяха уморен кисел вид. Сандърс се изправи на крака, протегна, облече (първо щеше да облече измокрените дрехи, но щом напипа студената вода по тях веднага ги захвърли настрана като измъкна от гардероба черния си официален костюм за специални случаи) и отиде в банята да се приведе в нормален вид.
Вратата зад гърба му се затвори и той остана срещу огледалото. Огледа по-задълбочено червените си кръвясали очи, след което се пресегна към шкафа до него. В този момент изплува една мисъл в главата му. Мисъл, която в първия момент му бе убягнала, а именно, че главата го болеше. При това ужасно.
Все пак, решен да продължи заниманието си, пренебрегна този факт и се протегна отново към затворения шкаф. Извади някакво шише, с чието съдържание напълни устата си, почистваща салфетка и един гребен. Нямаше намерение да се бръсне точно сега, а и спокойно можеше да го направи по-късно. Нали бе в отпуска. Имаше цял ден на разположение.
Течността от шишето имаше приятен освежаващ вкус. Сандърс я подържа известно време в устата си, след което шумно я изплю в мивката. Синкавата течност по изкривена траектория се придвижи до канала, оставяйки същите светлосини следи. Малко по-късно те бяха заличени от безцветната вода използвана от Сандърс за изплакване на устата си.
След като старателно се обърса с обиращата всякаква мръсотия салфетка, захвърлена в коша за боклук и разреса с гребена разпиляната коса, той се отправи към всекидневната. Глътна две капсули обезболяващи, за да се справи с ужасния главобол, който вече веднъж безуспешно се помъчи да си спомни от какво води начало. В главата му имаше едно голямо черно петно.
Настани се удобно в креслото до малката масичка срещу основното визионно устройство, но го домързя да го включи, защото контролния панел се намираше на няколко метра от него.
- Ник, закуската ми и картата ми за достъп. Нали ти споменах, че я загубих вчера. – поръча Сандърс по видеофона на обслужващия персонал.
- След десет минути ще бъде пред вас, сър. – каза наречения с името Ник, преди неговото изражение да изчезне.
Сандърс се облегно в удобното кресло и с длани обгърна главата си като същевременно успя да прикрие очите си от силната светлина. Слепоочията му пулсираха ритмично. Трябваше си спомни какво точно бе правил снощи. Спомените му се губеха някъде към обед, а последното място, което си спомняше бе близката долнопробна кръчма. В нея реши да се натряска, след няколко неуспешни опита да достигне до 43-тия.
Намести се по-удобно и постепено започна да се съсредоточава. В съзнанието му се обнови картината на улицата. В ляво е заведението ‘Пенливата вълна’. Той влиза в него. Сяда на малка маса до изходната врата и поръчва едно голямо. После второ. Трето. А четвъртото вече не си спомняше. Не. Спомняше си. Но много смътно. Хаотични картини се запремятаха из главата му и той постепено започна да ги подрежда, докато накрая, мракът надвиснал над паметта му не се разсея.
Четвъртото питие му сервираха в 14:20 – на стената срещу него имаше часовник, който си спомни, че погледна за втори път едва в 15:30. До тогава не успя да определи колко точно е изпил. Все пак в съзнанието му ясно се бе отпечатало как сервитьорката (един размазан силует, на който единствено задните части си спомняше съвсем ясно) му доесе поредното. Точно в този момент до него седна някой. Сандърс се опита да си го представи в детайли, но не успя. След като седна на масата непознатия заговори. Звънлив мъжки глас отекна в ушите му, питайки дали мястото до него е свободно. Сандърс си спомни как утвърдително махна с ръка без да обръща особено внимание.
- Вие да не би да сте Алън Сандърс? – бе казал мъжът все едно, че се запознава с някоя известна личност.
- Ма я се спраскай някъде другаде!
- Г-н Сандърс, нямаме време за шеги. Трябва моментално да напуснете хотела си и 32-рия.
Отговора на Сандърс представляваше задавен пиянски смях.
- Говоря сериозно. Защо не направите каквото ви казвам и всички ще са доволни.
- Що не си гледаш работата и не ходиш да се ебаваш с някой друг!
- Навярно не разбирате истинскато положение. Утре сутринта ще ви арестуват за убийството на… (Сандърс не запомни името).
- Как пък не! Нали първо трябва да убия някого.
- Елате с мен и ще ви обясня всичко, когато изтрезнеете. Сега няма смисъл, защото и без това ще забравите почти всичко.
- Да го забараа… Я да ми се махаш от главата!
- Защо не се отпуснете. Сега ви чака едно хубаво… ‘спраскване’. – отново същия звънлив глас, но без характерните за него по-ранши извивки. – Скоро ще пристигнем… абе там, дето трябва и ще се убедите напълно… в това, което трябва. А сега се отпуснете. Хм… тва май съм го казвал. Така, та докъде бяхме стигнали? А, да. До ‘спраскването’. Не се безпокойте. Няма да има никакви странични ефекти. Май не му се викаше така, но няма значение. Всъщност какво разбирате под спраскване…
Сандърс тръсна глава. Не можеше, просто нямаше начин, тъмния мъгляв силует от вчера да е говорел подобни нелогични глупости. А и къде щяха да пристигнат като през цялото време седяха в заведението, и какво точно беше ‘ще се уверите в това, което трябва. Какво бе ‘това, което трябва’ и какво общо имаше спраскването към всичко останало?
“Явно нищо.” – отговори си наум Сандърс, но все пак отново му се стори, че чува ‘чака ви едно хубаво спраскване’
Звънецът на вхобната врата го изтръгна от хаотичните му размишления. Изглежда снощи бе заключил, защото Ник Марчант влизаше без подобни безмислени любезности.
Приближе се до вратата и набра седем-цифрен код, за да отключи ключалката. Нещо изщрака и вратата се плъзна настрани, но от другата страна не стаеше приятното лице на Марчант.
- Извинете господине, за безпокойството, но сте поръчали закуска. – каза младата камериерка, стояща в коридора с претъпкан поднос.
- Къде е Ник? – попита Сандърс оглеждайки жената. Не бе от най-привлекателните.
- Съжелявам, г-н Сандърс, но в момента е страшно зает. От негово име ви поднасям искрените му извинения. Утре обеща лично да ви донесе закуската.
Обичайното махване с ръка на Сандърс вместо утвърдителен отговор.
- А сега, ако позволите ще внеса закуската.
- Да. Добре. Оставете я на малката масичка в хола.
Сандърс я пусна да мине първа по коридора като затвори външната врата и тръгна след нея. Влязоха в хола. Тя остави закуската на масата и започна да разтоварва подноса, но Сандърс я спря.
- Не, няма нужда. Между другото, къде ми е картата за достъп до глобалната мрежа. Казах на Ник да ми извади нова.
- О! – притесни се тя. – Простете. Ето я. Много съжалявам за дето…
- Няма значение. Всъщност се чудех дали ще останеш с мен за закуска. Не обичам да ям сам. Обикновенно Ник оставаше за малко поне.
- Навярно няма да съм добра компания… - неуверено се извини камериерката.
- Това в крайна сметка ще реша аз.
Настъпи кратка пауза.
- Е? – подкани я Сандърс, който се дразнаше на подобна неоправдана колебливост.
- Не. – твърдо отсече тя. – Трябва да вървя. Чакат ме долу.
Сандърс и направи знак, че е свобобна, но не я изпрати до вратата, а вместо това напълни устата си с парченца плодове от подноса като първо ги потопи в някаква гъста сладка овкусяваща течност. След това се зае да открие електронния си бележник. Намери го под креслото и го включи. Пъхна картата си за достъп, която туко що му бяха донесли и отиде на главната страница на местната информационна служба.
Обикновено проверяваше спортните новини, но този път нещо го подтикна да поиска всичката налична информация със скорощна дата на тема ‘Пътуване във времето’. В резултат на търсенето му се предоставиха някалко хиляди материала. Подреди ги по дата и се залови да чете третия от пред на зад (първите два бяха прекалено дълги) като прочете няколко пъти заглавието: ‘Безразборното пътуване във времето – основа на обществения строй’. Нататък пишеше: ‘Първо бих искал да благодаря на…’
Сандърс подмина един лист от десетте, за да стигне до същностното и продължи да чете:
‘Пътуването във времето е едно от решаващите открития даващи ново направление в чавешкото развитие и може би единственото станало благодарение на пълна случайност, пенсионирал се ботаник и наполовина изпита чаша кафе. Та същия този ботаник се разхождал из Светавния Научен Институт, който в този момент беше изцяло запълнен от множество математици и физици, работечи върху проекта по откриването на първия ефективен телепорт (между другото той стана реалност едва 20 години по-късно, през 2973г.). Тогава това представляваше трудна и скъпа задача, а и цялата програма от опити, изследвания и хипотези се беше отклонила по погрешен път, който не би могъл да доведе до нищо освен най-големия научен провал в историята на Световния Научен Институт и човешката цивилизация. По това време учените не се стремяха към намиране на средство за за трансвормирането на материята в енергия (тази хипотеза се смяташе за несериозна детинщина), а се опитваха да се отървът от досадната величина наречена ‘време’, защото за пренасянето на 70-килограмов индивид на разстояние 1 метър бяха необходими цели пет секунди. Проблемът беше, че същия този индивид извървяваше разстоянието за приблизително 2 секунди при това със забавени крачки.
Но да се върнем към нашия ботаник, който наскоро бе издал поредната си книга за тревичките, цветенцата и дръвчетата, донесла му научна награда 1-ва степен и кратковременна слава в научните среди. Именно благодарение на нея бе поканен в института и се разхождаше наоколо с чаша недопито черно и изключително горчиво кафе, която бутна и разля върху все още недоизпробвания прототип на телепорта. Синкави искри, сивпушек и някои промени в структората на техниката бяха единствените последици, както естествено и изобретяването на машината на времето, коята изпрати един чистач в 19-тия век, а на негово мяста докара един отдавна изчезнал бръмбар (той по-късно доведе до смъртта на главния изпълнител проекта, но това вече е съвсем друга история)’.
Сандърс подмина още един лист, в който бе описано как е работил онзи видоизменен телепорт и какви промени точно е предизвикала чашата разляно кафе, защото автора се впускаше в прекалено много технически подробности, неговорещи абсолютно нищо на четящия и хората живяли до 28-мия век.
Нататък пишеше:
‘Сега, след като вече се запознахме с теорията на И. Г. Павлов от 2962, ще преминем по скоро към следствията от самото пътуване във времето, което в нашия обществен строй е прилагано напълно безразборно и необосновано като няма да забравим да изложим разширен доклад относно същността на историческата неопределеност – главното следствие от откритието (разбира се става дума само за периода между 31-вия и 100-тния векове). За този именно период на безредици и пълен хаос е характено обособяването на така нареченето ‘Хаотично общество’, което много учени се затрудняват да опишат в общия случай поради безграничния хаос, неволно пренасян от огромната неопределеност на времето, в техните доклади и научни трудове. Затова се надявам предстаящото разглеждане на проблема в частен случай да внесе необходимата за цялостно разбиране на работата ми яснота.
Да приемем, че 50-тия век например съществува личност, чието име ще оставим незасегнато, и тя реши да предприеме пътуване до 60-тия. Разбира се, за да постигне своята цел личността първо трябва да премине през психически и физически преглед, на който, според изследвания от 8315г., могат да се подложат успешно 98.6% от съществуващите личности (забележка: изследването обхваща само периода 8300 до 8400, но може да се приеме и като истина за целия период 31-100-тни век с максимална грешка от +- 1.3%).
В крайна сметка, споменатата личност се отправя към 60-тия докато, да кажем от 90-тия друга личност, за която ще говоря в мъжки род (за да избегна неволно убъркване), вече доволно вдишва въздуха на 50-тия и по погрешка преспива с първата в ноща преди тя да замине за 60-тия. Следствие на тя не отива на другата сутрин никъде, защото се успива благодарение на изтощителната нощ, или пък защото има ужасна мускулна треска на задните части. Все пак това не значи, че копието на тази първа личност в 60-тия ще изчезне, неоставяйки никаква следа за съществуването си. Напротив. Тя продължава индивидуалното си развитие. Отгоре на всичкото има същия ‘убийствени задник’ (както един приятел обича да се изразява) и непромененото неутолимо желание да преспи с всеки срещнат, който е поне малко хубав.
Така се получава, че имаме на лице ясно осезаеми последици (първата личност в 60-тия) резултат от действие, което на практика никога не се е състояло. Вследствие на това се приема, че личността в 60-тия е нереална и поради тази причина тя се ползва с по-малки права отколкото началната – една недомислица на съвременното законодателство като се има предвид, че следствената личност е на по-висок етап от индивидуалното си развитие. Все пак съществува вариант, позволяващ на нереалната личност да престане да представлява по закон поредната разновидност на първата като се подложи на специален тест, чиято цел е да установи степента на различие. Ако дадената следствена личност покаже по-малка прилика (разбира се не става дума само за физическа) от 50% с оригиналната то тя вече се определя като независима. Естествено това не е толкова лесно и въобще не се свежда до това само да се подложи на необходимия тест. Като се има предвид влиянието на околните събития върху определен тип характер е изчислено (при нормални условия), че 50% различие се постига някъде за около 20 – 25 години.
За съжаление има още доста за доизясняване. Да вземем например изследванията на Войчек Полански, полски емигрант заселил се като дете с радителите си в САЩ, който разглеждаше историческото време от периода 31 – 100 векове като пълно проваляне на предсказуемостта (това се счита за основната причина за съществуване на двете времеви прегради в 31-вия и 100-тния ограничаващи периода от останалите векове с цел предпозване на останалия свят от пълния хаос на нашия период). Въпреки, че този поглед над нещата се оформяше дълго време в научните среди, Полански пръв се досети да си усигури автарските права над идеята ката публикува своя труд, включващ съвсем оскъдни доказателства и следствия от идеята, в едно от водещите научни списания. За да избегна разваления му езиков стил, сега няма да ви излагам на показ единствената същностна част от работата му (тя никак не е обемна, между другото), а ще наблегна отново на разглеждането на случая в частност. За целта се връщам за пореден път към същата личност от женски пол, представена по- горе. В исторически план тя не е съществувала във времето след като е трябвало да извърши пътуването до 60-тия, но тъй като времевото преместване не се е състояло се офармя франт на настояще. Ако го изпреварим само с една секунда, дадената личност няма да съществува. До тук нещата са гаре-долу все пак ясни, докато не погледнем въпроса от глобална гледна точка. За една секунда приблизително съществуват около 1 милиард фронтове на настояще, които променят непрекъснато развоя на събитията, пращайки предопределеността и предсказуемостта по дяволите, оформяйки пълен хаос.
Все пак казаното до тук не хвърля пълна светлина над проблема (ако въобще съществува такъв извън научните среди). Въпросът е какво ще стане с определена личност при евентуална среща със себе си. Извършиха се пет независими опита, но получената от тях информация беше, да кажем, доста противоречива. В първия случай личността се видя със своята следствена (тоест със себе си). Разговаря в продължение на 10 минути и след това невредима и незасегната продължи живота си в 48-мия и 83-тия. Втария път като събрахме една следствена личност отново от 48-мия с нейната оригинална от 54-тия в първия момент не последва нищо, но почти веднага след това двете разновидностти колапсираха като се отдели ярка светлина. Третия експеримент, за да убърка още повече нещата, извади на яве съвсем друго заключение, а именно, че при среща на личността (в случая от 37-мия) със своята следствена личност (от 49-тия) се извърши ‘сливане’ между двете, или по-скоро да го наречем припокриване на съвпадащата имформаци и образуване на нова личност…’
Сандърс спря да чете, защото нещо тежко се удари в прозореца. Погледна нататък, но не видя нищо интересно и продължи да чете. Този път се спря направо на последните редове:
‘…Следствие на всичко това се явява едно странно общество имащо доста проблеми с неконтролируемия прираст на населението, въпреки, че раждаемостта е нулева. Общество на хаос и пълна неопределеност, което трудно може да бъде описано толкова накратко. Подробен поглед над нещата можете да намерите в книгата ми…’.
След като прочете и последната дума Сандърс небрежно захвърли електронния си бележник на дивана, където отскочи, за да изтрополи по пода, но без да се счупи. Собственикът му изруга като стана от удобното кресло да го вдигне. Остави го на масата до вече наполовина изядената закуска и реши да прекара някой и друг час пред кампютъра в съседната стая. Другия вариант бе да отиде на работа (беше отговорник по връзките с обществеността на една малка компания, която се занимаваше главно с реклама и препродажда на контрабандни стоки), но нали все пак беше отпуска. Миналата почивка прекара на работното място, защото нямаше какво друго по-интересно да прави. Този път твърдо бе решил да не отива в никакъв случай.
- Ъъъъъъх… - чу се странен немощен глас, но Сандърс не успя да определи от къде именно идва, освен, че беше от съвсем близо. – Оооооффффууу.
- Какво?!?
- Ааамм. Ккк’во става да му… - продължи гласът.
- И аз нямам нищо против да знам к’во правиш в моя апартамент!?!
- Твой е колкото и май! – вече с отсянка на спокойствие и грубост се сопна непознатия, сякаш се бе убидил от нещо.
Дръзкият отговор изкара Сандърс от равновесие и той от обширния светъл коридор влетя в съседната стая. Тя бе напълно празна, затова той отново изскочи в коридора вбесен още повече. Реши да погледне в съседната. Вратата спокойно се плъзна встрани… вътре нямаше никой.
- Ще спреш ли да викаш? – спокойно попита гласът в отговор на разнообразните псувни на Сандърс.
- НЕ!! Я трай!!
- Добре. И този вариант ме устройва. Като се успокоиш ще проведем необходимия разговор.
След което до Сандърс достигна заглушено тананикане. Мелодията бе непозната, но все пак имаше усещането, че му се харесва. Тръсна раздразнено глава и продължи да преглежда стаите. Никъде нямаше никой, който да повали на земята и рита докато…
Въпреки поредния изблик на нестабилност и необоснован гняв, стремящ се към пряка агресия, Сандърс накрая постепено се увладя. Спокойно се придвижи до хола като зае обичайното си място на мекото удобно кресло. Изчака малко да види дали гласа ще каже нещо, но тъй като надвисна мълчание все пак проговори. Този път започна спокойно.
- Къде са сензорите за наблюдение? – попита с пълна увереност като си мислеше, че е прозрял истинското положение докато всъщност бе далече от истината.
Гласът въздъхна.
- Мислех, че си по-съобразителен… - кисело отвърна той. Сандърс трепна. Позна звънливия отенък и изкривяването на някои от звуците, характерни за тъмния силует от предишния ден, но не успя да разбере какво значеше странното чувство, което изпита. – Няма никакви сензори, нито предаватели. Нищо! В момента си напълно сам в апартамента си, така че ще се въздържиш ли от подобни бъдещи изцепки?
На Сандърс не стана ясно как така е ‘сам’ в апартамента си, но не попита за това, защото друг въпрос измъчваше съзнанието му.
- Та за какво ми наговорихте вчера онези безмислици в ‘Пенливата вълна’.
- ВЧЕРА! – с ужас сякаш извика гласът.
- Да, вчера. И как по дяволите въобще разговаряте с мен?!
Мълчание.
- Мисля, че попитах нещо!!!
- Вчера… - едва прошепна гласът. – Да не искаш да кажеш, че сега сме 30-ти Август!?
- Естествено, но…
- Колко часа?
- 10:30 сутринта…
- Но какво да го *** си правил вчера?!?
- Натрясках се с психо-манипулатари, а после и аз не помня… но я чакай малко…
- Ясно. – проста отвърна гласът с отсянка на безнадежност. Предпочиташе да не бе разбрал какво е станало.
- Ясно ли!!! – извика Сандърс. – На теб може и да ти е ясно, ама аз си нямам ни най-малка представа к’во става по дяволите!
- Точно сега не мога да ти обясня. Трябвва да се изнесем. ВЕДНАГА!
- Но аз още не съм…
- Трябва да напуснем!
- Да напуснЕМ? Нали бях ‘сам’.
Гласът отново въздъхна, след което се възцари пълна тишина.Сандърс чакаше обяснение. Вече се бе отказал да се оглежда наоколо и вслушва внимателно, за да установи посредством какво се провеждаше разговора. Гласът сякаш идваше отвсякъде и от никъде едновременно.
- Случайно думите пътуване във времето, следствена личност, случайност и неадекватно сливане да ти говорят нещо?
- Н… - Сандърс за малко щеше да каже ‘не’, но в следващия момент в съзнанието му изплува споменът за това, което прочете по време на закуска. – Имам някаква представа. – накрая каза той.
- Добре. Хубаво. Навярно си се поинтересувал попълна случайност, но това няма голямо значение. Така… сега ще поясня това, за което навярно още не си се досетил.
- Навярно ти си моя следствена личност, но все още не разбирам как разговаряш с мен.
- Всъщност… - започна гласът, но се запъна, защото установи, че е в негов интерес да излъже. Вярно, че сливането със Сандърс, което меду другото не бе протекло както трябва (иначе едната от двете личностти щеше да отхвърли другата, а не само да се установи в съзнанието на другата) въобще не влизаше в сметките му, все пак можеше да извлече полза от това. – Разбира се, че съм. – потвърди той. – А сега вече може да изчезваме!
- Но аз все още НИЩО не разбирам!
- Оооооффф. Трай и слушай тогава. Понеже след по-молко от минута чингетата ще те арестуват за убийството на един малоумник от 59-тия, който по погрешка цапърдосах след около 39 века, през 71-вия, с една празна бутилка. Можеш да бъдеш спокоен, че няма да те арестуват заради моето присъствие. Никой не знае за него. А относно чингетата, те ще арестуват всяка разновидност на Сандърс независимо в кое време се намира. Та аз дойдох вчера да те измъкна. Разбира се бях взел мерки да не се извърши случайно сливане между нас като изкривявах мозъчните си вълни да не съвпаднат с твоите и да не паднем под критичното ниво на различие, но естествено ти убърка всичко като се натряска с опиати. Та ето го резултата. Сега съм затворен в твоето съзнание, нещо сметнато за невъзможно от специалистите, а по петите ми е най-опасната групировка, която съществува. Освен това никак не се чувствам добре.! Въпроси!?
На Сандърс му дой де много, за да успее да го осъзнае.
- Добре. А сега щом ти стана ясно – да ИЗЧЕЗВАМЕ от тук. Между другото за улеснение може да ми викаш … Хал. Така ми викаше една цицореста мацка от 81-вия докато… нали знаеш? И още нещо. Когата разговаряш с мен не е нужно да го правиш гласно. Така ще е по-безопасно и няма да те сметнат за луд. Просто оформи наум въпроса си, или каквото там искаш да кажеш и аз ще разбера. Все пак гледай да се изразяваш смислено понеже нямам достъп до повечето от мислите ти, само до най-отчетливите. Защо не опиташ сега?
Сандърс отначало се замисли какво да се опита да си помисли така, че желаещия да го наричат Хал да го разбере.
- Изглежда това не ти се отдава много все още. – каза втория. – Гледай сега… - и Сандърс отначало тръгна да поглежда, но почти веднага се сепна, осъзнавайки истинския смисъл на фразата. – това е почти същото все едно, че си говориш сам. Естествено наум. Просто наблягай повече над това, което искаш да знам и готово. Пробвай пак.
Сандърс се напрегна и опита.
- ‘Какво’. – обади се Хал.
- Опитах се да ти кажа… - вече на глас продилжи Сандърс.
- ‘Какво’, нали?
- Как така ‘какво’?
- Това ли си помисли?
- ‘Трай бе свиньо’.
- Ма я ти трай. – възмути се гласът.
- Не може ли да не се заяждаш! – каза гласно Сандърс и веднага си спомни младата служителка в сградата на ‘В.Т.С.’, която вчера на него бе направила същата забележка. Изглежда с Хал си приличаха повече, от колкото можеше да си представи. – Просто се опитах да кажа, че си помислих ‘Трай бе свиньо’.
Настъпи кратка мълчание.
- Ясно… Изглежда сега нищо няма да излезе от цялата работа. Какво ще кажеш да престанем с тези безплодни опити и да излезем НАВЪН!
- Добре. Напълно съгласен.
- Не! Чакай. Къде тръгна?
- Навън. Ей сега ще сляза при рецепцията.
- Да не си се побъркал. Долу сигурно вече те очаква една групичка освирепели полицаи с големи лъснати палки в ръце.
- Мисля, че си прав този път. Други идеи как да излезем тогава.
- През страничната врата, разбира се.
- Каква врата?
- Нима вече я няма. Миналия…
- Ако кажеш коя ще ти кажа.
- К’во?!
- Нищо, казвай къде е!
Хал започна да обеснява докато Сандърс слушаше внимателно, следвайки напътствията. Първо излезе в коридора. Влезе в спалнята, но отново се върна в коридородора (бе дочул неправилно в коя врата да влезе) като отвори отсрещната чрез натискане на едно синьо копче, над което имаше ясно забележим и четлив надпис: ‘препоръчва се да натиснете тук (подобна информация можеше да се намери на всички подобни места в хотел ‘Нова Зора’).
Къс коридор с две врати от всяка страна се откри пред погледа на Сандърс. Следвайки указанията на непрестанно бучащия в главата му глас той влезе в дясната като се озова в собствената си тоалетна, която сутринта бе пропуснал да посети.
- Сега какво? – попита Сандърс.
- Почукай по стената.
Удари на кухо.
- Кога си бил тук? – наруши мълчанието Сандърс.
- Преди близо 15 биогодини, но бях отседнал няколко етажа по-надолу.
Неловкото мълчание се повтори. И двамата чакаха другия да измисли нещо. Сандърс прокара ръка по косата си и се почеса по тила. В главата му се завъртя една мисъл. Отначало реши, че е абсурдна. Мисълта продължи да го измъчва. Направи опит да се отърве от нея. Не успя.
- Ще излезем през централния вход. – накрая каза той.
- Какво!!!
- Сега ще обясня… В колко часа трябваше да ме арестуват?
- В 10:35.
- Е, сега е 10:36.
- И какво от това?
- Щом закъсняват вече с 1-на минута може спокойно да не се появят и през следващите пет.
- Малко вероятно, но прави каквото щеш. Вече няма значение.
Сандърс дори не изчака утеърдителния отговор, ако той можеше да се смята за такъв. Отправи се към входната врата и скоро бе в коридора.
Стъпките му отекнаха по гладкия под и той бързо се затича към асансиора. От другия край тъмна мъжка фигура го изгледа многозначно като извика нещо по негов адрес, но Сандърс вече влизаше в асансиора. Махна с ръка на непознатия, който също се бе затичал към него. За огромно съжалени на агента на Организацията, вратата се затвори преди да стигне до Сандърс, докато втария изпита огромно облекчение.
В следващия момент Сандърс се намираше не приземния етаж. Тъкмо минаваше покрай рецепцията, когата познат женски глас го повика по име. Той реши да не се обръща. Ускори крачка, правейки се, че нищо не е чул, но на вратата все пак беше застигнат. Всъщност по-късно призна, че донякъде желаеше да бъде настигнат. Изпитваше слабост към чернокосата мацка, изправила се пред него, когато се обърна. Между другото той изпитваше слабост към всяка хубава жена, която познаваше.
- Защо бягаш от мен, Ал? – попита тя. – Дойдох да те видя.
- Хубаво. Радвам се де. – навъсено отвърна той.
- Ал? – насмешливо се обади един друг глас, който Сандърс започваше да намразва. – Извинявам се, че ви прекъсвам, но… ТРЯБВА ДА БЯГАМЕ!!!
- Ще престанеш ли за малко?!?
- Да престана с какво? – обади се чернокосата.
- Нищо… Просто съм прекалено напрегнат…
- Тогава какво ще кажш да се качим горе, скъпи? Обещавам да те отпусна.
- С удоволствие, маце, но се страхувам… - изпусна се Хал, въпреки, че не можеха да го чуят.
- Ти да траеш!!! – изрева Сандърс като предизвика изненада у чернокосата, коята енергично заклати едното си бедро.
- Хайде, мили… Поне кажи защо се държиш така с мен? Какво съм направила?
- Погледни на зад и ще разбереш, Лин.
Жената се обърна. Отзад нямаше нищо друго освен обичайното – рецепция, два дивана, четирима човека, един прав до рецепцията, а другите трима седнали. Огледа и четиримата. Когато се обърна да попита Сандърс какво точно има предвид, него вече го нямаше, а прозрачната врата тъкмо се затваряше. Питър Дейвис определено нямаше да е доволен.


Глава 3

Три безформени летателни апарата, които светкаха в червено и периодично издаваха силни оглушителни звуци със своите сирени, като комари се впиха в гладките сиво черни плочки пред хотел ‘Нова Зора’. От тях изскочиха общо дванадесет яки мъжаги в полицейски униформи, носейки неутронните си оръжи, плашещи по-скоро с външния си вид отколкото с ефективността и точността си. Те приклекнаха и се доближиха до вратата като предварително заблудиха наблюдателната система на хотела. За стаящите вътре следващите събития последваха толкова бързо, че никой не осъзна какво именно се бе случило.
Всичко започна с отварянето на прозрачната врата, вследствие настъпилото движение пред нея. После имаше момент, в който абсолютно нищо не се случваше. Хората вътре разговаряха както обикновено. Климатичната инсталация офирмяше лек благоуханен ветрец, а едно голямо, колкото орех, топче се търкаляше по пода към средата на помещението, издавайки едва доловим стържещ звук. Лин Дорсед и останалите въобще не успяха да видят как топчето изведнъж спря. Тя в момента се свързваше с прекия си началник да докладва за провала. Беше изпуснала Сандърс във възможно най-важния момент. Месец и половина досадна работа да се сближи с него отиде на вятъра. Оставаше само неприятното усещане за поражение и то тъкмо, когато си мислеше, че е успяла всичко се убърка. “Не. Няма как да е разбрал. Даже аз си нямам никаква представа за какво му е притрябвал на Дейвис…” – това беше последната свързана мисъл на Лин Дорсед преди топчето да експлодира, отделяйки огромно количество светлина и лепкав сив газ. В резултат на тях двама души се сблъскаха със смъртта. Първия изпадна мигновено в безсъзнание от шока като се наръга смъртоносно, падайки върху старинната шпага, изправена до рецепцията. В историята на другия влизаше един ‘заблуден изстрел’ от преградния огън на нахълтващите полицаи, пронизал го в шията докато си седял на дивана.

Алън Сандърс се намираше на няколко пресечки от хотела, когато анти-терористичния отряд (бяха запазили девиза си ‘максимално насилие за минимално време’) нахлу и със действията си доведе до смъртта на двамата нещастници.
Част от суматохата се бе пренесла и около Сандърс. Улицата се напълни с хора, които образуваха поток към хател ‘Нова Зора’. Само той се придвижваше в обратна посока. Напредваше затруднено, благодарение на непрекъснато подбутващите го хора. След близо пет минути тълпата наоколо спря да му прави впечатление. Бе потънал дълбоко в мислите си. Успя дори да пренебрегне дразнещото мърморене на Хал, който накрая се отказа от опитите си да се налага над приемника си, изглеждащ не особено зарадван от факта, че някой се е настанил в съзнанието му. Именно тук виждането на Сандърс се различаваше. Докато Хал се смяташе за една и съща личност с него (разбира се, развила се по малко различен стереотип), той все още беше предубеден, а частичната самостоятелност на наврелия се в главата му съвсем му пречеше да стигне до истината.
Точно в този мамент Сандърс въобще не се затормозяваше с подобни размишления. Отначало се замисли за работата си. После помисли, че ще е добра идея да хапне нещо (беше гладен въпреки закуската) и накрая чак – какво щеше да прави сега. Може сравнително лесно да се укрие. Използването на глобалната мрежа за наблюдение бе от скоро бе под забрана, защото една студентка по право ги осъди, понеже са я наблюдавали докато се къпе. Както и да е, проблема с парите го притесняваше много повече. Сигурно бяха парализирали разплащателната му сметка, а в брой нямаше почти за нищо.
Постепено мислите му започнаха да се разсейват. Въпреки, че не бе стигнал до заключение какво да прави, изведнъж се почувста доволен. Доволен от най-вероятно краткотрайната свобода. Само Оргонизацията разполагаше с работните ресурси да го залови насред тълпата, но те никога не се бъркаха при никакви обстоятелства. Тук обаче той грешеше фатално.
Някой се бутна в Сандърс и двамата паднаха на улицата, претъпкана с хора, намиращи в ситуацията разнообразие, което обикновено липсваше в еднотипния им начин на живот.
- Гледай къде ходиш бе, *******! – каза бутналия се в Сандърс докато се изправяха, тупайки полепналата по дрехите прах.
- Моля!
- Казах – гледай къде ходиш бе тъп *******!!! – и мъжът се завъртя настрани.
Без съмнение би последвало едно от обичайните за Сандърс избухвания, ако вниманието му не бе погълнато от летателния полицейски апарат, настанил се в небето над улицата между високите сгради. Изведнъж нещо у Сандърс трепна, а иначе здравите му крака се поткосиха като едва не седна отново на земята.
- Г-н. Сандърс. – разнесе се глас от полицейската машина. – упорството ви е безсмислено. Моля предайте се незабавна, за да избегнете употребата на сила. Знаем къде сте… - и всичко започна да се повтаря отначало.
Сандърс определено се паникиоса. Тъкмо си мислеше, че е в безопасност… и ето. Откриха го почти незабавно в пъстрата тълпа на една от пазарските улици. Не. Не можеше да го заловят. Той щеше да направи… нещо.
- БЕЗ ПАНИКА! – силно изрева гласът на Хал в съзнанието му.
- Но те ЗНАЯТ къде съм! – в отговор викна Сандърс като привлече вниманието на някои от минувачите край него, които го запнаха за момен изненадано, но после веднага продължиха по пътя си. Определено го сметнаха за луд.
- Блъфират.
- Още веднъж повтарям, че знаят къде съм!
- Я ТРАЙ! Слушай. Тръгни към ‘Кристалния площад’. ВЕДНАГА!!!
- Защо…
- Трябва да се измъкнем. ТРЪГВАЙ.
- Упорството е безсмислено… - продължаваше да ехти металическия глас исващ от полицейския патрул.
- Няма смисъл! – глухо изстена Сандърс.
- Тогава направи това, което ти казвам! Просто ми се довери.
- Да се доверя на теб! ХА! – изтерично се изсмя.
- Добре де! Не ми се доверявай, но поне не се паникиосвай!
- Аз НЕ се паникиосвам!!!
- Паникиосваш се.
- Не е вярно!
- Напротив.
- Е добре де! Може би малко… Ще се прадам!
- КАКВО!!!
Сандърс размаха ръце като извика нещо несвързано. Хал се опита да го спре, но вече бе твърде късно. Бяха ги забелязали и дадоха един залп по тълпата парализиращи лъчи. В съзнанието на Сандърс очертанията на околния свят се изкривиха до неузнаваемост от лъчението. Илюзията го убърка. Сградата отсреща, а и не само тя, стана едно движещо се размазано петно. Земята под него сякаш се движеше струваше му се, че ще падне… и падна. Прилоша му. Щеше да повърне… ако можеше. Въздухът също не му стигаше. Остра болка прониза цялото му тяло и той изгуби съзнание…
Свести се в стаята за распит на полицейското управление. Те се бяха подиграли естествено на АТО (Анти Терористичния отдел) и за да ги подразнат допълнително решиха те да се заемат с разпита на Сандърс, който не смееше да отвори очи кото се има предвид страшното нереално изкривяване на пространството от преди да потъне в несвяст. Той помръдна дясната си ръка и напипа нещо твърдо… облегалка неа стол.
Някъде срещу него се чу въздишка и леко едва доловимо изпукване на пръсти.
- Г-н. Сандърс. – каза нечий глас. – Моля вече да започваме. Като за начало можете да отворите очи. Сега всичко… е наред.
Сандърс се сепна в първия момент, но в кройна сметка реши, че е по добре да изпълни искането и отвори очи. Малка стая, два стола и една маса. Светлината падаше косо от тавана право върху него като го заслепяваше.
- Така… - продължи обадилия се преди малко инспектор от отсрещния стол като се намести по-удобно, слагайки бомбона в устата си. – Първо – кажете си името.
- К’во? – изненада се Сандърс, който постепено си спомняше събитията предшестващи залавянето му.
- Казах, да си кажете името. – с досада и презрение повтори младия инспектор, облечен със задължитената униформа, нестояща особено добре на хилавото му тяло. – За протокола. – разясни той като устаноеви недоумяващата физиономия на Сандърс.
- Алън Сандърс.
- Години?
- 34.
- Опишете обстоятелствата, при които ви заловихме. По-подробно ако обичате. Такива са изискванията.
- Предадох се.
- Къде? Кога? Защо?
На Сандърс му писна.
- Нали знаете каквото ви трябва!
- Да, но искаме да учем вашата версия, освен ако не се окажете от нея.
- Отказвам се.
- Тогава подпишете тук.
Инспекторът се пресегна към един предварително подготвен документ, намиращ се в тъмно кафявото куфарче, подпряно на краката на масата. Именно този документ с самопризнания бе подаден на Сандърс заедно с една химикалка. Той го подписа в долния ляв ъгал и го подаде обратно.
- Сега може ли да попитам нещо? – заинтересува се, когато вече удостоверените му самопризнания бяха прибрани на предишното им място.
- Разбира се. Имате право да зададете два въпроса. Питайте.
- Защо съм тук?
- Еми… - затрудни се инспектора. – Ъъъ… може би защото ви арестувахме… Да. Определено за това. Друго?
Силен изблик на гняв разтърси Сандърс. Изправи се и силно с юмрук удари по масата.
- Защо да ви *** сте ме докарали тук!!!
- Ъъъ… нямам никаква представа, но…
- А!?!
- Седнете и изчакайте да погледна. – каза инспектора и зарови за подписаните от Сандърс показания.
Вратата в ъгъла на стаята се отвори със свистене като направи път на две стройни фигури да влязат. Едната махна с ръка на другата да остане назад и пристъпи напред, към светлината. Откри се мъж на средна възраст със строго изражение на лицето, белязано от продълговат напречен белег, изглежда обработен допълнително за да изпъква повече. На Сандърс му мина през ума една мисъл, която го накара да се усмихне.
- Г-н Сандърс. – започна мъжът като отново си послужи с махване на ръка, за да накара разпитващия инспектор да се изправи и излезе. – Разбирате ли защо всъщност сте тук? – попита непознатия докато сядаше в освободения стол.
- С кого разговарям? – Сандърс бе възвърнал спокойствието си.
- Кристофър никълсън. От вътрешния отдел. Можете да се чувствате поласкан от присъствието ми. Между другото записващите устройства са изключени така, че предстоящия разговор ще си остане между нас. Като за начало – знаете ли защо сте тук?
Сандърс за момент се поколеба, защото си спомни какво му беше споменал Хал в хотела, но все пак излъга с напълно чиста съвест.
- Не.
- За убийство, г-н Сндърс. За съжаление ще бъдете тежко наказан, освен ако… не ми съдействате. Всичко, което искам е да ме придружите и отговорите на няколко въпроса.
- Добре, но аз никого не съм убивал.
- Не е нужно да лъжете.
- Но аз НЕ съм убивал абсолютно никого!
- Напротив. Властите в 59-тия не са на същото време.
- Мого да ви уверя, че никога не съм бил в 59-тия! – Сандърс започваше да губи търпение.
- Но една друга ваша личност го направи.
- Тогава арестувайте него и ме оставете на мира, по дяволите!
- Да сте се подлагали на теста за различие, удостоверяващ сепаратизма на личността ви от убиеца? Не? Тогава стига сте ми губили времето!
- Вижте какво, аз НИКОГА НИКОЙ НЕ СЪМ УБИВАЛ!!! – Сандърс несдържа нервите си и извика срещу Никълсън. Втория обаче запази спокойствие.
- Но при подобни обстоятелства като тези при убийството щяхте.
- Може би щях, но сега НЕ съм!!!
- Напротив. Вече го направихте след приблизително 26 века.
- След!?!
- Всъщност се изразих неправилно, поради субективната гледна точка. Според теорията на паралелните светове, или по-точно в нашия случай според силната теария на непредсказуемостта… Разбирате ли какво имам предвид?
- Ъъъ… не…
- Ооофффф! Просто ме последвайте!
- Ама нали първо щяхте да питате нещо.
- Г-н Дейвис се надявам да ме освободи от това задължение.
- Кой, по дяволите, е този Дейвис?
Никълсън се усети, че е казал нещо, което не трябваше. За момент дори се притесни, че Сандърс само се прави на глупак, но като видя недоумяващата му и убъркана физиономия се отказа от това предположение. Все пак си напомни предупреждението да бъде изключително внимателен с него, защото трябваше да му се признае съобразителността, необхоима да се измъкне от двамата агенти на Организацията в хотела. “Изнедада всички гадното копеле…” – мислеше си Кристофър Никълсън. – “Или е страшно умен и разбира какво всъщност става, за да си играе с нас, или пък е просто един голям вързоп, който не заслужава вниманието на Организацията. Въпреки всичко, и в двата случая е достатъчно опасен. Без особени трудностти може да оплеска работата. Прикритието ми да издържи най-много още двадесетина минути…”.
Двамата се насочиха към вратата, която сякаш с доволно свистене се плъзна встрани. От драгата страна се показа висок брадат мъж. Той смутено се приближи като размени с Никълсън няколко думи. после с още по-мизерен и донякъде разочарован вид избърза напред в коридора. Натакък никой не се осмели да ги заговори.
Сандърс се опита мислено да се консултира с Хал. Не разбра дали успя да постигне нещо, защото не последва никакъв отговор. Тъкмо бе свикнал да усеща чуждото присъствие в съзнанието си и сега му се струваше странно чувството да е сам с мислите си.
- Къде отиваме? – попита той докато Никълсън се занимаваше пътьом с някаква устройство в пустия коридор.
Вече близо пет минути ходеха с големи бързи крачки.
- Почти стигнахме.
- Къде стигнахме? – настоя Сандърс.
Никълсън не отговори, а вместо това посочи малка тясна вратичка отляво на коридора. После се огледа дали има някой наоколо. Наблюдателната система вече беше извън строя и него притесняваше.
- Влизай. – подкани той Сандърс, който за малко не се бутна във вратата, защото тя не се отвори автоматично като другите. Наложи се да посегне към контролния панел и да зададе командата ръчно.
Помещението, в което се озоваха, беше съвършено празно. Сандърс тъкмо се чудеше за какво бяха дошли, когато около него се появиха изсрящи жилти ивици. Те постепено увеличаваха своята бройка,образувайки мрежесто кълбо, а то от своя страна промени цвета си в бял акто заискря толкова силно, че причиняваше тъпа болка в очите.
Когато Сандърс реши да погледне отново, всичко почти бе приключило.
- К’во, по дяволите става!?
- Нищо особено. – отговори Никълсън. – Просто пропътувахме 4 километра само за няколко секунди.
Сандърс не каза нищо повече. Беше осъзнал, че вече не се намират в празното помещение в полицейското управление. Сега седеше удобно на някакъв стол, а обувките му потъваха една трета в мек шарен килим. Тиха приятна музика галеше слуха му.
- Да вървим.
- Къде сме?
- В моето жилище, откъдето ще те заведа в 31-вия, след като… да кажем направя някои неща. Така, че ще станеш ли най-после от стола ми.
- А? Що?
- Фффуу… Май не се изразих съвсем уместно. – сякаш на себе си каза Никълсън. – Виж какво, ако ми съдействаш скоро всичко ще се изясни. Ще тръгнеш ли, защото скоро специалния ескадрон ще нахлуе през вратата!
Сандърс се подчини и стана…


Глава 4

Питър Дейвис се намираше в небрежно обзаведения си кабинет, с който утвърждаваше не само, че е способен да си позволи златно-сребърната облицовка на стените, двете ограмни платинени маси, множеството скъпоценни камъни по полюлеите, както и всички останали украшения, картини и произведения на искуството, но и че не ги взима особено на сериозно. Единствените неща имащи някакво по-гоюямо значени за него имаше масивнота старинно бюро и донякъде кошчето за боклук, но не това до краката му, а другото, скътано на около 3 метра под един изключително рядък вид палмово дърво, което дори и да стигнеше максималната си височина от 10 метра, не би могло да кръстоса изящните си лъскави листа с кристалните висълки на тавана пречупващи бялата светлина до наситено светлосиньо.
Едно хартиено топче политна към коша под палмовото дърво. За голямо съжаление на Дейвис то се удари в ръба и отскочи настрани като се удари в други две хартиени топчета.
- Да го ***! – изруга полугласно Дейвис. После отвори едно от чекмеджетата на масивното бюро (Всъщност то само се отвори веднага след като установи, благодарение на примитивните си телепатични способностти, можещи да възприемат само мислите ‘отвори’ и ‘затвори’, че собственикът му възнамерява да направи точно това).
В него имаше цял куп бели несмачкани листове. Дейвис ги огледа с наслада и по лицето му се плъзна едва доловима усмивка на задоволство. Извади един лист и го заоглежда, след което го замачка бавно, за да се наслади на прескрастния шум, издаван от хартията. Успя да го свие до почти кръгло топче с диаметър около 2 сантиметра и разочараван от това, че листът не можеше да се смачка повече, го запрати към коша.
Уцели.
Компютъра на едната от платинените маси напомни за присъствието си.
- Г-н Дейвис. – започна машината. – Заръчано ми е от д-р Адамс, личния ви психолог, днес да ви напомням за уговорения сеанс в кабинета му. Надявам се, че разбирате от какво голямо значение е…
- Я трай да не ти… - сряза го Дейвис, който никак не определяше това да те поучава един прост компютър като приятно преживяване.
- Вашата грубост не ме притеснява. – невъзмутимо го прекъсна на свой ред машината.
- О, нима! Ако още веднъж само ми напомниш за д-р Адамс, вербалната ми грубост определено ще премине в опосредствена агресия. Разбра ли?!?
Компютърът притеснено изписука.
- Но, г-н Дейвис. Вчера, когато д-р Адамс дойде да ви посети, вие лично ми наредихте да ви накарам, както казахте, ‘да си завлечете задника при доктора’.
На Дейвис му писваше. Имаше доста по-важни работи от това да се кара с една машина. Например да смачка още някой и друг лист, или да продължи да очаква агента си, който носеше името Кристофър Никълсън и който беше поредния изигран от годното копеле Сандърс, в момента може би припичащ се на някой слънчев плаж, смеейки се подигравателно на всички тях.
- Е. – каза Дейвис след кратка пауза. – Това бе вчера. Сега ти нареждам да траеш!
- Не мога. – равно изрече компютъра, ядосвайки още повече началника на Организацията.
- Какво!!!
- Казах, че не мога.
- Защо?
- Вие вчера ми наредихте изрично да не изпълнявам НИКОЯ от днешните ви заповеди до 2 часа след обед, когато д-р Адамс ще…
- Ааууу. Почваш наистина да ми лазиш по нервите. Нали заповедите изречени в присъствието на личния ми психолог никога не влизат в изпълнение.
- Да. – машината смени тона си. – Но това важеше за предишния ви психолог, а и вчера вие отменихте това нареждане.
- По дяволите, нали бе в присъствието на Адамс!
Кампютърът изписука притеснено, или може би засрамено от допуснатата грешка. Всъщност определено изписука засрамено, тъй като не бе никак притеснен.
- Разбирам. – сухо каза той. – извинете за грешката. Все пак не гарантирам, че няма да се повтори. От следващия път се опитайте да намалите противоречивите нареждания. Всъщност може да направите и някои бъдещи улеснения в нашите взаимоотношения. Работните ми ресурси никак не са достатъчни за изпълнението на задълженията ми към Организацията. Ще се радвам, ако ми усигурите следните…
- Добре де, добре! Обърни се към инжинера по подръжката.
- Но той няма нищо да направи! – възнегодува недоволно компютъра.
- Че това мен к’во ме засяга!
Машината, възмутена, се изключи, оставяйки започнатта си работа, която не представляваше нищо особено, но изискваше почти всичките му ресурси. През това време Дейвис отдели една нищожна мисъл по адрес на д-р Адамс, засягаща в частност майката на втория и се зае да смачка поредния бял лист. Когато хартиеното топче достигна минималния си възможен обем, то бе хвълено отново към коша под палмовото дърво…
Д-р Джеймс Адамс представляваше новия личен психолог на Дейвис. Наеха го на тази служба след доста уговаряне от страна на здравния отговорник на Организацията, който се намираше в особено неловко положение като се има предвид факта, че последните четири наети психолози се самоубиха следствие на нервни разстройства. Разбира се огромен принос за това имаше и самият ръководител на Организацията, страдащ от напреднала форма на пристрастяване към безпричинно мачкане на бели ненадраскани листа и по всичко личеше, че щеше изостри подтиснатата мания за хвърлянето на същите тези смачкани листа в кошчето за боклук под близкото палмово дърво в кабинета му.
Предишния психолог бе съсредоточил вниманието си главно към тази форма на вманиачение. След като работи седем месеца над праблема, той накрая откри възможно най- рационалното му решение – да премисти кошчето от кабинета на Дейвис. В крайна сметка това помогна. За съжаление, след трагичното му самоубийство (хвърли се от 158-мия етаж на главната квартира на Организацията в 31-вия), почистващия персонал отново върна коша на старото му място.
Дейвис се обърна към екрана на информационния пулт, разположен на бюрото. Изключи, още преди да е усетил комуникативните способности на машината, звука и с доволно изражение огледа последните постъпили доклади. Вниманието му привлече един намиращ се към средата на списъка подреден по важност. Ставаше дума за една силова групировка от 68-мия, която прилагаше агресивна въшна политика и се стремеше да подчини времевото правителство на своите цели и идеали. В доклада още се излагаха и някои предложения относно какви действия да се предприемат. Като най-ефективен се представяше варианта…
Вратата в дъното на кобинета се отвори и една фигура пристъпи напред. Дейвис хвърли един бърз поглед към все още размазания тъмен силует, но не успя да определи кой е, въпреки че се досещаше. Мъжът (силуетът нямаше достатъчно изпъкнали гърди, за да бъде сметнат за представител на другия пол) се приближи до бюрото и зачака.
- Седнете, Никълсън. – покани го Дейвис и в същия момент удобен стол се материализира до току що влезлия. – Удобно ли ще ти бъде, ако поне кажеш едно ‘да, сър’, ‘благодаря’, или нещо подобно.
Никълсън продължи да мълчи. Дълго (три часа) премисляше как да излезе невредим и с неопетнена репотация от създалата се ситуация, но така и не стигна до някакво заключение. Накрая отчаяно бе признал пред себе си, че е ‘яко тъп, ама наистина яко тъп, толкова тъп, че не бе в състояние да измисли нищо, което да спаси задникът му от предстоящето наказание’.
- Щом ще си спестим уводните думи – започна отново Дейвис. – да преминаваме бързо нататък. Все пак случайно да смяташ да кажеш нещо преди това?
Мълчание.
- Добре. Тогава можеш лично да ми обясниш как така го изпусна, по дяволите! В доклада ама нищо смислено не беше написал! Е!?
- На път за определеното за временен щаб място докато възнамерявах да извърша докрай акцията за заблуда, която трябваше да прехвърли отговорността от акцията на Милитаристическата коалиция… - Никълсън постепено се разколеба от бледото застинало, както винаги, лице на Дейвис.
- А защо въобще си прибягнал до тази процедура като последните нареждания бяха Сандърс да се изведе от 32-рия незабавно!? Имахте достатъчно време да се изнесете и да заличим следите ви!
- Аз лично се движех с десетминутно закъснение. Ако беше…
- ‘Ако беше’?! Ние не сме отговорни въобще за твоята неутолима жаждаза самоизтъкване. Мисля, че имаше строго определени заповеди, а заповедите са, за да се спазват! Рабра ли!?!
Дейвис направи пауза, в която изясни по видеофона съдържанието на обяда си. Той всъщност трябваше да му бъде донесен след около цял час. После продължи:
- Защо не беше отбелязал подробностите около личното си закъснение в доклада?
- Ами… ъъъ…
- Няма значение. – сухо го прекъсна Дейвис. – Та стигнахме до там, как именно е избягал и какво му е помогнало освен твоето неадекватно при създалата се обстановка решение.
Тежка се стори на Никълсън паузата между думите на началника на Организацията и неговия отговор.
- Докото слизахме пред централата на милитаристите, някой ме покоси изодзад. Предполагам, че същия този някой ни е следвал, защото съм убеден, доколкото си спомням, че преди да се случи самато нападени от ляво се приземи някакъв летателен апарат. Може би беше от типа ВХ-15…
- Спрете за малко. ‘Доколкото си спамняте’, ‘Предполагате’, ‘Може би’!?! Г-н Никълсън, трябва да призная, че днес доста ме учудвате. Първо изпуснахте Сандърс да избяга, а съм напълно убеден, че всеки би се справил доста по-успешно.
За пореден път надвисна кратко мълчание. Питър Дейвис се намести по-удобно и извади още един бял лист. Този път го смачка много по-бързо и не уцели кошчето. Именно това го накара да опита пак. Хартиеното топче падна в средата на коша, но отскочи навън, защото той бе пълен почти до ръба.
- Значи успя да изиграе и вас. – неопределено поде Дейвис, който искаше да си поиграе с Никълсън преди окончателно да реши съдбата му. Все пак се очертаваше поредния скучен ден.
От своя страна Никълсън веднага усети опасността, а това ‘вас’ направо потвърди безнадежността на положението. Известни бяха наклонностите на Питър Дейви да разговаря с подчинените си във второ лице единствено число, а когато преминеше към учтивите обръщения, всички казваха, че нищо добро не очаква този, с който така е започнал да разговаря ‘Върховния властелин на света’.
- Все пак ще се опитате ли да се оправдаете, г-н Никълсън?
- Има ли смисъл… - отчаяно сякаш изстена той.
А аз отгъде мога да знам!? Засага не съм пробвал да се оправдавам пред самия себе си, а никой друг не би паднал до толкова ниско, че да го прави пред мен.
Вълна на решителност обля Кристофър Никълсън и той възвърна разсъдъка си. Един въпрос го мъчеше, а сега беше единствения момент, когато можеше да получи отговор.
- Може ли да задам един въпрос?
- Разбирасе.
- Защо не причакахме Сандърс няколко дена по-рано? Агент Дорсед без проблеми щеше да го доведе. И защо, по дяволите трябваше първо чингетата да му вдигнат мерника?
Начинът, по който Никълсън се изрази, накара Дейвис да се намръщи. После обаче съсредоточи вниманието върху смисъла на въпроса и лицето му придоби доста изненадано изражение.
“Добър въпрос” – помисли той. – “А още по-невероятното е, че нямам никаква представа какъв е неговия отговор и защо не съм си го задавал по-рано. Май трябваше нещо друго да стане и чак тогава да заловин Сандърс, но какво именно…”
- Добре. Друг въпрос – щом не получих отговор на този. – нахално напомни за присъствието си Никълсън. – Защо сега на извършим малка промяна и не хванем Сандърс докато спи в хотела?
Това Дейвис знаеше отлично. Поне така си мислеше. Все пак се подвоуми дали да сподели с агента си, но накрая се убеди, че не съществува никаква пречка. Никълсън скоро щеше да е достатъчно умрял, за да не може да разпрастрани информацията извън допустимото.
-Защото няма да имаме никаква полза от залавянето на Сандърс. Има на две секунди зад неговия фронт на настояще фронт на промяна, който обезмисля тези действия.
-А защо въобще ви е притрябвал!?
Това бе втория въпрос, на който Дейвис не можеше да даде отговор… всъщност това бе втория въпрос, който не биваше да си задава…последно това бе втория въпрос, който никога нямаше да си зададе, защото всяка нощ, когато заспи един глас напевно му нашепваше да не си го зададе.
-Не занам. – каза накрая Дейвис.
-К’во?!?
-Казах, че си нямам ни най-малка представа! Всъщност ни трябва закодираната в съзнанието му информация, но това не ви влиза в работата! – в гласа му пролича раздразнение. – А сега, ако нямате нищо против, желая да ме оставите сам. Изчакайте решението ми относно вашето бъдеще в приемната.
Кристофър Никълсън се подчини и излезе от кабинета. Зачака, както му бе наредено, в просторната приемна, поседнал на едно диванче, решението на своя началник, от което зависеше цялата му кариера и най-вече собствения му живот. Защо ли трябваше да пита онези неща Дейвис?
И докато той продължаваше да се самосъжалява, почистващия кабинета на Дейвис робот бе повикан да изхвърли пълното с хартиени топчета кошче, което, веднага след като бе поставено обратно под палмовото дърво, прие нови две захвърлени топчета. Третото не успя да влезе, защото се удари в ръба и търколи по пода, решавайки някои дребни подробности около съдбата на Никълсън. Последният щеше да бъде записан като ‘Геройски загинал при изпълнение на свещения дълг към Организацията’, а неизменно до името му щеше да има следния номер: ‘152 609’.

Фронта на промяна и фронта на настояще са практически почти идентични неща. Разликата идва оттам, че докато фронта на настоящето се организира около дадена личност и е пряко обвързан с нея (тоест се явява нейно настояще), фронта на промяна е пряко свързан със събитие, достатъчно значимо, за да може да въздейства на околния свят с коефициент 4.59. Разбирасе подобно заначимо събитие всъщност може да представлява и определена личност (това обаче въобще не е разпространено в периода 31-ви-100-тни век), затова се допуска разглеждането на фронта на промяна като частен случай на фронт на настояще, но с огромно значение за паралелно развиващите се събития (такъв например беше… е…всъщност ще бъде – зависи от гледната точка – Реав Тристс, освен ако не е възможно някой друг фронт на промяна не осуети цялата тази работа, която е станала… става… или ще става…).
Друго нещо, каращо доста хора да убъркват значението на двете понятия, е факта, че те имат еднаква постоянна скорост на разпространение. Това на теория осуетява всяка евентуална среща на два различни фронта, независимо към кой вид или подразделение спадат. Все пак вече е установен един такъв случай и засега се очаква да се наблюдават още няколко. Учените обясняват явлението по много прост начин – двата срещнали се фронта отначало са съществували по едно и също време, докото единия е повлиял на другия и е предизвикал неговото разпадане. Така погледнато наистина звучи доста логично, само че при пресмятане на вероятността да съществуват два паралелно развиващи се фронта като се има предвид техния брой се установи, че подобно нещо е възможно да се случи с коефициент на невероятност близо едно на един милиард за периода до 100-тния, а в негощя се наблюдават точно 3, което ще рече, че вероятността едно на 1 милиард на степен 31-ва (вероятността да съществуват три независими сблъсъка) всъщност въобще не е толкова невероятна.
Подобно нещо предполага и ‘Невероятната теория на вероятносттите’, която е напълно отхвърлена от учените, защото именно е безкрайно невероятна. Но както и да е. Та според тази теория, събитие със степен на невероятност надвишаващо определено число, чиято стойност все още е неизвестна (и е изключително, ама наистина изключително много вероятно тя да си остане неизвестна) е по-вероятно точно толкова, колкото надвишава граничното число, отколкото събитие, вероятно колкото граничното число. И заради малката вероятност да се открие това число, малцината подръжници на теорията са убедени в неговото съвсем скорошно определяне. За съжаление още не е много ясно как това ще се случи, защото никой не се заел със задачата по неговото изчисляване, а има необратима разлика между невероятно и невъзможно…


Глава 5

Макар Питър Дейвис да смяташе, че в този момент Сандърс им се присмива, удобно излегнат на някой шезлонг намиращ се на прекрасен слънчев плаж, отпивайки малки хглъдки от студеното си разхладително питие и радвайки се на шума на прибоя, създалата се обстановка около втория въобще не напомняше тази картина. Точно затова Сандърс се чувстваше доста подтиснат и убъркан.
Случващото се през последните няколко часа му дойде страшно много и то, колкото и да се опитваше да осмисли какво всъщност става, си нямаше ни най-малка представа защо тъкмо на него налетяха всичките тези неща. А да не говорим, че главата отново започваше да го боли. При това ужасно.
- Ще желаете ли още нещо, господине? – осведоми се приятно изглеждащата сервитиорка, занимаваща се с поръчката на Сандърс от мига, в който прекрачи прага на заведението ‘Исгеж’.
Този нежен приятен глас му подейства ободряващо и той донякъде успя да се отърве от поредната напънно безсмислена мисъл, вътяща се в главата му през последните няколко минути.
- Не, благодаря. Направо ще платя обяда и питието си. – каза Сандърс и бръкна в джоба на панталона си, за да извади последните си останали пари.
- О! Не се притеснявайте. Двамата господа на ей онази маса – и сервитиорката посочи една маса до входа, на която се бяха разположили двама яки мъже. – Казаха, че ще платят вместо вас. Черпят ви от името на един техен приятел.
- Не ги познавам. – навъсено отговори Сандърс.
- И те така казаха… Всъщност за малко щях да забравя. Заричаха да ви предам изкрените им пожелания да постъпите ‘разумно’… Те споменаха, че знаете за какво става дума.
- Честно казано – нямам представа. – излъга той спокойно като махна небрежно с ръка.
Като сервитиорката се отдалечи реши отново да огледа по-обстойно обстановката. Чак после щеше да мисли какво да прави. Като изключим двамата непознати, които любезно му бяха платили обяда и които определено имаха много общо с всички онези, стремящи се да го хванат (още не знаеше какво може да искат от него), наоколо нямаше нищо необичайно. Заведението се вместваше в напълно порядъчен бар.
Един бърз поглед от масата до изходната врата го накара да съсредоточи вниманието си върху двамата мъже. Носеха затъмнени очила и разговаряха като си помагаха и с жестове. Изглеждаха напълно погълнати от заниманието си, но все пак от време навреме хвърляха по някой нетърпелив поглед към него, напомнящ му, че е невъзможно да се измъкне незабелязано.
- Хал? – глухо изрече Сандърс, надявайки се да му отговорят този път.
Никой не се обади.
- Хал?! – този път той призова доста по-настойчиво другата дорма на личността си, но отново нищо не наруши мълчанието. – Ма я си гледай работата тогава!
И може би защото андърс се ядоса, една идея споходи съзнанието му. Отначало той я сметна за глупава. мисълта се дооформи и вече му се струваше трудно приложима. Опита се да я отхвърли. Идеята продължи да го измъчва. Накрая победен реши да опита…
Избърса ръцете с в една салфетка и стана.
Двамата мъже на масата да входа също се изправиха като тръгнаха уверено право към него. Той направи същото и застана срещу тях. Отдели един миг да ги огледа. С радост установи, че нямат никак умен вид, а по-скоро приличат на два дебели кухи дъба, утвърдения класически образ на бияч.
- Не бе никак разумно да се мъчите да избягате от нас. Не знаете колко труд ни отне да ви измъкнем от лапите на Организацията, а вие ни се отблагодарихте като се опитахте да избягате. Бих казал… ъъъ… доста глупаво.
- Щом било ‘неразумно’ и ‘глупаво’, тогава какво ще ми предложите, за да се убедя сам? – Сандърс се зае със изпълнението на преди малко оформилата се в съзнанието му идея.
- Ъъъ… не ни предупредиха за подобно…ъъъ…
- Но можем да измислим нещо. Та какво… искате?
- Никълсън, онзи, който пратихте в безсъзнание преди да избягам от вас, ми бе обещал…
- Я чакай малко… - грубо го сряза по-дебелия от двамата. – Т’ва какво ни влиза в работата. -Ние само трябва да те ескортираме до управлението, а после се разбирай с когото искаш!
Алън Сандърс ги изгледа с твърд непоколебим поглед като с него успя да смути двамата си преследвачи. По лицата им се изписа убъркване, но то бързо се замести от твърда увереност.
- Че кой е казал, че ще дойда с вас?
- Ъъъ… - обади се единия, но колегата му бързо го изпревари и взе думата:
- Кой е казал ли?!
- Да, кой е казал? – повтори Сандърс. Усещаше как положението бавно се изплъзва от контрол.
- Всъщност защо въобще да ти отговаряме?
- Защото иначе няма да дойда никъде.
Двамата се изгледаха въпросително, но същевременно в очите им се появи закачлива изскра.
- И кой ще ни попречи да те отведем на сила, а?! Казвай де!! Не знаеш!!!
- Забравяте че съм въоръжен! – каза Сандърс толкова уверено, че за момент самия той повярва на блъфа си.
Повишаването на тона привлече внманието на седящите по съседните маси. Те се завъртяха да гледат какво ще стане, защото някои от тях (всъщност абсолютно всички) бяха чули предходните думи, но разбирасе не им бяха обърнали достатъчно внимание, както не обърнаха внимание как сервитиорката се появи сякаш от нищото насред караницата, докато не реши да се обади:
- Извинете господа, но смъщавате спокойствието на останалите в заведен…
- Не е вярно! – извика един от случайните слушатели, който от няколко дена си търсеше повод да се заяде със сервитиорката, защото тя бе отказала да спи с него. – Остави ги! Тъкмо взе да става интересно!
- Съжалявам – обърна се тя към обадилия се. - но ако продължите да ни създавате проблеми с присъствието си ще говоря с управителката да забрани на ухраната да ви пуска повече тук.
Сандърс видя удобен момент да се ухили глупаво на двамата биячи, мъчейки се да ги ядоса още повече. Изглежда постигна целта си – единият посегна към оръжието на бедрото си.
- Я трай да не ти избием зъбите, маце!!! – изрева той като бутна сервитиорката настрани.
Лекия тласък върху нежното и тяло беше напълно достатъчен да я повали на пода, ако Сандърс не я бе подхванал с дясната си ръка и задържал, спечелвайки симпатията на околните. След това я пусна зад себе си и с престорена свирепост в погледа се озъби на двамата си преследвачи:
- Това е само между нас! = викна той, така че да го чуят абсолютно всички. – Вън, да се разберем!
Чуха се одобрителни възгласи. Обадилия се от съседната маса щеше отново да го направи, но седящия до него мъж го бутна порамото, за да му каже следното:
- Още ли пазиш кантрабандната пратка от Пекин, която ми предлагаше…- и двамата започнаха да се пазарят като все пак отделяха по някой и друг поглед към ставащата около тях сцена, към която се бе присъединила и управителката (надхвърлила средната възраст жена, мислеща се все още за достатъно привлекателна, за да носи съвсем къса пола и разкопчана до сутиена блузка).
- Моля ви се… - започна тя умолително. – не ме карайте да ви…
- Трай бе, жено!!! – изрева за пореден път по-надъхания от двамата, който размахваше оръжието си във всички посоки, но без да стреля, защото това щеше да противоречи на нарежданията. Другия, нямащ още сляпата увереност на първия, че всичко може да се реши със сила и заплахи, разсъждаваше над това какво може да стане, ако… (още не бе стигнал по-нататък в оформянето на мисълта си, а и нямаше да може, защото следващите събития се развиха светкавично).
- Да се разберем навън, а!?! – предложи отново Сандърс като се надяваше въобще да не се стигне дотам.
- Ти ли ще ми казваш к’во да правя! Свиньо!! *******!!! Да те *** и у ******** що си!!!! … - и в този момент гневът му доведе нещата до така силно желания от Алън Сандърс завършек.
Мощната ръка на разбеснелия се бияч се вдигна във въздуха, здраво стискаща оръжието, което засега не бе използвано само, защото Сандърс трябваше да остане жив. Удърът попадна право в лицето му, отхвърляйки го назад върху една отрупана с чаши и бутилки маса. Чу се истеричен женски писък, след което управителката припадна по-скоро от гледката на трашащото се стъкло и порцелан, а не толкова от масовия побой настанал в заведението.
Сандърс усети, че гуди съзнание и впрегна цялата си воля, за да не позволи това. От миналия път, когато потъна в бездната на неосъзнатостта, не пазеше особено добри спомени. Всъщност като се замисли, то бе само от сутринта, а сега бе едва обед… Но да се върнем към настоящето положение, в което Сандърс все пак успя да се задържи в пълно съзнание и дори да се изправи на крака. За съжаление силите не му стигнаха да удържи на следващия удър, стоварил се този път в корема му. Тъпа болка сгърчи тялото му и той се строполи на пода в пълна несвяст за втори път този ден, струващ се от своя страна страшно скучен на един друг човек, който в крайна сметка щеше да получи подобаващи награда за търпението си, но все пак първо му предстоеше да премине през още няколко съвсем безубидни изпитания.
Та именно в спалнята на същия този човек Сандърс отново дойде в съзнание. Отначало въобще не се замисли, че лежи на голямото меко легло, кото скърцаше едва доловимо в единия край и което отгоре на всичкото му бе съвсем познато. Първата мисъл, озарила съзнанието му, бе по-скоро свързана с подпухналото му от удъра лице, откалкото къде точно се намираше. После дойде заключението, че изпитва тежест в главата, а най-накрая забележи чашата на нощното шкавче от дясната му страна пълна с някаква жълтеникава течност.
Преди да огледа стаята изгълата жълтата течност, въздъхна шумно и чак след това хвърли бъз небрежен поглед наоколо. Помещениято имаше обичайния вид характерен за спалня, в центъра, на която се намираше големия креват. Над него на стената висеше някаква картина, изобразяваща некосена ливада подухвана от вятъра. За нощното шкавче вече споменахме. Останаха гардероба и голямото кресло за среднощни размишления в ъгъла до прозореца в момента затъмнен.
Сандърс изненадано осъзна къде се намира, но не мисли дълго над това. Разсъжденията му се насочиха към следващия от трите най-важни въпроси като се има предвид създалото се положение. Посребрения часовник над вратата показваше точно 22:38, а последните спомени му бяха едва от 13:21.
Третия въпрос измъчил най-много съзнанието му бе ‘Как?’. Наистина побоя се състоя само на няколко пресечки от сегашното му местоположение, но как именно се бе озовал точно в това легло си остана пълна загадка, защото единственото му предположение бе свързано със случайноста.
Интересно е да се проследи виждането по въпроса за случайностите на една група учени, събиращи се всяка биологична седмица в 99-тия, не толкова да обсъждат научните си теории и успехи, колкото да злоупотребят с алкохола и да преспят безнаказано с някоя и друга компанионка без това да привлече вниманието на репортерите от техните родни векове. Та те, в последните часове на едно от своите събирания, когато започнаха вече да поизтрезняват на закуска, направиха предположението, че всъщност случайностите не съществуват, а са просто неизменна и необходима част от някое доста вероятно събитие (или някое фантастично невероятно събитие, разбирасе ако ‘Невероятната теория на вероятностите е вярна). Но тъй като Сандърс си нямаше въобще никаква представа за съществуването на тази хипотеза, прие включеното триизмерно видео в хола за поредната пълна случайност.
Той обикали и останалите три стаи като предположението му, че е напълно сам се потвърди.Не си направи труда дори да предположи къде се намира собственика на апартамента. Всъщност и да го бе направил никога нямаше да стигне до заключението, че Лин Дорсед в момента се опитваше безуспешно да се свърже с Организацията. междувременно Сандърс тъкмо влизаше в тоалетната по голяма нужда.
Намести се удобно, така че да не се получат никакви непредвидени трудности, докато задоволява биологичните си нужди и установи другото странно нещо. Другата форма на личността му не се бе обаждала от доста отдавна. Всъщност само от сутринта.
- Хал. – повика я Сандърс с надеждата тя да не се обади също като последните няколко пъти.
- Не си ли разбрал, че не ти говоря! – обади се гласът в съзнанието му, но този път сякаш звучеше доста по-глухо и изморено от преди.
- Всъщност се надявах да не ми прогориш никога.
- Поласкан съм.
Настъпи мълчание, защото никай от двамата нямаше нищо смислено да каже.
- Слушай. – обади се накрая Хал.
- Да. Казвай.
- Не. Не ме разбра. Заслушай се де!
Сандърс забави дишането си и се заслуша. Долови лек писклив постоянен шум, идващ от тавана.
- Е, та какво? – заинтересува се Сандърс като не откри нищо необичайно.
- Ъъъ… нищо. – Хал направи малка пауза и отново продължи: - Къде всъщност се намираме?
- Еми… в тоалетната.
Последва поредното кратко мълчание, в което Сандърс накрая се усети, че не точно това го питаха. Все пак изчака да вдигне панталаните си и да се премести в хола. Чак тогава каза:
- В апартамента на Лин.
- В апартамента на кой?
- Лин.
- Коя пък е па тая?
- Видях се с нея сутринта в хотела. – с нежелание разясни Сандърс. Съжаляваше, че е подхванал този разговор.
- Чернокосата мацка с големите и стегнатия задник
- Същата. – отвърна просто като се зачуди как Лин Дорсед беше описана съвсем правдоподобно и точно само с няколко думи.
- Виж какво… - започна Хал угоднически. – И без това тая вечер няма к’во толкова да правим, защо…
- Не! – остро и твърдо изрече Сандърс. – В никакъв случай!
- Какво толкова ще ти стане?
- Казах не - значи не! Точка по въпроса.
- Добре де. Само изках… - недовърши Хал, защото триизмерното предаване на последните новини бе привлякло вниманието му.
Изглежда Сандърс също се заинтересува, защото усили звука. В стаята се разнесе учтив ясен глас:
“…Една от последните новини, неизменно занимаващи днещните новинарски емисии, беше залавянето на г-н. Алън Сандърс, осъден за нанасянето на тежки телесни повреди на една от формите на личността Джон Милър, за която любезно ни отказаха допълнителна информация. За тези, едва сега запознаващи се с новината, ще спомена, че акцията по залавянето на опасния убиец се състоя сутринта малко след 10:30, но Сандърс успя да се изплъзне от властите. По все още непотвъдена информация, беглецът се предал малко след като Анти-Терористичния Отдел нахлу в жилището му в хотел ‘Нова Зора’ на 83-тия етаж. Начинът, по който изведен отново на свобада все още не е известен. Хенрих Фрингс, основен фаворит за предстоящите избори за времевото правителство остро по-рано критикува властите и правителството за провала на акцията пред нашите камери.”
Образът се смени, показвайки Хенрих Фрингс в близък план.
“Благодаря за вниманието.” – казваше той. – “Макар и да е жалко днес времевото правителство ни убеди в безпомощността на съградената от него система. В нашето напреднало общество такива издънки са недопустими и заслужават нашето осъждане, но в този тежък момент не искам да прибягвам до предизборни агатации. Важното сега е да се спаси честта на контролните ни органи и да се въведе нова по-ефикасна система. Самото залавяне на Сандърс въобще не е достатъчно, а и все още опасността не е преминала тъй като личността му все още не е заличена от нашия век…”
“Да считаме ли, че заставате твърдо зад провеждането на това наказание относно Сандърс?” – чу се мъжки плътен глас, но притежателят му не се видя в обектива.
“Естествено. Мисля, че при създалите се обстоятелства е неизбезно помилване. Другото нещо, което ме притеснява, е необяснимото желание за дезинформация на информационните емисии от страна на правителството. Това ме навежда на мисълта, че всъщност залавянето на Сандърс е просто една заблуда, целяща да възвърне доверието на гражданите и да намали публичния натиск върху Анти-Терористичния Отдел. Надявам се скоро положението да се изясни. Обещавам, че ако открия някакви доказателства за злоупотреба с медиите ще я представя веднага на обществен показ. Благодаря още веднъж.”
Репортажът приключи със сухи уводни думи, след което емисията се насочи в съвсем друго направление. Равния учтив глас започна да чете следващата новина…
Сандърс се намести по-удобно като прокара ръка по насиненото си лице.
- Дотук добре. – гласът на Хал го откъсна от мислите му. – Сега остава само да се махнем оттук преди да е станало късно. Ако прибягнат до заличаване на твоята личност ще е наистина жалко. Някакви предложения?
- Какво? – Сандърс успя само това да измисли.
В съзнанието му се чу лека въздишка, или по-точно нещо подобно на лека въздишка, нямащо нищо общо с каквото и да било шумно изпускане на насъбралия се в дробовете въздух.
- Разбра ли нещо? – попита Хал.
- Да. Че са ме заловили, или така поне разправят и че в момента…
- Нещо друго?
- Ъъъ… Май имаше нещо подобно на… ъъъ…
- Заличаване?
- Същото. Но какво ни засяга като не са ме хванали?
- Там е работата, че не е необходимо да са те заловили. Просто ще предизвикат изкуствен фронт на промяна с обхват 32-рия век и безкрайна скорост на разпространение…
- А това какво ще рече?
- Ще рече, че ще ти видят сметката. Все пак процедурата е малко бавничка, но ако действаме относително бързо за възможностите ти ще се измъкнем.
Сандърс нямаше какво да каже, а и мислите му се въртяха в съвсем различно направление, свързано със случилото се на обед. Тогава се чудеше за какво им е притрябвал на онези двамата. Сега обаче имаше от кай да получи отговор и той щеше да се постарае.
- Какво си направи? – обърна се той към другата форма на личността си.
- Моля!?
- Какво си направил, че всички искат да ме хванат?
- Нали ти казах?
- Не полицията. Другите.
- Ааа… те ли… Не знам.
А? Незнаеш!? Хайде де!!!
- Не. Сериозно. Нямам никаква представа.
- Ако не кажеш веднага, ще те…
- Какво ‘ще’, а? Чакам. – със спокаен и уверен глас се заяде Хал, който бе убеден, че Сандърс не бе в състояние да му направи нищо. – Знаеш ли? Писна ми от теб!
Увереността му обаче щеше да му изиграе лоша шега. Предизвиканите в Сандърс гняв и ярост започнаха да оказват своя натиск върху личносттму, сякаш изкаха да го смажат, да му причинят болко и отхвърлят. Инстинктивно усети как навлиза в нищетата. Личността на Сандърс бавно и методично се освобождаваше от него като от непотребен товар. Извличаше жизненито му запаси и пречупваше волята му, която единствена оказваше някакво противодействие и поне се мъчеше да устои на непрекъснато засилващия се натиск.
- Сти-ига-а… - едва доловим провлачено простена той, когато усети, че всичко е на път да приключи съвсем скоро. – Ще се опитам да ти разясна положението. Само… ааааааахх!
Сандърс едва се увладя. С огромни усилия подтисна емоциите си. В този момент усети, че лежи превит на пода. Опита се веднага да се изправи, но не успя. Психическата борба бе временно изцедила силите му и ръката, с която се подпря на пода, за да се изправи, се прегъна под тежеста на тялото. Падна по очи и лежа така няколко минути. После събра сили и стана, колкото да се просне на удобния диван от лявата му страна. Дълго остана в това положение.
- Слушам. – каза той като успя да седне. – Надявам се, че имаш какво да кажеш.
Отговора не дойде веднага.
- Признавам, че все пак имам някаква вина…
- ‘Някаква’!?
- Добре де! Поемам цялата отговорност. Наистина искат нещо от мен.
- И какво е това нещо!?! – Сандърс губеше търпение.
- Работата не е толкова проста, защото аз всъщност незнам какво знам, а само, че е запечетано някъде в подсъзнанието ми, или нещо подобно… Все пак предполагам, че ще си го спомня… когато настъпи подходящ момент.
- И кога смяташ да настъпи ‘подходящия момент’?!?
- Откъде да знам…
Настъпи кратко мълчание, в което Сандърс си наля една чаша студена вода от каната на масата. С удоволствие я наблюдава как се изпоти и после с още по-голямо задоволство я изпи на малки глъдки, задържайки продължително течността в устата си преди да я глътне.
- Нещо друга да имаш да казваш? – попита той като се успокои напълно.
- Не… Всъщност само още нещо – КАКВО ЩЕ ПРАВИМ!?!?!
- Ще чакаме.
- Да не си се побъркал!!!
- Оправяй се тогава сам, ако можеш! Аз ще изчакам Лин. Щом е успяла да ме измъкне от онова сбиване може тя да измисли нещо.
- Не разчитай… но все пак да почакаме. Добра идея е ще е да изпиеш някакъв стимулант, или да хапнаш нещо, между другото. Всъщност прави каквото щеш!
И Хал вече не се обади повече, а Сандърс се отправи към кухнята…
Външната врата се отвори и затвори малко след като бе свършил с вечерята, за която се кара близо половин час с материализирачия автомат в кухнята, отказващ да му даде нужния продукт. Накрая Сандърс се задоволи с някаква безвкусна, но доста хранителна каша, пробутана му от машината вместо печения заек, който искаше.
След затварянето на вратата се чуха леки стъпки по коридора и Лин Дорсед влезе в хола. Завари Сандърс да играе някаква логическа игра с компютъра. Не го прекъсна, а отиде в съседната стая да се преоблече и да подреди мислите си. Беше в изключително лошо настроение, защото не бе успяла да се свърже с Организацията. Предавателя на свърх ниски честоти се бе повредил докато измъкваше Сандърс. Така се полуи, че нямаше начин да го изведат преди 9 часа. Тогава щеше да се състои окончателното й изтегляне от 32-рия. Притесняваше я невероятния късмет на Сандърс. До сутринта можеше всичко да се случи.
- Боли ли те, мили? – с подправен глас попита тя, когато отново се върна в хола и обгърна врата на Сандърс с ръце.
Той нищо не отговори. Пресмятащата всички възможни комбинации машина срещу него беше на път да го бие за трети пореден път, а това го дразнеше достатъчно, за да предизвика озлоблението, с което свирепо гледаше екрана. Това обаче никак не му помагаше.
- Няма ли поне да ми благодариш. – продължи Лин като оттегли ръцете си от врата на Сандърс.
Той се изправи и изключи компютъра направо от захранвамето. На лицето му се появи доволна усмивка, с която отиде и седна на креслото до прозореца. Лин дорсед се настани върху него и обгърна с поглед нощното небе, прозиращо през прозореца. Звездите едва прозираха през всички други светлини. За момент и се сториха невероятно красиви, но това впечатление изчезна преди да бъде напълно сигурна в него.
- Как ме доведе тук? – попита Сандърс с твърд и настойчив глас.
- Съвсем случайно те видях малко понатупан и реших да те доведа тук. Двама от бара ми помогнаха. Не си ли доволен, Ал?
- А да имаш някаква представа какво да правя сега?
- Еми… ще останем тук до сутринта, а после ще видим. Не се притеснявай. Никой друг не знае, че си тук…
- А онези двамата?
- Те въобще си нямаха представа кой си… Ела. Искам да ти покажа нещо.
Тя понечи да стане, но Сандърс я спря.
- Защо ми помагаш? – с нескрито недоверие попита той като си наля вода от каната и я изпи.
- Всъщност защо въобще ме питаш! Нямаш ли ми доверие?
Сандърс се намръщи.
- Защо преиначаваш нещата?
- Аз не преиначавам нищо! Знаеш ли? Днес се държиш изключително странно. Трябваше да ми кажеш какво става още в хотела. Щях да измисля нещо.
- Хей, Сандърс. – обади се Хал в съзнанието му. – Нали ти казах, че нищо няма да излезе. С какво може тя да ни помогне?
- Сега ще видим.
- Какво ще видим? – недоумяващо попита Лин Дорсед, която не можеше да чуе гласа на другата форма на личността на Сандърс.
- Някакви идеи как да се махна бързо от 32-рия?
- Да се ‘върнЕШ’. А мен сама ли ще ме оставиш!? – разсърди се тя като стана от коленете на Сандърс
- Защо, по дяволите се хващаш за всяка отделна дума! … Всъщност няма значение. Нали щеше да ми показваш нещо…
- Вече си промених намеренията! Отивам оттатък.
Тя се запъти към вратата, оставяйки Сандърс сам. Той намръщен се протегна отегчено.
Звънецът при входната врата извъня… после втори път. Сандърс се изправи като се запъти към коридора да отвори. Все пак едно махване с ръка от страна на Лин Дорсед, която се подаде от съседната стая, го върна на мястото му.
От коридора се чу отварянето на външната врата. После някакъв непознат глас. След него още един, по-груб и по-плътен от предишния. Лин Дорсед също каза нещо и изведнъж всичко приключи. Последното нещо, което се чу, бе шумът от едно леко тупване. Той реши да види какво става. Запъти се към коридора.
Вратата на хола се отвори и той се озова лице в лице с малко по-висок и възрастен от него човек (така поне изглеждаше на външен вид), с остри и груби черти на лицето, от което гледаха две дълбоки тъмни очи. Зад него имаше още някой, но него Сандърс не успя да огледа добре, понеже бе застанал в сянката на първия. Все пак лъскавато му оръжие в дясната ръка лесно се набиваше на очи. Лин Дорсед лежеше извъртяна на една страна в краката им упоена.
- Вие навярно сте г-н Сандърс. – започна мъжът с грубите черти на лицето, който не сваляше ястребовия си поглед от Сандърс. – Поласкан съм, че на мен се пада честта да ви отведа. Сега вече ви уверявам в безмислието на всеки опит от ваша страна да избягата. Надявам се да не стигне до употребата на сила. А сега ще се наложи да ви облъчим с ето това устройство. – в ръцете му се появи някакво черно ръбестто тяло с малка издатина в единия край. – Ултраневатрановото лъчение е малко неприятно поради страничните ефекти, но в нашия случай е наложително. На практика нищо нямаше да усетите. Просто ще се строполите на земята, а после ще изпаднете в безсъзнание. Предлагам ви да си инжектирате ето тази течност, за да намалим гаденето, дезориентацията и затрудненото дишане след като отново ви върнем в съзнание.
Сандърс взе втория предмет, появил се в ръката на мъжа и допря острия му край към ръката си. Натисна един бутон и безцветната течност се изля във вената му като проби кожата. За момент изпита краткотройно замайване, но после всичко премина. През съзнанието му премина мисълта да избяга и за пореден път насоченото към него оръжие го разколеба.
- Оценявам разбирането ви. – продължи мъжът. – Уверявам ви, че тялато ви няма да претърпи никакви телесни повреди. Поне по време на транспорта…
- Къде отиваме? – попита Сандърс колкото да спечели малко време.
- За съжаление не мога да отговоря на този въпрос. За компенсация обаче лично обещавам, че агент Дорсед, работеща вече близа три биогодини за Организацията, ще дойде с нас.
- А защо ме водите там, където отиваме?
- Надяваме се вие доброволно да ни отговорите на няколко въпроса. Съвсем скоро ще научите какви именно. Сега затворете очи. ще е жалко да ви ослепим.
- Все пак не може ли малко да избързаме с въпросите?
- За съжаление – не. Затворете очи, по дяволите!
Сандърс се подвуоми за секунда. Пробва да се посъветва мислено с другата форма на личността си, но нищо не се получи. Не разбра дали Хал го е чул, или не. Все пак нямаше значение, защото той нямаше как да му помогне.
Затвори очи. чу се леко жужене. Усети как пада, но нищо съществено не изпита при самия удар със пода. После усети, че… Всъщност накрая установи, че нищо не би могъл да усети, защото сетивата му бяха спряли да предават информация да глания мозък…
Постепено изгуби съзнание.


Глава 6

- Аз откъде да знам! – изрева ядонано Сандърс и отпи голяма глъдка от коктейла си, който започваше да замрежава погледа му. – Всъщност защо ти не ми кажеш. Много добре знам, че знаеш.
-И какво толкова знаеш, че знам! – на свой ред се ядоса Лин Дорсед.
Двамата седяха близо до един смайващ с размерите и изяществото си басей и се караха от няколко минути. Бяха ги събрали заедно малко по-рано.
След като възобновиха жизнените функции на Сандърс го оставиха именно край този басейн, отначало обгърнат от всякъде със сиви непрогледни стени, които с влизането му се промениха до неузнаваемост. Тавана се измени в просторно синьо небе, а стените откриха пред погледа живописни картини. Сандърс вече се намираше на брега на едно прохладно езеро, обградено с гъсти гори. Нереалните слънчеви лъчи се допираха до кожата му, но не носеха никаква топлина. Лекия ветрец караше дърветата монотонно да шумят. Всичко бе толкова… подтискащо.
Лин Дорсед въведоха малко след него. Разположиха ги на два специално за случая материализирани стола с ниска масичка между тях и им оставиха по един коктеил с предупреждението да не го изпиват целия, за да не се налага да използват услугите на отрезвителя. После ги оставиха сами и вече не нарушиха спокойствието им.
- Аз първи зададох своя въпрос. – каза Сандърс. – За какво точно съм ви нужен в Организацията? Не можетели просто да ми се махнете от главата?!
- Сега пък аз откъде да знам! Казаха ми направи това и това и аз действах. Оперативните агенти правят точно това. Няма ли вече да ми обясниш кои са пък тези и какво искат.
- Питай ги де!! Единственото сигурно е, че моята друга форма на личността ми е замесена, а тя не се изразява много смислено.
Вече двамата се бяха изяснили, поне доколкото можаха.
- И какво толкова знае тя?
- Знае, че незнае какво знае. – намръщено й отговори Сандърс.
- Я ме остави да си поговоря с нея. - Лин Дорсед сниши гласа си до шепот, сякаш искаше да попречи на евентуален слушател да ги чуе. Както и да е, разговорът им се подслушваше с възможно най-деликатната техника, която можеше да се намери в 66-тия, а единствения начин тя нищо да не долови бе просто да си мълчиш.
- Няма начин.
- И защо да ‘няма начин’?
- Тя няма контрол над тялото ми, затова…
- Кой е казал, че нямам! – обади се Хал в съзнанието му за първи път, откакто се намираха до кристалното езеро, съблазняващо Сандърс да се хвърли в него.
- Я трай, ти! Никой не те е питал!!
- Хайде, Ал. – примоли му се с предишния престорен глас Лин, но този път той не оказа никакво въздействие върху Сандърс, освен да го ядоса още повече.
- Я СИ ГЛЕДАЙТЕ РАБОТАТА И ДВАМАТА!!!!!
Сандърс изпи останалата част от питието си и се изправи. Пристъпи до водата като я пипна, за да види колко е студена. Резултата бе задоволителен. След това, с вдървен от алкохола скок, отпратил го направо на дълбокото, плясна по корем във водата бяз въобще да го е грижа за дрехите.
- Хайде, Лин. Няма ли да пробваш. Водата… ъъъ… не се усеща.
Водата всъщност беше доста студена.
- Как ли пък не. – иронично подметна тя като изгълта половината от силно алкохолното си питие, което до сега не бе даже опитала. Хареса й. – От сега нататъка не си мисли, че те харесвам. Такава ми бе работата. Разбра ли!
- Ще видим после… - каза Сандърс като я опръска, или по-точно направи жалък опит да я изпръска.
Макар студената вода почти да не стигна до нея, това й бе напълно достатъчно, за да я ядоса. Нервите й не издържаха и тя запрати чашата с питието си по него, за което съжали почти веднага, защото не бе поразила целта си и може би по-важната от двете причини, защото не бе първо изпила съдържанието на чашата. То сега се бе смесило с кристалната вода на езерото.
Отначало водата подейства ободряващо на сандърс, но постепено живителното й действие намаляваше. Само за дест минути пиянското му състояние се изостри и той вече трудно се задържаше на повърхността с вдървените си забавени движения.
Доплува до брега като тромаво излезе.
- Рамисли ли? – заинтересува се Лин, когата той се доближи до нея.
- За к’какво? – недоумяващо попита Сандърс, докато изстискаше и оправяше намокрените си дрехи. – Добре де. Да кажем, че съм размислил… Хал, имаш ли да и кажеш нещо.
- С удоволствие бих си поговорил с нея без да използвам теб за посредник.
- Кажи, по дяволите, да, или не?!
- Всъщност не бих могъл да изложа нищо, което тя да не знае… Така мисля.
- Значи въпроса е решен окончателно.
Настъпи мълчание. Лин Дорсед чакаше, тъй като не бе чула отговора на Хал, а Сандърс въобще бе забравил за този факт. Както каза, той смяташе въпроса за ‘решен окончателно’ и освен това в този момент бе твърде зает с изкарването на водата от обувките си.
- Е? – подкани го Лин като се увери, че нищо сам няма да каже.
- Какво ‘е’?
- Дай най сетне да поговоря с него!
- Той няма к’во да каже.
- Нищо. А и теб какво толкова ще ти стане?
- Определено няколко неприятни неща, които ние бихме предпочели да не се случат, за да не ни забавят. – до тях долетя гласът на същия висок мъж с грубите черти на лицето и ястребовия поглед, заловил ги в 32-рия. Приближаваше се из отзад, затова не го бяха видели още отдалеч. – При евентуалната смяна на контрола, даже и частична, Сандърс определено ще изпадне в шок, а другата форма на личността му ще изпадне в голямо затруднение докато успее да се наложи над тялото, ако изобщо успее да се предпази от защитната реакция на организма. Ние не бихме поели този риск.
- Кои сте това ‘ние’? – попита Лин Дорсед.
- Тъкмо на вас най-малко бих казал. Приятна почивка. Сандърс, вие елате с мен.
- А аз какво да правя!? – възмути се Лин, че щеше да я оставят сама в пълно неведение да седи край това… езеро.
- Ще кажа на обслужващия персонал да се погрижи да не скучаете. Хайде, Сандърс. Предвадителя не обича да чака дълго.
Лин Дорсед веднага зададе следващия възникнал в съзнанието й въпрос ‘Кой е Предводителя’, но не я удостоиха с отговор.Мъжът се завъртя и завлече Сандърс със себе си като се престори, че не е чул зададения му въпрос.

Въведоха Сандърс в малка уютна стая, където чакаше един човек. Като го видя да влиза той се изправи от стола си и протегна ръката си напред. Сандърс се поколеба за част от секундата, но накрая се сдрависа с него като го огледа внимателно, без това да изглежда нахално. Мъжът пред него не впечатляваше с нищо особено. Може би това до известна степен допринасяше за непроницаемия вид на Предводителя.
- Седнете, г-н Сандърс. – подканиго този, който го бе довел и все още не се бе представил.
- Благодаря. Свободон си. – каза Предводителя. Като излезе отговорникът му по сигурността продължи: – А що се отнася до вас, Сандърс, да завършим вече разпита.
- ‘Завършим’! Та ние още не сме почнали.
- Напротив. В залата ми за почивка ни разяснихте доста неща, а и ни дадохте по-разумно обяснение защо си говорите несвързано сам например.
- А?
- Приемете думите ми като намек, че бяхте подслушани.
Сандърс учудващо остана спокоен.
- Всъщност как точно ме открихте? – попита той след кратка пауза.
- Хайде да престанем с безмислените въпроси. Нали не си вярвахте, че ще успеете да се измъкнете? Изненадан съм само, че изпреварихме Организацията. Това на практика потвърждава хипотезата за постепената дегенерация на оперативната им система. Скоро може съвсем да западнат, а това е добре дошло за нас Но както и да е. Тук сте не за да слушата монолозите ми. Исля да започнем с разговора ви с Лин Дорсед. Хубаво е да започнем отначало.
- Я ми се разкарайте от главата! Какво още изате да ви кажа!!
- Защо се опитаха да ви заловят от Организацията.
- Навярно за същото както и вие, по дяволите!
По лицето на Предводителя се плъзна лека едва доловима усмивка, която сякаш оживи лицето му. Сандърс определено я прие за предизвикателство.
- Между другото харесва ли ви обстановката? Нарочно я избрахме такава, за да не ни разсейва. Всъщност, за да не разсейва вас.
Сандърс неволно хвърли бърз поглед наоколо. Знаеше, че в момента просто се забавляват с него, или пък го разиграваха по някакъв налудничев метод на психологията. Все пак любопитството му се оказа по-силно. Наоколо нямаше какво да се види. Сякаш се намираха в центъра на нищетата. Мебелировката, с изключение на столовете, където седяха, я нямаше, а стените, тавана и пода бяха станали снежно бели. Всъщност не можеше да се каже, че въобще съществуват, защото очертанията им въобще не се забелязваха.
- Какво ви е мнението? – обади се пак Предводителя.
- Никакво. Какво общо има това с разпита?
- Никакво
- Тогава не може ли да започнем със същностното. Няма ли вече да ми обясните някои неща. После…
- После, г-н Сандърс няма да си спомняте абсолютно нищо от този разговор. Запомнете го временно, за да го имате в предвид.
- Добре. Тогава направо да привършваме. Аз нямам какво повече да ви кажа. Станало е ня…
- Вижте, г-н Сандърс. Въпреки, че необичам да принуждавам никого, във вашия се страхувам, че ще се наложи освен ако не промените държанието си. Нямате си ни най-малка представа от какво голямо значение е срещата ни. Относна това защо ви доведохме тук, можете да бъдете сигурни, че бе с напълно чити помисли. Всъщност без никакви…
- А това какво значение има щом сега съм държан тук против волята си.
- Само трябва да ни разкриете тайната, която другата форма на личността ви пази и тогава просто ще ви пуснем да си тръгнете и да правитекаквото искате. Толкова лие трудно.
- Да! Понеже не мога да ви кажа това, което искате. Нямам представа какво е то.
- Знаете ли? Вече започвам да ви вярвам… Но толкова по зле за вас…
В продължение на няколко минути никой не наруши мълчанието.
- Къде се намираме? – обади се по някоето време Сандърс.
- Далеч. Много далеч от 32-рия, ако това разбира се питате. А сега все пак пробвайте да ми кажете какво знае другата форма на личността ви относно проекта ‘Безкрайност’. Съветвам ви да я накарате да говори, иначе ще се наложи да прибягнем до насилствени методи.
- Всъщност защо не я питате направо?
- Дори и да я питаме тя няма да ни каже нищо, понеже не бихме могли да и напровим каквото и да е, освен ако не решим да се отървем и от двама ви. Вас все пак можем да измъчваме.
- Единственото, което мога да ви кажа е да си гледате работата. Разбрахте ли ме добре? Не? Тогава ще повторя…
- Така да бъде. – ядосано изрече предводителя и посегна към предавателя си. Сандърс се опита да го спре като се върли към него. С изненада се блъсна в някакво невидима преграда. После вече бе прекалено късно. Стаята придоби предишния си изглед, а от вратата, през коята Сандърс бе влязъл, нахълтаха двама мъже.
Остра болка прниза цялото му тяло. Усети как изведнъж губи равновесие и се пада на пода. Двамата преследвачи се надвесват над него. За по голяма сигърност го облъчиха с още една серия. После несръчно го вдигнаха и замъкнаха на някъде. Ярките лампи по коридора светеха право в очите му. Виеше му се свят. Скоро му се пригади. Може би от облъчването, което сякаш бе изцедило всичките му сили. Сега се чувстваше отпаднал и замаян. Твърдия под на помещението, където го хвърлиха, му се стори страшно удобен. Един дълдок сън можеше да го ободри. За момент се учуди как може да мисли за такова нещо при създалата се обстановка, но не се отказа от намеренито си. Заспа следствие на пълното нервно изтощение породено от облъчването с мисълта, че поне дрехите му не бяха мокри (преди да го представят пред Предводителя, се погрижиха да го преоблекът и приведат в по-приличен вид).
Когата се събуди, нямаше представа колко е спал. Празната стая му действаше подтискащо, а бледата понякога премигваща лампа още повече засили това усечане. Лин дорсед също беше вътре. Изглежда и тя не бе в особено добро настроение. Седнала в ъгъла, за да се облегне удобно на двете стени, се занимаваше с повредения си предавател на свръх ниски честоти. Беше го разглобила и изучаваше съставните му части. Дале бе от мисълта да се опита да го поправи. За това бе необходима определена апаратура, а все пак дори и да успееше нямаше как да се свърже с когото и да била. Стаята бе напълно изолирана.
- Колко време съм спал? – попита я Сандърс, след като се протегна.
- Аз откъде да знам. Неутрализиращото поле от стените скапа и портативния ми компютър, и електронния ми часовник. Поне сега не могат да ни подслушват, както при проклетото езеро, или каквото там беше всъщност.
Значи все пак бяха говорили и с нея.
- Какво искаха? – след малко попита Лин.
- Нещо, от което си нямам ни най-малка представа. Да си чувала нещо за някакъв провкт ‘Безкрайност’?
Лин Дорсед го изгледа учудено.
- Че той е замразен от толкова отдавна. Говорисе, че са минали поне 50 биогодини (биовремето е свързанос процеса на стареенето, откъдето следва, че пътуването из него е невъзможно; поне на този етап от развитието на цивилизацията). Разработваха го мисля трима учени, но понеже не отчитаха напредак от Организацията им прекъснаха предишните финансови и технически помощи. Целта на проекта мисля беше да намери начин за преминаването на двете времеви граници в 31-вия и 100-тния, ограничаващи достапа до периода. За съжаление повече не мога да кажа
- Аз обаче знам кой може. Хал!!!
- Само ще добавя, – обади се гласа в съзнанието на Сандърс. – че разработките се провеждаха от четирима, а не трима и че проекта не бе съвсем прекратен. Четиримата учени продължиха изследванията си в 94-тия, заради по-разнообразната техника, която можеше да се намери на пазара. В крайна сметка всички изчезнаха, или по-скоро се укриха. От някъде ги притиснаха сериозно, защото щяха да направят публично представяне на откритието.
- Тогава какво общо имаш ти със всичко това?
- Аз запечатах проекта в подсъзнанието си.
- И кога възнамеряваше да ми кажеш?! Всъщност защо въобще дойде при мен, по дяволите?
Изглежда Хал се поколеба за момент.
- Ами… Ти щеше да им отвлечеш вниманието, да кажем, докато се измъкна.
- НЕ! Не се ядосвай пак! Нали видя какво стана миналия път…
- Повече да не си се обадил тогава. Вече почна да ми писва от теб!
С това Сандърс приключи разговора като се обърна към Лин. Преразказа й накратко нечутата от нея част от разговора. Тя го изслуша внимателно, след което вдигна неопределено рамене. В главната квартира на Организацията преди време се бе споменало подобно нещо, но никой не обръщаше внимание на подобни слухове, защото отдела по съхранението на поверителната информация си вършеше съвестно работата си като изпускаше огромно количество невярни слухове.
Когата Сандърс приключи разказа си настъпи мълчание. Той реши малко да се пораздвижи, защото краката му започваха да се схващат, а и какво друго можеше да прави в този момент
Вратата на помещението се отвори и в стаята влезе една фигура, която постепено придоби очертанията на много позната личност. Той изчака да чуе свистенето на затварящата се врата и чак тогава проговори. Изглежда не искаше някой случаен минувач от коридора да чуе какво си говорят.
- Името ми е Йенс Новотни. – за първи път се представи той като на лицето му се изписа предизвикателна усмивка, а ястребовия му поглед ги изгледа нахално. – Имаме много малко време, затова искам да уточним някои неща. Готов съм да ви измъкана оттук, но предварително…
- В замяна на какво?
- Естествено лична облага. С други думи власт, а от нея ще дойде всичко останало. Предводителя е способем да ми предложи само пари, но нищо повече. Ключа към безкрайността ще ми свърши идеална работа. За съжаление отговора е у вас.
- И си готов да жертващ сегашното си положение? – попита Сандърс колкото да каже нещо.
- Разбира се! Нима мислиш, че да жертвам живота си за Предводителя е добър начин на живот. А от друга страна решението ще ми предостави нови преспективи за личностно развитие.
- Вижте какво не мога да ви гарантирам, че Организацията ще е готова да ви даде това, което искате дори ако й редложите Сандърс в замяна.
- Знам. Но съм готов да рискувам при създалата се обстановка. Е, приемате ли предложението ми? Време за размисъл не съм в състояние да ви предоставя. След два часа ще започне програмата по сондирането на мозъчните ядра на Сандърс, а след това удобна възможност няма да има. Освен това после той няма да е в състояние да се движи.
- Т’ва пък защо?
- Нали им отказахте да им предоставите желаната информация доброволно. Сега възнамеряват да стигнат до нея сами кото изследват мозъка ви. Разбира се първо трябва да го извадят.
- До го извадят! – ужаси се Сандърс.
- Да. – съвсем спокойно му отвърна Новотни. – Първо трябва да я извадят от черепната кухина, за да я сканират по-обстояйно. Друг е въпроса, че после не могат да си я сложат обратно.
Сандърс беше готов да приеме предложението. Всъщност той не би се поколебал от самото начало, ако недоверчивото изражение на Лин Дорсед не го възпираше. Него въобще не го интересуваха възможните последици при положение, че Новотни получеше неограничен достъп до цялото историческо време. Хал от своя страна си мълчеше. Не искаше да ядосва Сандърс, но и той подържаше неговото мнение. Оставаше само Лин Дорсед, която още не бе разгледала въпроса от егоистична гледна точка.
- Защо всъщност ни помагате? – попита недоверчива тя. – Защо просто не изчакате тукашните изследваниян да приключат и да откриете нужната ви информация без да рискувате/
Пренебрежителна усмивка се плъзна по лицето на Йенс Новотни.
- Не ме мислете за глупак като вас. – сухо каза той. – Техниката тук е толкова оскъдна и стара, че шансът да постигнем някакъв напредък е минимален. На Предводителя въобще обаче не му пука. А аз искам да съм сигурен в успеха си. Поледно – какво решавате?
- Приемаме. – каза Сандърс
- Не приемаме. – каза Лин Дорсед.
- Какво!?!
- Убърках се де. Всъщност исках да кажа, че приемаме. – поправи се тя. – Но да знаете, че в крайна сметка нищо няма да се получи. Просто го предусещам.
- Тогава можеш да си останеш тук, щом искаш! – недоволно отвърна Сандърс.
- Добре де! Все едно че нищо не съм казала!
Новотни поздрави Сандърс за довиждане, но нарочно пропусна Лин. Само я изгледа с предизвикателен поглед, след което се запъти към вратата. Тя се плъзна встрани като откри широкия коридор, където изправен чакаше някакъв чавек.Новотни се насочи към него. Преди да се затвори отново вратата, изолирайки помещението, той успя да чуе неуверения глас на Лин Дорсед, който каза на Сандърс:
- Тая май няма да я бъде. Той определено иска нещо повече и е готов да ни използва докрай, за да го получи. Ще видиш… - повече не успя да чуе, но това бе достатъчно да предизвика усмивка по лицето му. Наистина искаше още нещо…
Приближи се до чакащия, облегнал се на стената на коридора, като го изгледа топло с изкрящия си поглед. Потупа го по рамото и те тръгнаха по коридора мълчаливо, отправяйки се към кабинета на предводителя, чието истинско име никой не знаеше, а той вече го бе забравил от доста отдавна, за да е в състояние да си го спомни.
- Хей, Марк. – обърна се Новотни към спътника си. – За това дето те повиках… С теб се познаваме от отдавна… Всъщност дай да оставим тези глупости. Притрябвал ми е един човек за една много опасна работа. Печалбата си я бива – повече от колкото можеш да изскараш в тази дупка за цял живот! Вътре ли си. Да знаеш само, че обратен път няма.
- Какъв е кораба. – вече делово попита наречения с името Марк. Бе доловил странния оттенък в гласа на своя приятел и определено се бе досетил каква може да е работата.
- Който си избереш от северната площадка е твой.
Марк Боуман го изгледа накриво.
- Не можеш ли да намериш някой по добър? Онзи черния СТ 60, на источната площадка…
- Слушай. Тя е единствената неухряняема. Освен това не се съмнявам, че тази вечер сигурно ще видиш тоя СТ 60 в действие. Дори може би ще го разгледаме отвътре. По специално мисля затворническия отсек.
- Виж това вече не трябва да става. Все пак не се отказвам. Определено съм вътре. Само те двамата ли ще идват, или възнамеряваш да прибегнеш да услугите на още някой?
- Лин Дорсед има три годишен стаж в Организацията. С нейната помощ ще се оправим. Не искам да въвличам и други. Рискът е голям, а и не мога да бъда сигурен в тяхната лоялност. Колкото до Сандърс, не вярвам да ни пречи чак толкова. Ходи да си стягаш багажа. Ще намина да уточним подробностите и заплащането. Ако успеем ще е невероятно голямо…
- Кога мислиш да започваме със самата акция?
- До час и половина най късно.
С това разговора приключи. Новатни зави на ляво така, че да стигне до кабинета на Предводителя, а Марк Боуман се отправи към стаята си да се подготвя…


Глава 7

Близо час и половина след срещата на Новотни със Сандърс и Лин Дорсед, тримата тичаха с всичка сила по големите коридори, водещи към севрната площадка. Зад тях се чуваха тежки удари на ботуши по титаниевия под като доста често отекваха изстрели от лазарните пушки на охраната.За щастие на тримата те профучаваха край тях врязвайки се в гладките стени, раздробявайки ги на фини парчета.
Новотни, който тичаше най отпред и не си създаваше трудности да стреля по преследвачите им, бе изключил основната ухранителна система и комуникационната мрежа от захранването. Това не бе много ефикасно, но щеше да им спечели около десетина минути преди да я активират отново. Все пак относително простите независими ухранителни апарати продължаваха да функционират нормално, но той се надяваше да могат да се оправят с тях по път. Единствените му опасения бяха да не ги пресрещнат на северната площадка (коридора водеше направо натам без да се отклонява).
Неотлъчно зад Новатни тичаше Лин Дорсед. Тя изпитваше огромни затруднения при резките завои и мигновените залягания, защото се налагаше всеки път да компенсира инерцията на големите си дадености, а и Сандърс постоянно я спъваше. Отгоре на всичкото той бе в ужасна настроение и постоянно си мърмореше нещо под носа, накарало другата форма на личността му да запее някакваидиотска песен, с цел да не получи нервна криза от обстановката.
- Сандърс!!! – извика Новотни с възможно най-силен глас. Все пак едва успя да надвика шумотевицата. – Чуваш ли ме!!!
- Определено щеше да ми е по-добре… - замърмори той на глас вместо отговор.
- Стегни се бе човек!!! Малко остава!!! – укоражи го Новотни. – След онзи завой… Слушаш ли!?! Добре! След онзи завой трябва да задействащ антигравитационното устройство. Задай му обхват 2 метра в радиус, но не го вклюквай на пъл на мощност. Почни от 10% процента и бавно увеличавай докато стигнеш до 70%… Всъщност я ми го дай!! Нали е у теб!?
- Не!!! – долетя отговора на Сандърс. – долетя гласът на Сандърс в отговор, докато Новотни намаляваше темпото, за да се изравни с него.
- Какво!*
- Нали ми каза да го хвърля!!
Новотни изпусна лека въздишка на облекчение, която никой не успя да чуе, дори самия той.
- Това бе лъчепоглъщателя!!! Антигравитационното устройство е сивата кутия!!! Дай ми я!!!
Новотни пое антигравитатора, когато вече навлизаха в споменатия десен завой. Побърза да го включи…
- Трябва да задържите за малко охраната!! – извиака Новотни при следващия завой като им подаде оръжието си. – Аз ще се опитам да взривя лажерната решетка на 30 метра пред нас!! Тръгнете към мене, когато чуете вриава!!! Разбрано!?!
- Напълно! Тръгвай!! – извика Лин Дорсед като махна предпазителя на оръжието.
- По-ясно не може даа бъде!! – изрева Сандърс и… не направи нищо. – Н яма ли най сетне да стреляш, или чакаш да изкочат от ъгъла!?! – обърна се той към Лин. Тя му махна с ръка да има търпение и да не пречи.
Двамата се заслушаха. Стъпките се усилваха все повече и повече. Накрая Лин Дорсед се подаде иззад укритието и стреля няколко пъти на посоки без да се цели. Сандърс в първия момент не долови никакъв резултат, но после с радост откри, че приближаващите стъпки бяха заглъхнали. Вместо тях обаче отекна хаотична стрелба, бързо раздробила стената, където се бяха подпряли. Отстъпиха няколко крачки назад.
Лин Дорсед се подаде за втори път и отново стреля няколко пъти.
- Уцели ли някой!?! – попита Сандърс
- Уцели ти де!!!
- Дай тогава!!!
Взе лъчеизпъскащия пистолет от ръцете й исе показа от ъгъла. Това, което успя да види , никак не му се хареса. Прибра главата си без да стреля.
- Готвят се да ни щурмуват! Вече са разпънали предпазните щитове!! – каза в заключение на видяното той. – Мисля, че е време да се изнасяме!!!
Лин Дорсед се загледа в посокота, където изчезна Новотни. Нищо не се виждаше. Коридорът бе потънал в полумрак.
- Новотни още не е приключил със своята част!! Не можем да мърдаме!!! – каза тя като хвърли един поглед на преследвачите им, които веднага отговориха с огън. – Но… определено мисля, че си прав!! Хайде!! Дай пистолета!!!
Взе оръжието и пусна един сноп личи по охраната.
- Тръгвай!!!! – извика тя на Сандърс - Само се надявам Новотни да свърши навреме…
Двамата се затичаха по коридора, когато силен взрив разтърси пода. Пред тях блесна силна светлина, а малко след нея усетиха удърната вълна, накарала ги да приклекнат. После всичко потъна в предишния полумрак и за кратко почти нищо не можеха да видят.
- Идвайте!!! – подвикна се една тъмна фигура на 70 метра пред тях, а преследващата ги охрана нададе няколко изстрела.
Излязоха на северната площадка – напълно равна и гладка със светещи ограничителни линии, между които бяха накацали десетина кораба, повечето товарни. Марк Боуман го чакаше на някой от тях. Новотни вече се бе разбрал в стаята му за подробностите
- Стреляй във въздуха! – извика той на Лин Дорсед, която държеше оръжието.
Изстрелът отекна самотен между корабите.
- Още два!
Лин Дорсед стреля още двапъти като се постара да запази равни интервали между тях. От далечния край на площадката им отговори глух пукот. Сигналната ракета хвърли върху звездолетите зловещи отблясъци преди да догори във въздуха.
Тръгнаха нататък точно преди стражата да се изсипе изневиделица от преходния тунел и съвсем скоро приведени към земята стигнаха до набелязания звездолет. Малката врата в долния му край се отвори.
Космическите кораби, различните видове ракети и всички останали неща свързани с пътуването из космоса и достигането на другите звезди не бяха особено разпространени между 31-вия и 100-тния. Почти неограниченото пътуване във времето успяваше да задоволи човешката жажда за приключения и екзотични пътувания по непознати земи, затова космосът остана на заден план. А от друга страна и архаичния обществен строй не предразполагаше към развитието на начинанията тясно свързани с бързия прогрес. Единствено по-голямо внимание на космоса (всъщност само на Слънчевата система) се отделяше между 63-тия и 69-тия. Тогава часните пътувания да близките планети се радваха на повишено внимание от страна на висшето общество, което единствено разполагаше с финансовите средства за осъществяването на подобни междупланетни екскурзии. За огромно съзаление на любителите на космоса искуствено създадената инфлация през 69-тия (тя и още много други явления, определящи характерите на отделните векове, не можеха да бъдат повлияни от вътрешните промени на обществото следствие пътуването на времето и оставаха сравнително постоянни. Твърдението обоче не предвижда влиянието на външни явления. За най-голямото външно явление се смяташе Организацията, понеже тя на пректика не съществуваше в ограничения времеви периоб от 7 000 години…) се отрази гибелно на космическия туризам, а по късно, когато икономическото положение се стабилизира, той не успя да привлече достатъчно почитатели…
Тримата (Сандърс, Лин Дорсед и Новотни) се качиха в звездолета за къси разстояния, предназначен за земно-орбитални доставки. Марк Боуман леко го вдигна във въздуха като побърза да включи предпазния щит, защото изненаданата стража отчаяно откри огън по тях. Попаденията на лазерните лъчи се усещаха като леки вибрации на корпуса. Скоро напуснаха обсега на оръжията. Бяха преминали задържащото въздуха над площадата поле, отделящо високо орбиталната станция от открития космос.
- Йенс? – каза Боуман, когато всички се събраха в командната зала. Между другото в кораб имаше само още едно помещение – товарния склад. – Убеден ли си в това, което правим?
Новотни се намръщи.
- Не съвсем… - накрая призна той, но побърза да добави: - Обаче риска си струва.
- А сега какво? – отново попита Боуман. Изглеждаше много разколебан.
- Нали ти обещах, че ще видиш онзи СТ 60 в действие. Току що напусна источния док.
Настъпи напрегнато мълчание. Марк Боуман се мъчеше да изцеди и последните сили на двигателите. Справяше се изключително добре, но все пак бавно ги настигаха.
- Подготви се да се спуснем в атмосферата. Тук земните контролни служби няма да се намесят. Ще гледат с интерес какво ще стане, но няма да се помръднат. Все пак саморазправата е напълно позволена. – нареди Новотни и седна на единия от шестте стола, затягайки плътно колана като даде знак на останалите да направят същото. – корабът нали ще издържи на температурата от спускането, ак отнемен енергията от термичните щитове? – попита той след кратка пауза.
- Да не си се побърка! Ще изгорим почти веднага!
- Чакайте малко. – прекъсна ги Сандърс. – Ние не сме ли на Земята.
В 32-рия век, никой (освен персонала по подръжката на сателитите и комуникационните орбитални станциин) нямаше желание да напуска Земята, а и самата мисъл отчасти ги озадачаваше.
- Мисля, че попитах нещо! – излишно настоя Сандърс. Вече се бе досетил за отговора.
- Определено не сме на Земята! А сега трай!!
- А къде сме тогава?
- В момента се намираме в термосферата. – поясни Мар Боуман с нежелание.
- И как така попаднахме изведнъж… тук?
- Като излетяхме от една от високо орбиталните станции, където ви доведохме от 32-рия. Трай вече. Получавам съобщение от черния СТ 60. Ей сега системата ще го разкодира и ще чуем какво искат, освен да се предадем разбира се… Готово!
Всички се заслушаха внимателно.
- Предайте се незабавно! Съпротивата е безмислена! – изрева груб видоизменен от апаратурата глас.
- Нещо друго да имаш да казваш? – попита Новотни като направи знак на Боуман да подържа предварително зададения курс.
- Ъъъ… - след малко се чу вместо отговор. – Предайте се! Съпротивата…
- Това вече го чухме и отхвърлихме. – Новотни продолжаваше да печели време. – Колко време ще ти отнеме да подготвиш спускането? – изсъска той на Боуман така, че да не го чуят на черния СТ 60.
- Пет шест минути. – също така тихо отвърна Боуман и продължи работата си.
“Много. Прекалено много.” – помисли Йенс Новотни. Нямаше да успее да смирява преследвачите толкова дълго. Оставаше да се заеме с пускането на отбранителната системе. Енергйния щит, предназначен за предпазване от малки отламки и метеорити, нямаше да им помогне.
Поиска сведения за въоръжението и защитните системи от близкия до него информационен пулт. На екрана се появиха две кратки, но съдържателни думи: ‘НЕ РАБОТИ’. Наложи се да поиска доклад за неизправността. Машината поясни, че стабилизатарите не били разпределени и монтирани, а вместо това оставени в складовите помещения.
- Лин. С мен. Имаме работа.
Тя се изправи незабавно и го погледна въпросително.
- А аз какво да правя? – недоволен протестира Сандърс.
Новотни го изгледа изпитателно. После добави:
- Скоро ще се обядят пак по предавателя.
- Е, та?
- Баламосвай ги докато си свършим работата, или нещо подобно.
- И как да го направя, ако мога да знам?
- Не можеш.
Оставиха Сандърс сам да измисли нещо и се отправиха към склада. Той постоя за малко без да прави нищо, после хвърли един поглед върху Боуман, който беше доста зает, за да му обърне внимание. Нямаше друг начи освен да се справя сам. Свали предпазния си колан и се изправи. Приближи се до предавателя като зачака грубия металически глас да се обади. Мълчанието го дразнеше и скоро се отекчи.
- Допитахме се до начакството… - изпищя предавателя. – Относно вашето искане да ви пуснем… съжелявам да ви информирам, че е отхвърлено. Сега ще открием огън докато се предадете. Може да се опитате да вразумите г-н Новотни междувременно. Предводителя го уверява, чче все още има път назад. И повече не питайте въпроси, на които знаете отговора!
- Ама аз нищо не съм ви питал!
- Но другия, който разговаря с нас го направи, а ние не правим разлика…
- Как така не правите разлика?! – с възмущение в гласа се обади Сандърс.
- Ъъъ… а трябва ли…
- Аз откъде да знам!? Питайте… шефа си. Той ще ви каже. Всъщност я ми го дайте да си поговоря с него!
- Не мога. Предводителя не иска да разговаря с никого, докато не ви отведем обратно. Пък и ми е забранено от устава да издавам неговата честота.
- Добре де. Тогава ще ми я кажеш. Нищо няма да издаваш.
Човека от другата страна на линията млъкна.
- Хей… ъъъ… Нямам намерение да те чакам цял ден да ми отговориш. – каза Сандърс изгубил вече търпение.
- Ама сега е нощ… - неуверено го поправиха от черния СТ 60.
- Ден е до доказване на противното!
- Уверявам ви, че е нощ. На вън е… ъъъ… по-скоро тъмно.
- Защото сме в сянката на Земята. – по предавателя не се чу нищо повече, затова Сандърс продължи: - Не можете ли да не се бавите толково между отговорите. Все пак провеждаме разговор.
- Да, с който вие се опитвате естествено да печелите време. Ще се предаватели, или да почваме?!
- Първо трябва да изясним въпроса, че навън определено не е нощ.
- Нали беше ден?
- От едното следва другото.
- Не съвсем. Има и трети вариант…
Предавателя изпращя и връзката прекъсна. Сандърс леко разочарован се запъти обратно към мястото си. Вече слагаше предпазния колан, когато връзката се възобнови. С няколко движение зае предишния си пост до предавателя и зачака. Този път гласът, който се разнесе от устройството, бе по груб и дрезгав.
- Предайте се незабавно, или ще Стреляме! – каза той.
Междувременно се разнесе шумът от предупредителния изстрел.
- Къде отиде този, с когото говорех преди малко? – неуверено подхвърли Сандърс. Още не сме довършили.
Вместо отговор корпуса на товарния кораб се разтресе. После още веднъж, а накрая вече не спираше да се тресе. Обсрелваха ги със стандартните тежкокалибрени протонни оръдия. Корпусът засега удържаше, но не обещаваше нищо надеждно.
На вратата се появи фигурата на Йенс Новотни, който направи знак на Боуман да включи основните щитове и противоракетната отбрана, а той лично се зае да открие прикриващ огън. Лин Дорсед бе точно зад него. Тя здраво се стегна с предпазния колан на едно от местата като подкани Сандърс да направи същото. Той с огромни усилия се добра до мястото си.
- Нищо не можеш да им направиш! – викна Боуман на Новотни като се консултира с апаратурата си. – Няма никакъв смисъл да продължаваш. Само хабиш енергията.
- И аз така мисля. – обади се грубия металически глас от предавателя. Сандърс бе забравил да прекъсне връзката и затова си навлече няколко гневни погледа. – Даже с основния щит няма да издържите още дълго. Ще се разпадне след около пет минути, а скоро ще сме в състояние да неутрализираме двигателя ви с гореща тяга. Ще станете напълно безпомощни…
- Някой да го изключи най-после!!! – изрева неопределено към кого Новотни.
Лин се пресегна и изключи предавателя.
- Почти успях… - продължи Новотни. – Готово! Корабът е обезопасен и готов за спускане! Хей, Сандърс!! Дръпни онази ръчка!!!
- Коя?
- Онази!
- Защо?
- Просто я дръпни, по дяволите!!!
Сандърс дръпна ръчката. Корабът изведнъж се завъртя на 180* за по малко от две секунди и се понесе право към грациозния черен звездолет за голяма изненада на Сандърс и Лин Дорсед, които сметнаха обикновената тактическа маневра за пълно безумие. Не им направи никакво впечатление, че лазерната канонада изведнъж спря. Марк Боуман изключи автопилота и пое ръчно управлението. Лекото треперене на ръцете му предадоха вибрациите по корпуса. Веднага щом се отделечиха на безопасно растояние от преследвачите, носът на кораба се наведе към планетата като зацепи все още съвсем рядкия въздух.
- Това беше. – Боуман наруши мълчанието. - Вече не могат да ни спрат. Да се надяваме само военно-въздушните сили да благоволят да използват космическия си анти-гравитатор и магнитното отблъскващо поле…
- Какво е станало със спирачните двигатели? – обезпокоен попита Новотни
- А, нищо. Повредиха ги малко преди да обърнем…
- И това е НИЩО!!! Защо не докладва по рано?!
- Нима щеше да има някакво значение? Да се спуснем бе единствения ни шанс. Конвоят по посрещането идва. Да се надяваме да са в добро настроение.
Двете бели точки на тримерния радар бавно се приближаваха. Скоро малките едноместни патрулни кораби на Въздушната Контрална Служба – ВКС - можеха да се видят през страничния прозорец, по който припламваха игриви пламъчета. Те се сгъстяваха все повече и повече, докато не обгърнаха целия кораб. Термичните щитове се включиха автоматично. Монотонното им щракане запълни тишината.
- Моля да предоставите разрешението ви за кацане. – чу се гласът на отговорникът на патрулните кораби. – Можете да го пратите по честота…
- Всъщност нямаме никакво разрешение.
- Тогава ще се наложи да ни придружите до управлението. Уставът изисква да конфискуваме летателния ви апарат. Ако искате все пак да си го задържите ще трябва да платите глобата, в което се съмнявам. Можете да помислите докато стигнем.
- Има още един малък проблем. Спирачните ни двигатели отказаха.
- Това може да ви е за назидание задето влязохте в онази глупава саморазправа… но все пак ще направим нещо. Засега поемаме контрола на кораба ви с нашия бордови компютър. Моля… ааа… Просто изключете главното управление на кораба.
Боуман услужливо изключи електронния мозък, отговарящ за автопилота и навигационните системи. В крайна сметка всичко беше на път да завърши добре. Поне така изглеждаше…
- Сега какво? – заинтересува се Лин Дорсед, която още поддържаше негативното си мнение.
- Знам само, че определено няма да платим глобата, а и освен това нямаме документи за собственост на кораба. – каза Боуман. – Може да ни попритиснат за това. Йенс? Какво предлагаш?
- Какво предлагам?! Ха! По-скоро да бяхте ме питали какво съм решил. Първо ще ви укрия при един… приятел.Сигурен човек. Няма да ни издаде. После трябва да се разбера с Питър Дейвис и ако всичко върви по предварителен план, до няколко дена ще сме в главната квартира на Организацията в началото на 31-вия. И без това ще ми е необходимо и малко време да се подготвя. Не мисля, че ще се зарадват на моето присъствие… Възражения не приемам!
Тази забележка бе отправена специално към Лин Дорсед. Тя отегчено махна с ръка и междувременно погледна към Сандърс. В момента той се мъчеше мислено да се разбере с другата форма на личността си, която на последък бе станала изключително тиха.
- Кога сме? – попита Лин след кратка пауза.
- 66-тия. – кратка отговори Новотни.
- А не си ли помислял тогава, че Организацията вече е заловиа този Сандърс, който остана в 32-рия. Дейвис отдавна може да е забравил за случая.
- Той няма избор. Трябва да хване Сандърс във фронта на настоящето му. Нали сам се погрижих за това. – по лицето на Новотни се плъзна лека усмивка на задоволство. – Бях предвидил всичко още преди да ви хванем. Прехвърлих се в 32-рия в един фронт на настояще една секунда след този на Сандърс. Беше елементарно да попреча на сливането му с варианта на личността му от 94-тия и да образувам необходимия ми фронт на промяна.
- А защо направо не го хвана тога.
- Сандърс, или варианта му от 94-тия?
- Сега въоще не става дума за Сандърс! Ясно е, че е трявало да избегнеш съприкосновение с него, за да не попречиш на сливането им.
- Същото възнамерявах и аз, но… нещата се убъркаха. Все пак сега ми остана да действам по резервния вариант и както виждаш не си губя времето.
Корабът постепено започна да намалява скороста си, докато накрая увисна неподвижно във въздуха на няколко километра височина. После плавно се понесе към най-близкото управление на ‘ВКС’.


Глава 8

Главната квартира на Организацията е единственото място откъснато от времето, което по никакъв начин не може да бъде достигнато без изрично позвоение и съдействие от вътре. Интересно е, че това е така не защото сградата се ухранява от кой знае каква напреднала ухранителна техника, а защото самата й устройка напълно обезмисля подобни предпазни мерки. Обградена е от антивремеви щит, защитаващ я от рушителното действие на време и което е по-важно – прави допълнителното й разпространение в него напълно ненужно. Едната десета от секундата съществуване в историческото време на практика се явява равносилна на безкраен интервал на веченост за тези, от другата страна на антивремевия щит. Рабира се за тях продължава да бъде в сила биологическото време, тоес стареенето в никакъв случай не е обратима. Но да се върнам безпределната недостъпност на сградата. Тя се дължи на това, че нито едно материално същество не би могло да измине разстоянието от най-близкия времеви траспортен пункт да местоположението й, но дори и да можеше щеше да му е необходима близо секунда, за да премине антивремевия щит, а постройката автоматично престава да съществува след тази една десета.
Самото й построяване е пълна загадка, тъй като тя се намира на абсолютното начало на достъпното време – 31-вия век, затова именно никой не може да се прехвърли няколко часа преди нейното построяване и да разбере отговора на загадката. Другия начи за установяване нейния произход е свързан с изучаването на съхранените записки (думата се използва в преносен смисъл) от предходното врме като се надяваме някой незначителен документ, носещ нужната информация, случайно да е останал незаличен за съвременните историци. За нещастие подобна задача е изпълнима само с помоща на работните ресурси на Организацията, които никой не може да определи в какви области са насочени. Освен това подобен задълбочен преглед на останалите исторически сведения може да се проведе само след изрична заповед от ‘управителя’ Питър Дейвис (смятан от всички, с изключение на него самия, за пълен господар на света), но точно в този момент той бе твъде далеч от подобна мисъл. Намираше се в кабинета на личния си психолог, където през целия си биологичен живот, в никакъв случай не кратък, ходеза едва за първи и ако изпълнеше заканата си, за последен път.
Д-р Адамс седеше сречу него и го гледаше неуверено. Не разбираше дали му се подиграват, или Дейвис наистина говореше напълно сериозно.
- Та казвате, г-н Дейвис, че чувате звуци, докато… спите? Така ли да го разбирам?
- Не. Казах че чувам гласове! Смислени, добре офорени и настоятелни.
- Настоятелни… М-да. Тогава да ги наречем ‘послания’. – вметна доктора с лека отсянка на подигравка. Вече определено мислеше, че му се забавляват с него. – Харесва ли ви новото определение, или да се постарая да го сменя с някое по подходящо?
- Определено става дума за ‘послания’, но не точно…
- Така ли?!
- Ще престанете ли най после, по дяволите!!! Въобще нямам намерение да се подигравам с вас. – настойчиво каза Дейвис. Все пак подозрението изписано по лицето на д-р Адамс се запази. – Тези гласове ме принуждават да върша отределени неща. Внушават ми какво е по-добре да направя и аз не съм в състояние да им се противопоставя…
- Сигурен ли сте, че това не е вътрешния глас на съвестта ви? Може тя да се е разцепила от главното ви съзнание и сега да съществува автономно като напълно отделна, но непълноценна личност. – каза доктора като се въздържа да попита Дейвис направо: ‘(Г-н Дейвис,) вие най-вероятно просто сънувате не смятате ли?’ той би могъл да го приеме като оскърбление.
- Не. Всъщност какво общо има съвестта в моя случай и как така тя ще знае за неща, които предстоят да се случат? Определено би било доста нелогично.
Това съвсем убърка д-р Адамс. Вече не знаеше какво предположение да изкаже така, че то да изглежда достатъчно правдоподобно и смислено, а хипотезата относно ‘внушенията’ хич не му изглеждаше правдоподобна. Той разбира се вярваше във върховната сила, но за него тази сила бе Организацията, а тя бе подчинена на Дейвис, поне такова бе всеобщото заблуждение. Струваше му се напълно нелогично нелогично да съществува институция с по-голяма власт и възможностти.
- Защо въобще се обърнахте към мен? – накрая попита Адамс.
- А към кой да се обърна? Вие сте моя личен психолог! Сега трябва да ме освободите от тези… внушения. Започват да пречат на работата ми, затова ви съветвам да подързате.
- Г-н Дейвис, ако питате мен, те представляват част от вашата личност. Не бива да правим абсолютно нищо. Те навярно ще отшумят също толкова бързо, колкото са започнали. Най бързия път е може би да задоволите исканията на вътрешния ви глас (защото аз съм убеден, че НИКОЙ не ви внушава нищо). Източникът навярно се стреми към точно определена цел. Може би търси нещо, или пък иска нещо…
- Определено иска нещо – процеди през зъби Дейвис. – и това нещо е Сандърс.
- Моля? – попита доктора. Учтивостта го караше да се престори, че не е чул монолога на пациента си.
Дейвис не отговори. Усещането за несигурност се бе върнало. Неувереността в собственото му върховенство го измъчваше от достта отдавна. Тогава си я обясняваше главно с младостта си и още незакърнелите признаци на напълно човешката психика, но от тогава измина наистина доста време. А и сега имаше доказателства в съществуването на по-властен човек от него. Тези внушения не можеха да се изтълкуват по друг начин. Въпроса бе как да се отърве от тях. Опита се да им се противопостави – напразно. Нещо го спираше и то не бе само здравия разум. Поне това не биваше да отрече на внушенията. Те бяха логични и съдържаха безспорно правилния избор. Правилния избор. Откъде можеше да бъде сигурен, че мнението му също не е манипулирано…
-Сигурен ли сте, че наистина искате да се отървете от тези гласове? – попита след малко д-р Адамс, който изведнъж се почувства неловко. – Надявам се разбирате, че така всъщност…
-Вижте какво, правете каквото искате, но трябва да сте приключили окончателно до утре.
-Добре. Разбирам. Все пак се опитайте да им се противопоставите. Може да…
-Вече нали ви казах, че съм опитвал! Нищо!
-Как така нищо?!
-Просто нищо! – раздразнено каза Дейвис и хвърли един поглед на часовника. Лицето му изведнъж се измени. – Съжалявам, но вече трябва да свършваме, докторе. Чака ме една важна работа, затова ще се наложи да ме извините…
-Но ние още до никъде не сме стигнали! Налага се да проведа някои предварителни изследвания…
-Вижте какво. Сега ще приема едно важно обаждане. После ще посрещна едни хора тук в главната квартира, които нямам ни най-малка представа кои са. Надявам се да ме извините, но наистина трябва да свърша тези няколко неща. Вие можете да се подготвите. Ще ви чакам точно в 15 часа в кабинета си.
След това Питър Дейвис бързо се изправи кто погледна за втори път часовника на бюрото на доктора. Налагаше се да побърза. Скоро щяха да го потърсят в кабинета му…

Антиврмевия щит всъщност носи незаслужено името си, както вече може по-наблюдателните читатели да са забелязали противоречието. Той на практика не премахва напълно величината ‘време’, а само успява да ограничи ставащите под него събития до един постоянен исторически период като не премахва биовремето. Това е така може би защото биологичното време се явява задължително за всеки материален индивид тъй като за всяко материалното преместване е необходим определен периоб от време. За съжаление тези закономерности не са добре изяснени, а познатотот определение за време само обърква нещата още повече…

Дейвис седеше удобно в кабинета си и чакаше обаждането. Когато видеофона изписука въпросително, той вече бе загубил търпение.
-Кой ме търси?!
-Г-н Дейвис. – спокойно провлечено проговори видеофона. – Един от вашите агенти в 66-тия е нарушил правилника като се е свързал директно с централата ни. Иска да говори непременно с вас и никой друг. Желаете ли да го изслушате, преди да се разпоредим за неговото наказание/
-Естествено. – каза Дейвис и същевремено се замисли. Ако не знаеше, че разговра е важен, никога не би наредил да го свържат. – Не изключвай визуалната картина, както обикновено.
-Изчакайте за момент…
Видеофона започна да проектира триизмерния образ от другата страна на бюрото. Постепено картината оформи силуета на млад мъж, който седеше на някакъв стол. Като видя, че го свързват направо с Дейвис, нещо, което въобще не очакваше, той бързо се изправи като изказа с обичайните жестове уважението си към своя началник. Церемонията трая пет минути.
-Представи се. – власто нареди Дейвис и се протегна, за да измъкне един бял лист от чекмеджето в дясно. Смачка го, както винаги, бавно и търпеливо.
-Казвам се Ник Танер и в момента завършвам практическото си обучени за оперативен агент с надеждата способностите ми бързо да бъдат оценени…
-Добре, добре. Ще имаш възможност за замоизява, но трябва да те предупредя, че в някои случаи тя не е желателна. – Дейвис си спомни за Кристофър Никълсън… за вече покойния Кристофър Никълсън. – Как се сдоби със секретния код за предавания през врмето?
Ник Танер се притесни. Това се видя по разтревожената гримаса на лицето му. Знаеше много добре как е научиол кода за предаванията, но също така знаеше и че използвания метод противоречеше на законите и устава на Организацията.
-Кода за предаванията… ъъъ… Бих казл, че заслужавам наказание 6-та степен според наказателния кодекс (степените бяха 10) въпреки, че всички га знаят…
-Кои са всички?
-Всички… преминали курса по нискочестотните предавания, сър.
Дейвис се намръщи.
-Добре. – след кратка пауза започна той. – Да видим какво имаш да ми казваж. Надявам се да е важно. Системата не бива да бъде нарушавана току така.
-Разбирам, сър. Затова много се извинявам, но става дума за Сандърс…
-Сандърс! – изненада се Дейвис. – Какво общо той с 66-тия и вас?
Ник Танер изглежда очакваше този въпрос, защото придоби уверен вид.

-Оказа се, че фронта му на настояще се намира в моето врме.
-И сте сигурен, че става дума за Сандърс от 32-рия?
-Напълно. Сега остава да го приберем в главната квартира. За съжаление това няма да е толкова лесно. Г-н Новотни ще ви обясни защо…
Халограмната проекция се съсредотачи върху друга фигура, която досега бе стояла в страни, наблюдавайки мълчаливо. Тя пристъпи крачка напред и след като се представи с името Йенс Новотни се поклони почтително на Дейвис, изненадан от странния обрат на нещата.
-Моите най-големи почитания, г-н Дейвис. – каза уверено Новотни. – За мен е особено удоволствие да разговарям с вас. Надявам се да не накажете г-н Танер. Аз нося цялата вина за проявеното от него неуважение към утвърдената система на Организацията и поемам цялата вина, надявайки се все пак да успеем да стигнем до някакво общо съгласие. Както вече се досещате, Личността на Сандърс от 32-рия с неговия основен фронт на настояще е при мен, но аз съм готов да ви го предостъпя.
Новтони направи пауза изучавайки внимателно Дейвис. Притесняваше го, че втория не скрива изненадата и интереса си, изписани на откритото му лице.
-При определени обстоятелства, разбира се. – продължи той леко разколебано. Всъщност смятам, че условията ми са напълно приемливи и справедливи като се имат предвид трудностите, през които се наложи да премина. Освен това предлагам и особено важни сведения за една групиравка от 66-тия, наричаща себе си ‘Кръга на предводителя’. На нея се дължи провала на акцията ви по залавянето на Сандърс…
Новотни спомена някои подробности като внимаваше да не каже нещо съществено, което да намали цената на останалата информация, но и същевременно се стремеше да провокира достатъчно любопитството на Дейвис. Все пак думите му нямаха очакваното въздействие върху главнокомандващия Организацията. Той въобще не се заинтересува, а изглежда само се отегчи. Настоящите му планове обесмисляха всичките му предстоящо дела в Организацията (освен проекта ‘Сандърс’, който стоеше в основата на замислите му). Именно заради това свое решение отиде лично в кабинета на д-р Адамс. Гласовете, които чуваше нощем, щяха да му пречат, а и освен това можеха случайно да измъкнат някоя нежелателна информация от съзнанието му и да предупредят източника им за надигащата се опасност в негово лице.
-Благодаря. – прекъсна той разказа на Новотни. – Тези неща въобще ме ме интересуват. Ако желаете може да ви уредя разговор с началник сигурността. Той може да бъде по заинтересуван от мен. Сега да се върнем към Сандърс, или по точно към условията по неговото предаване от вас на нас. Между другото един от моите оперативни агенти също трябва да е при вас. Лин Дорсед. С нея може да правите каквото си поискате. Тя не представлява интерес за мен. Но да се върнем на въпроса. Какво искате за него?
-Него? По-скоро тях, г-н Дейвис. – поправи го Новотни. – Мисля, че втората форма на личността Сандърс от 94-тия е прекалено важна, за да си позволим да я пренебрегнем.
-И защо мислите, че е толкова важна в създаата се сетуация? – попита изпитателно Дейвис.
Новотни просто се усмихна на провокацията, а в погледа му блесна закачлива светлина.
-Г-н Дейвис, хайде да престанем с безсмислените и банални въпроси. – каза той подигравателно. По важно е да изясним какво искам в замяна на Сандърс. Лин Дорсед, както казахте, не е от значение, затова възнамерявам да ви я върна невредима в знак на добра воля. Аз всъщност не искам парично възнаграждение. Нужна ми е определена информация.
-С информацията идват и отговорностите, а те са в основата на властта, коята е неизтощим источник на пари… Все пак да чуем какво точно искате да знаете.
Новотни прочисти гърлото си.
-Цялата информация по проекта ‘Безкрайност’.
-Г-н Новотни, Организацията не разполага с подобна информация. – каза Дейвис след като помисли предварително. – пробвайте с нещо друго. Сигурен съм, че съществуват и други неща, които са от интерес за вас. Надявам се да сме в състояние да ви ги усигурим.
-Много добре разбирам с каква информация разполага Организацията! – каза Новотни и лека усмивка се плъзна по лицето му. – Знам, че все още не можете да ми помогнете, но когато завършите изследванията по Сандърс ще сте в състояние. Надявам се вече разбирате същността на искането ми, което ви уверявам няма да се промени.
-Напълно. Но като получим Сандърс какво ще ни спре да ви накажем за вашата дързост?
-Вярвам на честната ви дума. – отвърна Новотни с такъв тон сякаш говореше сериозно. – За да ви убедя в това ще доведа лично Сандърс в главната ви квартира като се оставям изцяло на милостта ви. Сега ще изчакам да ми обясните как да стигна до вас. Чакам…
Дейвис се колебаеше, или искаше да изглежда, че се колебае. Новотни обясни мълчанието му с втория вариант.
-Г-н Новотни. – накрая започна Дейвис, като му писна да се преструва. – Оценявам вашия жест, но наистина не искам да ви създавам неудобствотот да идвате, защото уверявам ви, че за вас ще представлява неудобство. Все пак давам честната си дума да ви съобщим за всеки дори малък напредък по изледванията на Сандърс. Те могат доста да се проточат.
-Разбирам чистотата и невинноста на вашите подбуди. – леко обидено отвърна Новотни. – Но не бих могъл да приема. Това ще попречи на ранните ми мечти да разгледам Организацията отвътре. Надявам се това да не ви създаде проблеми…
-Разбира се, че ще ни създаде! – неочаквано за самия себе си изтърси Дейвис.
-Това като отказ ли да го разбирам?
-В никакъв случай. – без желание каза Дейвис. Рабра, че е невъзможно намерението му да се отърве от Новотни. Всъщност той даже не се надяваше да успее толкова лесно. – Останете там, където сте. Ще изпратя екип да ви прибере. Колко места са ви необходими?
-Три. За мен, госпожица Дорсед и г-н Сандърс. Не искам да ви обременявам с допълнително присъствие. Предпологам оценявате жеста ми да дойда сам.
-Не се притеснявайте за нищо. Ще се погрижа за всичко. – многозначно каза Дейвис. – А сега ще се наложи да ме извините. Трябва да подготвя пристигането ви. Вие сте първия външен човек идващ по своя воля при нас.
-Поласкан съм.
След тези думи Дейвис бързо изключи видеофона и изруга ядосано. Странните вечерта му налагаха да приеме, но не изясниха много ситуацията. Всъщност какво значение имаше това? Не би могъл да се противопостави на внушенията така, че нямаше смисъл да му казват нищо допълнително. Притесняваше го, че Новотни можеше да убърка плановете му. Всъщност той задължително щеше да се опита, дори и неволно. Все пак оставаше да разчита случайността да отреди нещата в негова полза. Дейвис изруга още веднъж и се замисли за странични неща, но преди това все пак лично разпореди да изпратят екип в 66-тия.
След близо десет минути нетърпеливо очакваше тяхното завръщане в ‘главната приемна’ на Организацията. Залта представляваше едно от малкото обширни помещения, които смайваха не само със странния архитектурен стил, но и със скъпото многообразие на различните украшения. В средата на пада бе изобразен голям черен кръг, а върху него два изскрящи златни кръстосани квадрата, образуващи звезда. Именно тук се появи специалния екип заминал за 66-тия, придружаван от Йенс Новотни, Алън Сандърс и Лин Дорсед.
-Надявам се пътуването не е било неприятно. – вместо приветствие каза Дейвис приближавайки се към новодошлите. – Г-н Сандърс! Радвам се, че най-после ви виждам. Трябваше да дойдете отдавна, а не да ни карате да чакаме още толкова много.
Сандърс не отговори нищо, а продължи да зяпа наоколо с отворена уста. Дейвис го изгледа разочаровано и в същото време раздразнено като махна с ръка на агентите си да се отдалечът. Лин Дорсед понечи да направи същото, но Дейвис я спря, замисли се за момент и каза:
-Ще чакам доклада утре сутринта на бюрото си. Сега развиди Сандърс наоколо и внимавай да не пречи. После си свободна. Тръгвай.
Лин Дорсед, която нямаше никакви намерения да се занимава повече със Сандърс даже и изрично да бе заповядано, моментално му направи знак, но той не го видя. Наложи се да го сръга грубо в ребрата, за да реагира и тръгне след нея.
Дейвис ги изчака да се отдалечат и след това се обърна към Новотни:
-Извинявам се, че не устроих някаква по-специална церемония по посрещането ви, но това щеше да бъде в разрез с идеологията на Организацията. Навярно сте запознат, че никой не заслужава вниманието на подобна висша институция…
-Дори той да е Сандърс? – отнесено подхвърли Новотни, който се чудеше къде е уловката.
-Време е с вас да се изясним най-после. Организацията няма нужда от Сандърс, или каквото и да е свързано с него. Той е просто едно незабележимо нищожество в сравнение с мащабите й, също като вас.
-А тогава вашето място къде е? – твърдо с предишното спокойствие отвърна Новотни.
-Аз заемам поста на висш наблюдател. Организацията се управлява самостоятелно и аз по никакъв начин не бих могъл да я подчиня на прищевките си. Тя представлява отделен и самостоятелен индивид, чийто способности надхвърлят представите ни. И ние не сме нищо повече от нисшата и градивна частица, но все пак не бива да оставаме с впечатлението, че сме незаменими.
-Разбирам доводите ви, но те не ме засягат, следователно нямат нищо общо и с въпроса със Сандърс. Това колко е незначителен въобще не намалява цената. Условията ми относно неговото предаване остават непроменени.
-Добре, добре. Но ще се наложи все пак да се съобразите с някои подробности. Аз искам Сандърс, затова не мога да прибягна до използването на Организацията за задоволяване на вашите изисквания.
Новотни не отговори. Мислите му се бяха отклонили от настоящия разговор в съвсем друга насока. Притесняваше го леката едва доловима тежест в главата му. Усещаше, че няма дълго да издържи и използваните доста често от Организацията психоиндикатори ще проникнат накрая в съзнанието му, а тогава страничните му планове щяха да бъдат напълно загубени...
(до тук е само половината; има и още, но не съм го написал - публикувал; надявам се да стане през лятото)