StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,941
   Потребители: 12,426
   Автори: 4,036
   Коментари: 324,257
   Точки: 2,668,228
   Съобщения: 171,485
   Лексикони: 4,507
   Снимки: 10,721

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Непознатият град

Непознатият град

 

 

        Когато се събуди в сумрачната стая, в първия миг си помисли, че завивките са твърде грапави за изискания хотел.  Лявата половина на двойното легло беше с изгладени чаршафи, сякаш съпругата му не беше я докосвала. Сигурно е отишла до тоалетна, каза си, ала не се успокои. Имаше нещо нереално в това събуждане, в това пространство, във въздуха, в атмосферата.  Страховити мисли преминаваха през главата му, докато лежеше на твърдото легло и гледаше сивия таван.

        – Мая! – провикна се той и отново усети нещо нередно в полутъмното пространство. Гласът му прозвуча твърде силно и твърде рязко се изгуби сред стените, сякаш в стаята властваше единствено мъртвешката тишина.

        – Мая!

        Вчера сутринта Кристиян пристигна в Рейкявик със съпругата си Мая и приятелят си Георги. Още от България бяха резервирали две стаи в хотел „Кулон” и се настаниха безпроблемно. След това се разходиха из града, разгледаха центъра и катедралата, вечеряха в ресторант. Преди да се приберат, купиха от бара на хотела исландски бири, които изпиха във фоайето. Георги си отиде в стаята, а Кристиян и Мая седнаха пред минералния басейн, за да се любуват на звездите.

        Преди да се приберат, си взеха от бара по чаша алкохолен коктейл – за нея "Блъди Мери", а за него местния "Кулон". След това гледаха телевизия и правеха секс в голямата мека спалня, накрая изпиха коктейлите и си легнаха.

 

        А сега Мая не беше тук. И не само това – стаята не беше същата.

        Прозорецът, през който се промъкваше слаба дневна светлина, сега нямаше пердета и бе по-тесен. Не се виждаше и вратата към терасата. Кристиян стана рязко и слезе от леглото. Щом стъпи на пода, се чу скърцане на старо дюшеме. Стаята не беше ли с паркет, запита се той? Всъщност, нямаше спомен за настилката, но… със сигурност не бе с дюшеме.

        Затърси по стените ключа за лампата и го намери. Натисна копчето, но висящата от тавана крушка не светна. По дяволите, наруга гласно той. Значи се намираше в друго помещение. Това бе притеснително. Преди да излезе, реши да погледне през прозореца. И тогава видяното го удари със силата на тежък чук.

        Беше на четвъртия или петия етаж, а отдолу се простираше дълга улица, около която сивееха грозни и неподдържани здания с почернели покриви. По тротоарите не крачеха хора, по булеварда не се движеха автомобили. Това определено не бе гледката от хотел Кулон. Не бе и Рейкявик, който имаше красиви и поддържани сгради.

        В такъв случай… къде е попаднал?

        Вероятно е отвлечен, приспан и докаран тук. Но защо? И как? А какво е станало с Мая? Какво е станало с Георги? Извърна глава и огледа стаята. Освен леглото в средата, нямаше нито шкафче, нито гардероб. Следователно багажът му беше изчезнал – освен синята тениска и кафявите шорти, с които бе облечен. Нямаше и пари в джобовете. Нито телефон.

 

        Натисна бравата и пантите се оплакаха изтерзано от тежестта на желязната врата. Кристиян излезе бос в тесен тъмен коридор, който вонеше на мухъл. Всичко в този хотел – или каквото и да е това – олицетворяваше тъгата. От стените и тавана се ронеше мазилка. Някои от вратите бяха разбити и през тях се виждаха празните стаи. В края на коридора имаше стълби за надолу и той тръгна по тях. Беше топло и задушно – за разлика от хладния Рейкявик.

 

        Входът на сградата зееше като беззъба паст, от която лъхаше жупел. По лицето му изби пот. Излезе и се озова на дълга, права и безлюдна улица, задушавана от облаци, които пропускаха светлина от неопределим източник, хващаха топлината, отразяваща се от горещия асфалт и я засилваха обратно към разпадащите се сгради. Не знаеше нито какво да прави, нито накъде да поеме. Тръгна по една от посоките, надявайки се да открие нещо, което да му подскаже или намекне за мястото, където се е озовал. Тротоарът бе грапав и по босите му крака, редом с прахта, се набиваха ситни камъчета. Магазините бяха заредени със стока, но в тях липсваха продавачи или клиенти. В една будка видя кана с портокалов сок и реши да го опита – сокът бе много топъл и кисел и той изхвърли каната в близката кофа. Мина край празен бар с надпис "Пуерторико" и осъзна, че би изпил чаша кафе – стига да може да си направи, защото освен, че липсваше персонал, в бара нямаше и ток. После видя клон на "Рингбанк" и си помисли, че спокойно би могъл да влезе и да вземе парите от някоя каса. Само че вратата на банката беше заключена.

 

        Сети се, че може би щеше да разбере къде се намира по надписите по магазините. Бе убеден, че градът не е Рейкявик, но още се съмняваше дали не сънува. Спомените от снощи бяха ясни, а при сънищата всичко е някак недействително, имагинерно. И все пак, нещо му подсказваше, че това не е сън и че този непознат град е част от злокобна и мистична конспирация, в която незнайно как се е озовал. По улиците имаше доста паркирали коли в добро състояние, а регистрациите им бяха с цифри, без инициали на държава. Исландските бяха доста по-различни. Едва над вратата на някакъв празен и тъмен супермаркет видя надпис на неизвестен език, може би иврит или арменски. А под него беше написано и на английски:

        "The City of Souls"

        Може би е рекламен трик на фирмата, стопанисваща магазина. Или пък е характеристика на самия град. Но каква е сметката да правиш бизнес тук? Помисли си, че би могъл да се намира сред огромен декор за филмова продукция в Рейкявик, че скоро ще излезе от него и ще се озове близо до хотел Кулон, сетне ще се прибере в стаята си, ще целуне Мая за добро утро и светът ще продължи по старому, а това преживяване ще остане в съзнанието му като поредния интересен епизод в неговия живот.

        Светлината постепенно отслабна и злокобен мрак започна да завзема града. Значи не беше сутринта, а вечерта.

 

        Опита да се сети още подробности от вчера, когато с Мая се прибраха в стаята, правиха секс и изпиха коктейлите си, ала не можеше. Възможно ли е, запита се той, известен период от живота му напълно да се е изтрил и спомените от Рейкявик да не са от вчера, а от преди известно време? В този момент, в тъмнината на отиващия си ден, Кристиян изпита страх – силен, парализиращ.

        Достигна до кръстовище и с ужас видя, че и от пресечната улица не идват коли и хора. Появи се вятър, който охлади плувналото му в пот лице, но повеят беше мръсен и прашен. Нощта вече поглъщаше целия град, уличните сгради приличаха на огромни чудовища, насочили тъмните си очи към него.

        Дали да се връща в хотела или да продължи напред? Силно се надяваше да зърне поне един човек, крачещ като него, дори да е заблуден и объркан… или поне животно, скитащо безцелно по улиците. В случай, че отиде в хотела ще бъде сам, без багаж и на тъмно, но може да претърси стаята, където се събуди и да открие нещо, каквото и да е. Освен това, краката вече го боляха от ходенето бос. Реши да повърви още малко и ако не види никой или нищо, да се върне назад. В онази стая със сигурност цареше мрак и щеше да му бъде трудно да вижда. Дори се опасяваше, че може да не открие хотела.

        Огладня и реши да влезе в близкия магазин, за да си вземе нещо за ядене. От витрините му се разнасяше силна воня на развалено месо, затова той се задоволи с две вафли, пакетче чипс и бутилка минерална вода. Взе и чифт чехли, за да не ходи бос. Вафлата беше мухлясала, а чипсът – стар и мек, Невероятно, но всичко му се услади. Застоялата вода му подейства освежаващо. Обул чехлите, тръгна с по-бърза крачка по тротоара.

 

        Видя луната зад една ниска сграда и се обнадежди, че определено се намира в някоя южна страна, защото нощта настъпи бързо – в Исландия през летния период нощта идва доста време след залеза на слънцето, а понякога дори и не идва. Навярно бе в шок и не можеше да осъзнае силата на случващото се, защото беше сравнително спокоен, въпреки странната ситуация. Със сигурност по-късно реалността ще започва да се вмъква в съзнанието му и ще го тласка към паниката. В никакъв случай не бива да изпада в паника, каза си той. Паниката би го довела до необмислени действия.

        Реши да повърви още стотина-двеста метра, сетне да се върне на мястото, където се събуди. Дрехите му лепнеха от потта по тялото. Може да се измие на някоя улична чешма.

        Както ходеше по улицата, обут с удобните чехли, всред между тъмните силуети на сградите се появи постройка, приличаща на мемориален комплекс или костница. Беше висока няколко метра и имаше форма на паралелепипед, от двете й страни бяха разположени статуи на хора, които на лунната светлина, изглеждаха зловещо. И въпреки че това бе първата интересна  забележителност, Кристиян потръпна от страх. Имаше нещо странно в лицата на статуите, което той не можеше да определи. Бяха с голи глави и широко отворени усти и очи. Той набързо отмести поглед и продължи по улицата.

        Следващото кръстовище го изведе сред голям парк, прострял се от двете страни на улицата. Прашният вятър пак навя лицето му. Луната хвърляше сребристата си светлина над безлюдния град, в който не светеха никакви светлини и не се чуваха никакви звуци, и това напълно обезсърчи младия мъж. Той звучно въздъхна и тръгна обратно по улицата.

 

        Чудеше се как този град се е обезлюдил. Не приличаше на украинският Припят, който е бил евакуиран от властите - тук нямаше безразборно хвърлени стоки или бутнати рафтове в магазините. Колите бяха спрели спокойно до пътя, а вратите им бяха затворени. Нямаше боклуци по улиците, с изключение на пясъка и прахта, носени от вятъра. И всичко се е случило преди дни или седмици, или месеци – колкото време е нужно на месото от изключената витрина да се разсмърди и в същото време на вафлата да хване мухъл. Сякаш някой спокойно е обявил: „Скъпи съграждани, ако обичате, спокойно оставете заниманията си и също така спокойно се изнесете от града. Няма опасност за живота и здравето ви, но го направете.“ и жителите бавно са излезли от колите си, от жилищата си, от магазините, и са поели в неизвестна посока. Дори и да е така, защо тук няма птици и насекоми? Няма и трупове по улиците, за да се касае за масово измиране. Друг вариант е да е имало изтичане на газ, който да е прогонил всичко живо. Ала все някой щеше да се върне – защото във въздуха нямаше и най-малък намек на отровна миризма.

        Някакво тропане го изкара от мислите му и го накара да вдигне глава. Отново бе стигнал до мемориалния комплекс. Спря и се загледа в осветяваните от луната лица на статуите. Високо издигналата се луна хвърляше сенки, от които лицата изглеждаха още по-зловещи. Потропването прозвуча пак. Кристиян тръгна с плахи крачки към паметника.

        Приближи се до него и го огледа. Нямаше никой – дори и в тъмната задна част. Би се радвал ако види тук друго живо същество, без значение каква ще е неговата добронамереност.  Още веднъж някой потропна, сега се долови от дясната му страна. Даже не можеше да се каже, че беше потропване, по-скоро глухо потупване по предмет, намиращ се наблизо.

        Кристиян се огледа. Студени тръпки преминаха през тялото му. В мъртвилото на града, пречупено през призмата на лунната светлина, се усещаше нещо свръхестествено. Той плахо пое по улицата, за да опита да се върне на мястото, където се събуди преди... (Дали бе минало час от събуждането? Или два? Или три? Кристиян не можеше да определи с точност).

        Вървейки в тъмнината, отново чу потропването. Сега звучеше като стъпки на човек, ходещ подире му. Обърна се и в сребърното лунно сияние загледа пустия тротоар, спрелите коли и магазините. Нямаше никой.

 

        – Кой е там? – дрезгавият му глас закънтя в мрака и се изгуби в мъртвото пространство.

        Ускори крачка и усети как паниката атакува изтъняващия щит на съзнанието му. Краката вече го боляха. Стъпките се чуваха все по-близо. Можеха да идват от всякакъв източник – знаен и незнаен, естествен и неестествен, реален и нереален. Колкото по-бързо крачеше по прашния тротоар, толкова повече страхът се засилваше. Потта мокреше цялото му тяло, дрехите му бяха подгизнали.

        Стъпките вече бяха съвсем близо и Кристиян задъхан намали крачка. Да става каквото ще, рече си той – бе останал почти без сили. Някой идваше към него... идваше...

 


        Ослепителна светкавица прорязва околността и осветява всичко за миг… сетне градът се изпълва с движещи се хора. Израженията на някои са объркани, на други зловещи, а трети крачат с празни погледи. На светлината на луната всички прозират и в същото време като че ли излъчват бледо сияние...

        Отново светкавица... сега Кристиян вижда тялото си бяло като платно, голо, лежащо в болнична морга... на няколко крачки санитар с едро лице и очила седи на маса и се записва нещо. Кристиян е над тях, точно под тавана, а встрани от него, в бялата стена вижда тунел, от който се възнася приказна жълтеникава светлина... Той поглежда към него, светлината го приканва да влезе... приканва го...

        Сега е в стаята в хотел Кулон и вижда Мая. Преди малко са свършили със секса и Кристиян е отишъл до тоалетната. На нощното шкафче са чашите с коктейлите. Мая изважда от чантата си шишенце с прозрачна течност, маха набързо капачката му, сипва течността в неговия коктейл и го разбърква. Погледът й е лукав, мръснишки.

        Гледайки отстрани случващото се, Кристиян изпитва силна тъга, примесена с омраза.

        Вижда как самият той се връща от банята, сяда на леглото си, взема коктейла и с Мая си казват наздраве. Говорят си весели приказки, като и двамата са замаяни от алкохола. Изпиват чашите бавно, на малки глътки, сетне си лягат прегърнати.

        На следващия ден Кристиян е умрял в леглото си. Мая се събужда, с погнуса отмества мъртвите му ръце от тялото си и някак демонстративно започва да пищи. Хуква от стаята и по-късно се връща с част от персонала на хотела. Идват и други хора, като с тях е Георги, приятелят му…

 

        По-късно пристига лекарски екип, който констатира смъртта му. Мая плаче неудържимо и крещи по персонала. По някое време идват хора с носилка и вземат тялото, заедно с двете празни чаши от коктейлите.

        Мая и Георги отиват във фоайето. Там се появява и управителят – висок, дебеловрат и плешив мъж. Всички отиват до бара... говорят с бармана – младо момче с руса коса... Мая и Георги му крещят, то взима телефона си и притеснено звъни...

        Още една светкавица...

        В хотела има полиция, следователи разпитват персонала и Мая. По някое време си тръгват, Мая и Георги се качват в стаята на Георги, заключват се вътре и радостно се прегръщат. И двамата са щастливи. Първо се съблича тя, сетне той. Сядат върху нощното шкафче и започват да правят бурен секс...  Кристиян иска да затвори очи, за да не гледа унизителната сцена, но не може. Иска и да крещи от мъка и гняв, ала от устата му не излизат звуци.

        Пак е в града, сред сияещите на лунната светлина хора. Изражението му вече е яростно. Съзнава, че тези хора са души, които като него са умрели по нелеп начин. Знае също, това е мястото, в което тези души избират дали да намерят вечен покой в отвъдното или да се върнат в света на живите, за да търсят отмъщение. Това е Градът на изгубените души.

        Зад себе си чува стъпките от преди малко. Някой му прошепва:

        – Ще продължиш или ще се върнеш?

        Близо до него е Мемориалният комплекс, той расте, става все по-голям и величествен, а статуите вече са живи и шептят на сияещите души, които се реят като призрачни орди. Неговото тяло също е сияещо и прозиращо. Тунелът пак е над главата му. Вече разбира думите, които статуите шептят:

        "Ела в рая, тук ще намериш блажения покой".

        Тунелът води към вътрешността на Мемориалния комплекс, който е ЯДРОТО на този град, мястото на избор. Светлината е магическа, приканваща, неземна, примамваща...      

        Ала той вече е взел своето решение.

 


        Отново се намираше на пустата улица в града, но сега стъпките не се чуваха. Луната се бе изместила от другата страна на улицата и Кристиян виждаше само призрачния й ореол, показващ се над сградите. Сега тялото му не прозираше, нито пък сияеше. Беше облечен с тениската и шортите, с които се събуди, както и с чехлите, които взе от магазина. Той тръгна по средата на вече познатата улица. Движеше се бързо, целеустремено, с гневно и хищно изражение. Отлично знаеше, че трябва да намери онзи изоставен хотел, да влезе в стаята и да легне на леглото, в което се събуди.

        И да се върне в света на живите.

        С бърза крачка премина кръстовището и продължи. Точно пред сградата, в която се бе събудил, видя магазин. Беше зверски гладен и влезе вътре – привлечен от миризмата на развалени продукти. Въпреки мрака, виждаше всичко – и рафтовете със стоки, и празните каси, и транжорната. На щанда с плодовете всичко беше скапано.

        Взе една напълно изгнила ябълка и започна да я яде. Беше адски вкусна.

 

 

(Благодаря на Иван Величков за редакцията му!)

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Фантастика
публикувана на: 2020-01-05
прочитания: 57
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход