Зима-сезон, който съдържа в себе си късове и от живота, и от смъртта... Снегът приспал земята блести по мъртвата й плът. Ветровете се бият, прогонени сред голите клони, сълзите на вечнозелените дървета остават на кристалчета по игличките им.
Цялата природа, затаила дъх слуша воя на вятъра... Замръзнала - сън на самата себе си.
Високо, слънцето се слива със снега-гледаш нагоре, гледаш надолу и нищо, само бяла слепота. Земи изковани от планински камък...
Нощем оживява... прелива към синьо и зелено и извисява духовете над горите...Извезва зимното небе с маниста от пламък... гласове ехтят редом с тишината...

***

Върви, а зад ботушите й остават вълчи стъпки. Жена, облечена в кожа и на гърба си носи лък, няколко стрели и дъбова тояга. Белите й коси се разпиляват по вятъра като снежинки, бялата й кожа не се вижда от слънцето... тъмните й очи се губят в нощта...Следват я десетина вълка.
Без умора, Скади броди из планината... Безсмъртната богиня на дивото поема по изгубени пътеки. Върви и цяла зима строи царство от снежни сълзи.

***

Момичето бавно крачеше по заледените пътеки, на места дори тичаше... често се издърпваше нагоре по някой клон или ствол...Изкачването беше мъчно.
Вятърът безпощадно брулеше посивелите й коси...
Щом излезе на равно, седна да си почине. Имаше нужда... Слънцето беше още ниско, но тя усещаше, че не й остава и капчица време... трябваше да се качи...да види, да изживее съня си...
Знаеше, че е истина, трябваше да е!... Вятъра шепнеше - шепнеха и дърветата...

***

Протегна криле към нея и те се превърнаха в ръце... погледна в очите й и се удави в тях...
Стоеше на върха и чакаше. Какво-не можеше да каже... Нея?! Коя или какво беше тя?
Но Гаро, седнал на една скала я чакаше. Беше потеглил от града преди съмване. Носеше на рамо само раница с малко храна.

***

Двете същества танцуваха по снега... Докосваха ръце и устни сякаш реалността е друга и преливат едно в друго...
Гората навяваше тъжна, жадна песен...
- Никога не съм чувал подобни ноти! - успя да каже Гаро.
- Нима не си слушал дърветата досега?!
- Явно не достатъчно...
- Не те разбирам...
Сън - ден, прекаран в сън... в двореца от зимни сълзи.Ронят думи и мечти, музика в пламък...

***

Наближаваше нощта... Слънцето хвърляше пребледнели червеникави лъчи... духовете се пробуждаха.Вълчи вой гонеше звездите редом с вятъра...
- Викат ме! Трябва да тръгвам...
- Кой те вика? Остани с мен. Ще те отведа от тук...
- Не мога, аз не съм като теб. Душата ми познава само един зов. Стъпките ми - една следа.
- Коя? Ако останеш, ще остана и аз.

***

Луната се издигна сред звездите...
Вълчицата препускаше бясно по горските пътеки. Не посмя да се обърне назад... Стигна равнината. Скади прегърна своите деца... духовете се отправиха отново на път.

***

Леденостудена нощ. Снежинките с часове водеха невидими битки сред ветровете...
Малко преди първите слънчеви лъчи, Скади се отправи към планината. Ледената кралица се завръщаше в двореца си, за да посрещне наближаващата пролет.
Един от вълците й изтича напред. Богинята се вгледа в мястото, където беше легнал. Под скимтящото животно лежеше премръзнало човешко тяло.
Гаро я дочака...
Дългата му черна коса се беше превърнала в кристални криле около раменете му...
Скади погали вълчицата...
- Моля те, дай му живот!...

***

През март земята се стопли. Първите пролетни цветя разчупваха земната плът. Животните излизаха от зимните си убежища.
Нощем горските пазители се събраха сред дърветата... Скади с лък на рамо повеждаше своите вълци...
Духовете танцуваха в нощта...
Луната хвърли светлина над едно стръкче. То засия в златисто... разпери листчетата си като криле и се превърна в гарван...

***

Протегна криле към нея и те се обърнаха в ръце... погледна в очите й и се удави в тях.Гаро прегърна силно момичето.
Духовете танцуваха в нощта. Музиката им летеше по крилете на вятъра и съживяваше земята...

***

Скади се облегна в ствола на стария бор, смъкна лъка, стрелите и тоягата... Заслуша се в гласовете на земята...
- Върви дъще, препускай с вълците...
Въздухът преливаше между границите на реалността в цветен пламък...
Битката наближаваше.

||

Тялото на танцьорката се извиваше като змия под дивите ноти на музиката. Оскъдното й облекло се вееше и блестеше сред огньовете на лагера... Селяните пиеха бирата си, втренчили погледи в пищните й форми.
Странник в мръсно бяла роба стоеше встрани от шума и отпиваше от халбата си бавно и с наслада.
- Хубав кон имаш-започна някакъв скитник в сиви дрипи.
- Не е за продан! - изръмжа Гарот и го стрелна с черното си око...
Скитникът изчезна.
Гарот спокойно продължи с бездействието си.Съзнаваше, че е различен, но нямаше как да избяга от себе си. Можеше да промени външността си, но не искаше да продава докрай душата си...
Призори стегна дисагите и потегли...



***



Не беше дремнал и час... сънищата не му даваха мира...
Прашният път му се струваше безкраен, на моменти безсмислен... чудеше се дали да не се прехвърли другаде.На няколко пъти понече да махне превръзката от лявото си око, но не посмя.



"Аз търся вярата!” - помисли си..."Няма да се дам..."



Гарот беше от ордена на Скалните художници. Тези същества бяха посветили живота си на природните знания. Повечето имаха две различни по цвят очи - дясното изцяло черно, лявото изцяло бяло.С едното виждаха и общуваха с живите, а с другото тръгваха по пътеките на духовете... Гарот не правеше изключение. След като завърши обучението си се отправи на път, за да преоткрие вярата си. В действителност не вярваше в нищо... Мислеше, че точно в това е проблемът. Не разбираше света...
Художниците бяха добре платени, работеха като разказвачи на истории и гадатели, но бяха нищо бяз връзката с вярата си, с боговете си...
Нямаше цел, чувстваше се изгубен... не умееше да разбира света.



***



Седеше на пътя и гледаше празно в дървените късчета, викаха го.
- Изгубил се, момко? - попита го монахът... от къде се беше взел...
- Не съм сигурен в това... - отнесено каза Гарот.
- Следвай пътя и ще си отговориш.
Гарот вдигна глава, около него нямаше никого.
Отново потегли... Минаха години в безцелно лутане.



Дългата му черна коса се носеше като пелерина по вятъра. Гарот все по-често изкарваше кесията си с дървени знаци, хвърляше няколко и махаше превръзката си...
"Изгубеният ездач" така го наричаха хората. Виждаха го как се рее по въздуха без посока, без душа...за тях беше призрак.
На гърба си носеше тояга и флейта, символи на някогашното му обучение...



"Търся отговора...", повтаряше си...Дали не го беше подминал някъде...



***



Веднъж докато се скиташе срещна стария си учител.
- Ще загубиш силата си, Гаро... не забравяй кой си!
Гарот се чудеше дали някога е знаел кой е.



***



Денят на сражението дойде.
Сутринта беше сива и студена. Войниците бяха нервни. Започваше се...
"Дали е тук?", чудеше се Гарот.



Войните смело бранеха убежденията и участта си с тежките оръжия. Какво защитаваше "изгубеният”... пари за топла вечеря и халба лека бира?



***



Тялото се свлече по него. Детските очи се впериха като стрели в неговото. Изкара острието на тоягата си от тялото му. Детето се отпусна назад, оръжието му падна настрана. Беше около шестнайсет годишно момиче. Гарот почти видя как душата й отлита в синкава светлина и се рее... Толкова пъти беше питал духовете, но те мълчаха.
Картината се запечата в съзнанието му. Това беше петата му битка тази година...
Един черен елф се засили към него и го повали с каменен чук. Изгуби съзнание.



***



Събуди се в гора от зелено сребро. Пръстта не се виждаше от ниската мъгла, но усещаше тревата и меката кал...
- Не ти е мястото тук! - извика му старицата.
-Мъртав ли съм?!
- Не те искам. Върви при умрелите хора, нямаш място сред избраните!
- Но може ли само един въпрос?
- Кажи...
- Бихте ли ми посочили вярата, искам да я докосна... за миг...да намеря смисъл!
- Нима? Искаш да я откриеш ли?... Добре! - жената изви ръце нагоре и го засипа с прах-Изгубени души, вие сте най-голямата напаст за света...



***


|||

Георги още от малък беше необщителен. Щом всички си отиваха и останеше сам, започваше да разтваря искрите, които се блъскаха пред погледа му...
Играеше си често сам, по-късно учеше предимно сам.
Обичаше да се разхожда из природата. Беше градско дете, но го привличаше спокойствието й.



***



Често сънуваше...
- Гаро, ще се загубиш!... - Мъртав ли съм?... Къде е пътят?...
Две сини очи се засилиха като стрели към неговите и не му даваха мира.



Сънищата, мразеше ги, те преобръщаха така старателно подредения му живот. Битки, духове... гласове.Дори когато беше буден намираше сходства с кошмарите си...



***



Започна да учи, да чете, да търси...
Схемите и рисунките бяха плъзнали из цялата му стая.
Усилваше до край касетофона. Absu пълнеха въздуха с искри. Понякога Гаро успяваше да вижда едновременно и двете "нива”, както сам ги наричаше.
Стараеше се да трие ненужните си спомени и на тяхно място помещаваше своята работилница...
Все по-често ходеше на планина, събираше камъни, билки, клонки... говореше с духовете...опитваше.
Постоянно учеше нови и нови техники, поставяше си по-трудни задачи, по-високи цели.Колкото повече разкриваше, толкова повече искаше да продължава. Силата го влечеше, този път не искаше да я изпусне...



***



С годините се усъвършенства. Понякога лекуваше приятел или роднина. В последствие записа медицина в университета.
Сънищата не спряха. Гаро знаеше, че те са остатъци от предишен живот, струваше му се абсолютно безцелен...



***



- Намери ли вярата, докосна ли я? - запита старицата.
- Не, но намерих пътя.
- И кой е той?
- Този, по който откривам предназначението си.
- Нима имаш такова?
- Да!



Гаро се събуди изтръпнал. Имаше ли наистина? Беше ли запълнил живота си с теми? Да - беше готов да учи, в това имаше смисъл.
Сънищата спряха... започнаха виденията.



***



Стоеше на колене пред едно дърво.Появи се женско лице със сивкава дълга коса...



- Ти си гарван, защото се носиш между живота и смъртта, немил и недраг. Винаги незадоволен от себе си, винаги изгубен...
- Кажи ми как да постъпя, какво да направя?
- Догони ме! - изведнъж пред него отскочи вълчица и се скри в гората.
"Вълк”, замисли се Гаро...” Да догоня пазителите на гората, това ли е?"



В следващото му видение момичето рисуваше реалности, съдби... Описваше му как един ден, силата ще го повика не за да я гони, а за да я защити.



***



-Др.Георги Велев, моля явете се в операционната.



...



***



Една сутрин Гаро се събуди твърде оживен, събра малко храна в раницата си и се отправи към планината. Сега тя беше целта, смисъла и пътя...
Искаше да я докосне, своята безименна спасителка...


| \/

Събуди се обгърнат от светлина, всичко играеше пред погледа му.


Зора се вгледа в него.


- Променяш се... - отбеляза тя.


- Какво искаш да кажеш?!


- Очите ти, различни са... Заприличваш на нас. - Зора се усмихна.





Проблесна светлина - силна и ослепителна.





Повече не я видя...





***





Път,вятърът свистеше наоколо.Отново безцелен... Опита да се изправи. Болката диво препускаше по тялото му.


Сън ли беше всичко дотук... Сън ли бяха Зора и духовете?! Лоша шега на природата?!...


Дигна раницата си от прашната земя. Пое си дълбоко въздух. Влажен, лепкав... Косата му се разпиляваше по вятъра, отново...


Странни искри светулки по въздуха. Една с постоянство кръжеше наоколо.


Гаро не обърна внимание... Зора... къде беше отишла,къде отиде гората...целият свят се измени коренно буквално за миг.Като да попадна от едно място в друго, но без обратен път... а и имаше необикновено усещане за него,беше по- дълбоко, виждаше живота в четвърто измерение, различно от дълбочината , височината и ширината...но не можа сам да си го опише...


Знаеше само, че е уникално, немислимо... Зора, къде си?


Светулките танцуваха пред погледа му, из цялата местност...





***





Не му оставаше друго освен да следва пътя през полето. Често се оглеждаше, но не успя да зърне друг човек.


Във въздуха се носеше непозната, печална песен.


Стигна високи, голи скали... бяха му познати, макар подобно deja vu да беше невъзможно...





- Изгуби се нали? - запита старецът.


- Мисля, че да... знаеш ли къде е Зора?


- Не мога да кажа.


- Какво значи това?!


- Голяма част от света, в който живя досега не съществува, или поне не в познатата ти форма. Имаш привилегията да си отчасти "Скален художник” - стабилен си, не се изменяш с промените... Твоята Зора може да е навсякъде, тя съществува със сигурност, но надали като себе си, каквато е била... Световете се примесиха... подготвиха се.


- Смесени? Нещо като хаос, света отново е в хаос?


- Не, света по-скоро за миг се подреди, преобърна се тотално за част от секундата.


- Това ще бъде ли запомнено?


- Не.Нашата работа е да разкажем. Да възродим силата, която държи света стабилен. Има много като нас, всеки има своя задача. Твоята е да стигнеш края на пътя си. Ако трябва да умреш за него, такава е съдбата ти...





***





Зора... ясна и слънчева се издигна над сенките, за да ги разпръсне.


От онзи разговор и ужасния момент на болка изминаха цели пет години...


Гаро често мислеше за нея - безсмъртната любима, която никога няма да настигне. За него тя беше в светлината, в пътя, тя беше вярата му... трудно си спомняше лицето й, но не и докосването, усещането, тя бе неговата богиня...в свят без надежда.


Доби си репутация на лечител, странник, един от "разказвачите” - тези, които разправяха сънища и измислени истории, уж от стари времена...


Където и да отседнеше, Гаро беше добре дошъл, но никога не се отдалечаваше много от пътя, за него той беше еднопосочен, въпреки всички кръстопътища, които беше прекосил... винаги следваше своя...Зора...





***





...Видя ги... синкава вълна заливаше земята подире му.Разпери криле и се отправи напред. Опита да остане незабелязан.


Разбуди се от шумоленето на светулките около себе си...


„- Те идват..."


"Те" бяха нещо твърде неизвестно му.Знаеше само, че искат нещо, до което трябва да стигне преди тях... някъде в края на пътя.


"Те" бяха невидими за хората, които не бяха дарени с очи да виждат... усещаха, но не знаеха какво...


"Те" не бяха зли, нито добри, но ако стигнеха преди него щеше да настъпи нова, случайна промяна с непредвидим изход.


Несигурността го плашеше. Никак не му се искаше отново да е безцелен, без свое място.
Гаро вече знаеше много, беше видял много, беше готов да умре за пътя си. Несъзнателно, но нямаше друг живот- нито следващ, нито предишен...





***





Срещна се с първите от тях в ранния следобед... синкави нетрайни форми- някои демонични, други имаха животински или човешки белези.Напомняха му божества от древни цивилизации...


"Божества?... Но каква вреда биха нанесли... те винаги са съществували..."


Подобието на човек се изправи пред него. В началото беше голямо около педя, постепенно придоби средни човешки размери. Не говореше. Само го гледаше право в очите. Гаро не можеше да избяга от погледа му, сякаш се отпечатваше по сърцето му...


"Нещото" събра кълбо въздух в ръцете си, моделира го... Скалният художник почувства огнените пръчки на невидим затвор... секунди преди да бъде окончателно затворен, възпря реализацията на илюзията...


Другите същества някои в групи, други самостоятелно се опитваха да му въздействат, да го спрат, дори да го използват на своя страна... нещо им пречеше да го овладеят.Неосъзнатата сила от работилницата му го пазеше...


Но самият Гаро изнемогваше, явно им пречеше да преминат - тази мисъл му даваше сила. Той трябваше да опази онова в края от тях или тях от онова...





***





Съществата ставаха все повече...





"Изгуби се, нали?..."


"...но намерих пътя..."


"Кой е той?..."


"Този, по-който откривам предназначението си..."


"...ако трябва да умреш за него, такава е съдбата ти..."





Вихърът от думи бушуваше в съзнанието му...потърси правилната комбинация и я изкрещя, съществата се разбягаха...След което се провикна...


- Вие може да сте по-древни от мен, но аз трябва да дам пътя, посоката!





Вървя дълго, като да беше цяла вечност. Вече сигурен в едно - този път го беше минавал, в един друг живот, когато не знаеше какво търси по него...


Наближаваше краят. Съществата го бяха оставили намира, бяха се забавили значително. Гаро вървеше сам през пустуща.Обгорялата земя изкривяваше пространството до неузнаваемост. Досега свикваше с новото измерение, сега като да вървеше по двайсетина пътя, надяваше се само да няма и толкова двойника... Огненото слънце безжалостно беше обрулило земята...Очакваше от някъде да изкочи и някой дявол, което естествено не се случи.Гаро гонеше зората.

***

Привечер, изнемощял се облегна в ствола на едно крайпътно дърво. Отчупи си къс сух хляб и се опита поне за малко да се откъсне от скучното си съществуване. "Какви ли са задачите на другите?...Със сигурност са по- интересни от моето лутане...Но и сам върша нещо значимо, каквото и да е то..."

***

Първият му неканен гост беше Зора... тя се плъзна като сянка по пътя.Вятъра разпери широките й поли... Вечерното слънце й придаваше неповторимо обаяние. Лека и небрежна, тя полетя към него. Гаро усещаше как го удря вълна от спомени, мечти, копнежи.Опита се да протегне ръце, за да я прегърне.Чу се вой. Зора засили лапи и премина през него като остави дупка в гърдите му... Материята се сгъсти и постепенно се затвори, без да оставя следа от себе си.
- Върни се!... - крещеше дълго след своя сън.
Отчаяно се втренчи в зараждащия се мрак... Оттам излезе стария му учител в своята мръсно бяла роба.
- Да бъдеш сам е изкуство.
- Това ли беше задачата за мен? Да умра от мъка по пътищата... защо ми я отнеха?Ако беше до мен, бих посрещнал всичко и бих го победил!...
- Не позволявай мъката да размъти съзнанието ти, Гаро... Остави времето да премине през теб, приеми страховете си...
- Страхове? Моят страх е един-Зора. Моят страх е, че никога не съм бил по-сам. Че може да не успея...
-Ще се справиш,- учителят сложи призрачната си ръка на сърцето му,-само овладей мъката,приеми я и се сбогувай с нея...старецът изчезна някъде след Зора...
Гаро остана сам, с отпуснати ръце... Коленичи на тревата и склони глава към пръстта. Не очакваха ли всички твърде много, той не беше герой от битка, беше само едно същество.
Дори не осъзнаваше колко много значеше това, колко много владее и може...
Мъка - ти, проклета мисъл...

***
- Хубав кон имаш-започна Гаро.
- Не е за продан! - изръмжа му мъжа и го стрелна с черното си око.
"Странен мъж, замисли се Гаро, беше му познат. Видя го отново как се скита... отново как се бие...и се позна.Беше същият, само че без душа.

***

Заоглежда по-старателно разрастващия се мрак.” Не мога да избягам от съдбата си, аз съм войн и ще се боря..." Не усещаше земя под краката си, но не пропадаше, нямаше светлина, но се виждаше.
Почувства силата, която пулсираше по него. Тръгна напред. Приготви тоягата си за бой. Имаше спомени от тук.Една старица и изгубената му душа.Не осъзнаваше къде точно се намира, но започваше да се досеща...
Мъртвите души витаеха наоколо - вече ги различаваше.

***

- Ти се върна, отбеляза равнодушно старицата.
- Да
- Този път може и да намериш място сред избраните!
- Ти си знаела още тогава?!
Старицата кимна.
- Ти си пратеник на живота... при мъртвите си, за да възобновим равновесието.Да бъде отново изградена преграда между двата свята. Ако прелеят... завинаги ще изчезнат..."Синята вълна", с която си се сблъскал са все още неориентираните божествени сили на природата. Ние с нея се привличаме като магнити, но никога не бива да бъдем събирани. Ще се взаимоунищожим и никой не е в състояние да каже какво следва после. Равновесието е в основата на целия свят... разбираш, нали?
- Да, но защо сега, а не още щом се появи четвъртото измерение... Какво сте чакали?
- Стабилност. Божествата нямаха възможност да открият преливната точка, докато не спре нагласянето на измеренията... Докато не се избистри пътят.


***

Гаро седна сред мрака. Впи ръце в нищото. Имаше чувството, че целият изтръпва от внезапния и силен приток на енергия. Никога преди не беше толкова уверен колкото сега.
"Един миг”, миг, които беше всичко, съдържаше цялата същина на битието и от които зависеше... Съзнанието му се отпусна, паднаха границите и задръжките...цялата му същност се разля в нищото, за да прелее ведно с него... Пред художника се изплиташе стена от разноцветни конци, които блещукаха игриво в мрака... все по- плътна все по- постоянна... Гаро не можеше да я види, но знаеше, че е там, познаваше я... редуваха се тъмни и светли участъци, след което се покриваха в призрачна огледална материя...
Някъде в далечината дочу гласовете на "синята вълна”... заглъхнаха...пукот.
Стената се сля към двата различни свята... Гаро се губеше някъде в съзнанието си, в търсене на един спомен...Зора.


***

- Сам попаднах в клопката, нали? - погледна към старицата.
- И така може да се каже...
- Знаех си... че повече няма да се върна обратно...Поне разбрах кой съм или поне какво...
- Нима има нещо по-важно?
- Преди бих ти отговорил-Да - Зора!


***

След преминаването към четириизмерното виждане, хората не помнеха разликата... или поне повечето , които бяха преминали. Не съзнаваха колко бързо изменяха порядките, културите, религиите си... За около 100тина години след началото възникна ново вярване, основано от "Скалните художници" и другите разказвачи. Легендата описваше отминали светове с отминали порядки... появиха се нови върховни божества бяха: Богът-Гарван-повелител на мъртвите и жена му Вълчица на име Зора- господарка на живота.Двамата се събирали само през един ден в годината, когато имали право да преминат булото помежду си. Те двамата стояли начело на земните твари...


***

Скади отново се впусна в зимния си лов... в едно друго време, през едни различни очи. Наведе се към стар, изровен дънер и пи от студената изворна вода.