uFeel.me
Духът на тайгата (ІІ)
Автор: samotniq_valk,  7 август 2011 г. в 21:25 ч.
прочити: 846

Не след дълго тримата седяха край бумтящия огън на брега и стискаха в премръзналите си ръце по чаша горещ чай. Бяха прекарали шейната и лодката по леда и сега Толя и гостите му се наслаждаваха на кратката почивка, преди да потеглят на път към хижата.

Загрят от чая и ласката на пламъците, московчанинът разкопча модното си яке и отметна назад качулката му, като разтърси дългата си, черна коса. Куннук се подсмихна и намигна закачливо на ученика си, който се взираше втренчено в красавицата пред себе си.

-          Здравей, Толя! Позна ли ме? Възмъжал си, но си останал все същия красавец.

-         Да. Светлана… Тази коса. Аз…- смутолеви несвързано Толя и заби поглед в огъня, уж да разрови пращящите главни.

Не можеше да повярва, че това лице, което се опитваше да забрави през всичките тези години, отново беше пред него. Ето защо погледа му се стори познат. Този поглед, който някога прониза сърцето му и го изпрати на края на света. Сега пак трябваше да го гледа.

-         Дядка, не се смей подигравателно! – сопна се Толя, в опит да прикрие смущението си. - Мятай в шейната и потегляме. Чака ни доста път. С такъв товар ще се движим доста бавно, така че побързайте, ако не искате тази нощ да спите на открито.

Резкият му тон не търпеше възражения. Куннук покорно разрита огъня, хвърли няколко шепи сняг, за да е сигурен, че напълно го е загасил и седна в шейната. Младият мъж свирна по кучетата и заедно със Светлана се настаниха на седалката и моторът отново огласи мълчанието на тайгата. Наистина беше време да потеглят. По тези места, вече цареше почти пълен мрак. Трябваше да се движат само на светлината на фара през лъкатушната пътека до хижата. Предстояха им няколко часа път.

Тъкмо Толя щеше да има време да подреди мислите си. Осъзнаваше, че не постъпи правилно като се развика на стареца, но трябваше някъде да излее внезапно избухналата в него емоция. Миналото, от което си мислеше, че е избягал, отново го връхлиташе, връщаше се старата болка, обидата. А Светлана му се усмихваше, все едно нищо не е станало тогава. Усещаше ръцете й, които го държаха през кръста, чувстваше през дебелите дрехи как тялото й се притиска към неговото и това го побъркваше. Не можеше да отрече, че му беше приятно, но от друга страна веднага го пронизваше онзи презрителен поглед на красивите й очи.

Толя си наложи да не мисли и се съсредоточи в пътя. Какво пък, все щеше да издържи няколко дни. После тя ще си замине в големия град и всичко ще си бъде по старому.

Близо два часа се носеха по пътеката. Мракът напълно беше покрил смълчаната гора.

 Яростният кучешки лай раздра мълчанието. Двете животни седяха на пътеката пред шейната и огласяха тайгата с жалния си вой.

-         Мурзик, Тойон, спокойно, момчета – опита се да ги успокои Толя и бавно прекара шейната край тях.

Животните бяха обучени да се подчиняват на всяка заповед на господаря си, но този път успокоителните думи не подействаха. Те продължиха да скимтят протяжно. Не изостанаха от шейната и се затичаха от двете й страни като верни стражи. Подскачаха и се опитваха да хапят крачолите на Толя. После пак изпревариха шейната и седнаха на пътеката срещу нея. Започнаха да лаят срещу идващата към тях машина. Погледите им сякаш се опитваха да спрат пътниците да продължат напред.

Толя усети, че нещо не беше наред и се опита да спре шейната. Но в този момент мощен тътен заглуши воя на кучетата. Тайгата сякаш се разлюля, а дърветата край пътеката се огънаха като клечки. Пътеката се разтресе и вибрациите поднесоха шейната в дясно. Толя се опита да я овладее, но някаква сила изтръгна кормилото от ръцете му и подхвърли машината, заедно с пътниците и товара във въздуха.

При падането, Толя беше изхвърлен от седалката и се заби напред с главата в едно от дърветата. Последното, което видя бяха изтръгнатите от замръзналата почва, оголени корени на един бор от другата страна на пътеката. После всичко потъна в мрак.

Свести се от нежно докосване по челото. Обсипаното със звезди нощно небе, беше първото нещо, които видя. После зърна бавно движещите се в мрака върхари на дърветата край пътеката. До ушите му достигна и монотонното жужене на двигателя. Значи още се движеха.

Опита се да се повдигне, но ужасна, пулсираща болка прониза мозъка му.След това някакъв неясен силует закри небето и отново усети нежната милувка. Светлана се бе надвесила над него и галеше челото му с хладната си ръка. Това сякаш поуспокои пламтящата болка в главата му. Понечи да пита колко време е бил в несвяст, но жената постави леко пръста си на устните му, в знак да мълчи. Все пак едва ли е бил дълго в безсъзнание, щом още не бяха стигнали хижата. Може би час, час и половина, пресметна на ум Толя и отново се унесе в дрямка, сгушен на топло под дебелата кожа.

-         Хайде, малкия, събуди се! – дрезгавия глас на Куннук го изтръгна от обятията на съня и този път събуждането изобщо не му се стори толкова приятно. – Знам, че ти е  удобно да се излежаваш в скута на красивата ни гостенка, но е време да се размърдаш. Стигнахме хижата. Да не мислиш, че ще те нося на гръб?

-         Върна ми го, нали, дядка? – засмя се Толя, въпреки болката. – Не се сдържа, ей! Добре, добре, ставам.

Младият мъж отметна кожата и се надигна от шейната, където лежеше. Спусна се на земята и направи една-две неуверени крачки, но стисна зъби и се опита да не обръща внимание на болката и световъртежа.

На светлината на електрическия прожектор огледа хижата.

-          Май няма поражения след земетресението – констатира по скоро на себе си.

-         Здраво съм я строил някога, затова – усмихна се самодоволно Куннук. – Надявам се, не си забравил какво съм те учил и вътре има готови подпалки, че печката отдавна е загаснала.

И вътре, както и отвън нямаше поражения от бедствието. Само преобърнатото трикрако столче и счупената захарница на пода, показваха, че нещо се е случило в отсъствието им.

Старецът разрови пепелта от изгорелите цепеници, хвърли върху показалата се жар шепа изсъхнали борови разпалки, духна няколко пъти, докато подхванат огъня, добави още няколко дървета и скоро печката отново бумтеше весело и разпръскаше топлина си, която прогони студа от хижата, газовият фенер пък изгони мрака и в стаята стана уютно и приятно.

-         Толя, ела да ти почистя раната на челото – каза Светлана измъкна от чантата, която носеше през рамо, някаква пластмасова кутия и от нея извади шишенце кислородна вода, памук и превръзки.

-          Остави, не е нещо сериозно, добре съм вече.

-         Не се инати като дете, ами сядай срещу мен! – тонът на жената не търпеше възражения и ловецът седна сконфузено на малкото столче.

Светлана се зае с раната, докато Толя сумтеше недоволно и се дърпаше от щипещия разтвор, за което получаваше суров поглед и се кротваше.

Все едно още беше онзи влюбен младеж, който изпълнява всяко желание на любимата. Не му се понрави тази мисъл и стана рязко, като грубо отблъсна ръката на Светлана. Запали цигара и излезе навън на студа. Докосването на тези фини пръсти го влудяваше, погледът й го размекваше. Но, въпреки топлината, който сега се четеше в красивите й кафяви очи, той отново виждаше онова студено, пронизващо презрение.

-         Толя, какво става с теб? Прояви поне малко учтивост, жената се опитва да ти помогне.

Потънал в мисли, дори не беше усетил кога Куннук е застанал до него.

-          Всичко е наред, ще се извиня.

-         Случило ли се е нещо между вас? Тя ми каза, че се познавате от Москва. Мислех, че ще се радваш да се видите.

-          Стари истории, дядка. Минали и забравени. Ще се оправя.

-         Като те гледам как се държиш като хлапак, изобщо не са забравени, но се надявам да се оправиш. А сега влизай вътре, извини се на гостенката и да вечеряме. Извадих от склада под пода малко пушено месо. Сигурно вече се е размразило на печката.

Сутринта Толя се измъкна рано от леглото. Чувстваше се значително по-добре, болката в главата му почти беше изчезнала, но нямаше желание за разговори.

Затова си изпи кафето мълчаливо и тихо излезе от хижата. Светлана спеше на стария нар на Куннук, докато старецът беше си постлал кожите направо на дъсчения под. Надяваше се да не са го усетили. Дори избута моторната шейна известно разстояние, преди да я запали. Трябваше да наобиколи капаните, които заложи преди два дни, докато се връщаше от избушката.

Мислеше си, че докато се занимава с ежедневните дейности, работата ще го разсее и ще успее да се справи с настанилия се в душата му смут.

Толя спря шейната на пътеката и се мушна между дърветата. Въпреки че за страничен наблюдател тайгата навсякъде беше еднаква и безлична, за него тя говореше. Познаваше околността като собствения си джоб. Уверено закрачи по снега навътре сред редките лиственици. Тук минаваше самурена пътека и той беше заложил няколко капана.

Достигна първия от капаните. Железните му челюсти стърчаха над снега затворени. Но капанът беше празен. В първия момент Толя реши, че някоя росомаха е отмъкнала самура. Случваше се понякога. Но когато наближи и огледа следите по снега, видя само дирите на самура. Бяха съвсем пресни. От преди няколко часа. Личеше как е минал по пътеката до капана. После следите му свършваха. Нямаше други. Нито от росомаха, нито от никакъв друг звяр. Въпреки това, тялото на малкия хищник го нямаше между сключените челюсти.

Двете лайки обаче изръмжаха сърдито и космите по врата им щръкнаха заплашително. Толя се надяваше те да надушат някаква следа, но кучетата се щураха безцелно около капана, като само ръмжаха.

Накрая ловецът махна с ръка и зареди отново капана. Посипа малко сняг върху него, колкото да го скрие и тръгна към следващия.  

В него имаше замръзнал труп на самур. Беше съвсем се вкочанил. Толя прецени, че е в капана поне от предната нощ. Прибра го в торбата и закрачи още по навътре в тайгата.

След стотина крачки спря на една полянка. В единия й край стърчаха оголените и прекършени стебла на две ели. Между тях лежеше хоризонтално една греда на около метър над земята, така че образуваха буквата Н. Всъщност хоризонталните греди бяха две една върху друга. Долната лежеше в издълбаните гнезда неподвижно, докато горната се движеше по издялани в стволовете на елите жлебове. Система от хитроумно закрепени пръчки образуваше спусък, който повдигаше гредата и я държеше горе. Подмамен от стръвта, която се слагаше на гредата, самурът се качваше на нея и задействаше спусъка и тежката греда се стоварваше отгоре му.

Толя забеляза, че между двете греди стърчи уловеното тяло на самур. Повдигна механично горната греда и тогава видя самура. От удивление изпусна гредата. Никога не беше виждал нещо подобно. Трупът на самура стоеше като изсъхнал. Напълно спечен. Като мумия. Толя се сети, че беше гледал някакво предаване за мумии, намерени в някаква пустинна пещера. Те изглеждаха така. Но какво можеше да изсуши така един труп насред тайгата? Все едно нещо беше изтеглило всичките му течности.

Тук нещо не беше наред. И лайките го усещаха и пак се лутаха с яростен лай из тайгата. Но и тук, като и при първия капан не можеха да хванат дирята. По-скоро с инстинктите си усещаха опасност, отколкото да надушват нещо със сетивата си.

Ловецът внимателно повдигна отново гредата и измъкна внимателно трупа. Имаше чувството, че всеки момент може да се разпадне в ръцете му. 

Прибра мумифицирания труп в торбата.

Наобиколи още няколко капана. Два бяха празни, в един намери такъв изсушен труп и прибра още един нормален.

Имаше още капани, но Толя реши, че ще е по-добре да се прибере в хижата преди края на късия полярен ден. 

следва продължение...

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me