С монотонно пърпорене на двигателя, моторната шейна се плъзгаше през замръзналата и покрита със сняг тайга. Гъсеничната верига изхвърляше назад блестящ, бял облак снежинки, докато седящият на седалката мъж ловко управляваше предния плъзгач и се провираше умело по почти невидимата пъртина между рехавите лиственици и хилави ели и брези, които се простираха докъдето поглед стига и отвъд това, на стотици километри във всички посоки. Тук-там някой по-могъщ бор или смърч извисяваше мощно снага и разнообразяваше пейзажа. Само на източния хоризонт ниски планини преграждаха погледа. Някъде в подножието им беше и границата на дивото царство на мъжа в шейната. Огромна територия, с площ по-голяма от Москва. Но докато в столицата живееха десет милиона човека, в тази забравена от бога и хората пустош, той беше сам, като делеше властта си над тайгата само с дивите зверове.

Край шейната потичваха двете му кучета – едри, рунтави сибирски лайки, неговите верни спътници и единствени приятели в тази необятна пустош. Светът на огромния мегаполис отдавна за него беше само блед спомен от един друг, почти забравен живот. Сега най-близките признаци на цивилизация се намираха на десетки километри по течението на реката. Ако изобщо неговото родно село Лямпушка, сгушено на десния бряг на величествената Лена, можеше да се нарече цивилизация.

Бяха изминали повече от петнадесет години, откакто Толя Кузнецов напусна преждевременно Московския държавен университет и избяга от шумния, милионен град обратно в родното си село в Якутия. От тогава обикаляше ловния си участък, дълбоко в сибирската тайга, отвъд полярния кръг. Тук, далеч от хората се чувстваше спокоен и уверен. Така и не успя да се впише в ритъма и живота на града, макар че беше още невръстно дете, когато, след трагичната смърт на майка му, баща му напусна изследователската си работа на терен и се прибра със сина си в Москва. Там Толя попадна в едни напълно нов и различен свят, който си остана чужд за него. Още от училище усещаше зле прикритото пренебрежение на  съучениците си. Уж всички бяха равни, но за другите той си остана сина на дивачката. Никой не го приемаше като син на уважаван учен.

Проклятието на смесената му кръв продължи да го преследва и в университета, където записа да учи зоология. И там гледаха на него като на човек от по-долно качество. Дивак от тайгата. Понякога се питаше дали пък не си внушава. Но после усещаше студените, безлични погледи на състудентите си. Само едно момиче му обръщаше внимание, говореше с него. Красавицата Светлана. И неусетно нещо взе да трепти в сърцето му. В началото на трети курс се престраши да й признае какво изпитва и тогава… Тогава видя същия студен, презрителен поглед. Топлите й кафяви очи се промениха и го изгледаха злобно, с нескрито отвращение. Дивакът има наглостта да се влюби. Това го разби, разкъса душата му на хиляди парчето. Повече не стъпи в университета. Събра малкото си вещи, драсна едно прощално писмо на баща си и потегли на изток, към Якутия.

Две-три години Толя обикаляше, заедно със стария якут Куннук ловния район на стареца. Помагаше му в лова и учеше занаята на професионален ловец. За пръв път в живота си се почувства на мястото си сред дивата пустош. После в началото на пролетта старецът беше нападнат от мечка. Успя да я убие, но звярът му нанесе жестоки рани, които го принудиха да се оттегли и младият му помощник пое ловния му участък. От тогава той обикаляше тайгата и ловеше зверове с ценни кожи.

Сега се връщаше от избушката си в източния край на участъка и бързаше да се прибере в основната си хижа край реката.

Управлявана от сигурната ръка на ловеца, моторната шейна се промъкна между брезите и се плъзна по поляната, където беше построена хижата. Толя изключи двигателя и шейната се спря пред прага на хижата. Мъжът побърза да се вмъкне вътре и първата му работа беше да запали печката. Скоро пламъците облизаха сухите борови цепеници и вътре се разля приятна топлина.

Толя запали цигара и се отпусна за кратка почивка на застлания с кожи дървен нар. Тогава припука и се включи радиото, което беше единствената му връзка със света.

-          Как си, момче? – изхриптя от стария апарат гласът на Куннук. – Върви ли лова?

-          Здрасти, дядка – засмя се Толя в отговор. – Как така си  се сетил за ученика си?

-          Сещам се аз, момче, сещам се. Ама за друго те търся. Тук в селото има някакъв учен от Москва. Дошъл е да разучава зверовете в тайгата.

-          И аз какво да правя? Нека си ги изучава.

-          Да, ама показа на кмета една купчина с документи. Пращат го при тебе, да се грижиш за него един вид и да го развеждаш из тайгата.

-          Само това ми липсва сега. Някакъв московски книжен плъх. Разведи го край селото, покажи му това-онова и да си ходи.

-          Де да можеше, ама не става. При тебе го пращат, нали ти си най-учен из тези краища. Утре тръгвам с него с лодката по Лена, докато още не е замръзнала напълно. Ти ще ме чакаш с шейната при устието на Дянийшка. После се оправяйте. Край!

И радиото замлъкна.

Толя се почеса замислено по тила. Странна работа, да се сетят за него след толкова години. Но животът в дивото го беше научил да не си блъска напразно ума. Затова и не се замисли много и скоро се зае с ежедневните си задължения. Нахрани двете кучета, извади от чувала събраните самури и се зае да ги дере и чисти кожите им, докато на печката вреше застреляната по-рано през деня лещарка.

Когато приключи и се нахрани, се опъна блажено на леглото. Това беше любимия му момент от деня. Тогава вадеше книга и прочиташе по някоя страница на оскъдната светлина на газовия фенер. Дългите години далеч от цивилизацията не успяха да му отнемат тази слабост.

Сутринта Толя се измъкна с нежелание от топлите, кожени завивки. Печката отдавна беше загаснала и сега в хижата температурата беше под нулата. Бързо разпали отново огъня, сложи на горещия туч да се погряват замръзналите остатъци от вечерята му. Свари си и кафе.

Закуси бавно и още по бавно и с наслада се зае с кафето. Не бързаше. Така или иначе нямаше да може да си наобиколи капаните днес. Трябваше да се спусне с шейната да посрещне стареца и московския учен. Но имаше време преди да тръгне към мястото на срещата. Старецът сигурно още в ранни зори беше  подкарал лодката по тесния незамръзнал участък. В началото на ноември, въпреки настъпващите студове, могъщата Лена все още не се бе предала напълно на ледената прегръдка. Запита се дали в лабиринта от острови е останал свободен път. Но пък Куннук познаваше реката като собствения си джоб, така че нямаше от какво да се тревожи.

Около обяд напълни догоре печката с дебели цепеници и подпали моторната шейна. Предстоеше му няколко часово пътуване по замръзналата Дянийшка.

Стигна устието в ранния следобяд, но на тези ширини по това време на годината, това си беше почти привечер. Скоро слънцето щеше да потъне зад западния хоризонт. Щяха да се прибират по мръкнало. Тази перспектива изобщо не му се понрави. Всъщност не му се нравеше цялата тази работа. Нямаше никакво намерение да става бавачка на някакъв изнежен московски учен. Не само, че книжния плъх щеше да му пречи да си върши работата, ами щеше да се налага и да се грижи за него. Изобщо не му харесваше, че по някакъв начин миналото му отново нахлуваше в живота му.

А, не. Тая нямаше да я бъде, закани се наум Толя. Щеше да го поразведе за ден наоколо и после да си го изпрати по живо, по здраво към Москва.

Сумтейки недоволно, Толя изгаси двигателя на шейната и се разтъпка позамръзналата земя край брега. Беше спрял почти на леда, който покриваше Лена край брега. Беше трудно да се различи къде точно свършваше сушата и къде започваше водата. На няколкостотин  метра навътре се виждаше тънката все още свободна от леда ивица, а зад него, почти до речния бряг слизаше тайгата.

Толя намери скрито и заслонено място сред дърветата и набързо накладе огън. Тук смяташе да изчака. Дано дойдат по-скоро, че изобщо нямаше желание да преспи на открито. Не, че досега през скиталческия си живот не го беше правил многократно, но друго си беше топлината и уюта на хижата.

Скоро го обгърна бялата тишина на полярната гора. Не се чуваше нито звук. Само едно необятно мълчание, което се нарушаваше единствено от пращенето на съчките в огъня и тежкото дишане на двете лайки.  Толя беше свикнал с тази тишина, харесваше му. Единак, той се чувстваше на мястото си тук, сред това мълчаливо безвремие.

Не след дълго кучетата наостриха уши и изръмжаха глухо. Козината на врата им щръкна заплашително. Явно бяха усетили нещо. Скоро тренираният слух на ловеца долови монотонно бръмчене, разкъсващото тишината. Идваше някъде от юг и това можеше да е само моторната лодка на Куннук.

Толя закачи чайника на импровизирана стойка над огъня. Той самият не обичаше чай, но за премръзналите му гости щеше да е спасителен елексир.

Скоро лодката се подаде из зад северния нос на близкия остров. Толя запали щейната и се плъзна по леда на Лена. Старецът щеше да има нужда от помощ, за да изтегли лодката от водата.

Моторната шейна измина бързо разстоянието до свободния от леда канал, по който се носеше лодката. Но сякаш старият якут беше сам в нея. Виждаше го да седи на кърмата и да управлява извън бордовия двигател. Виждаше и някаква купчина кожи пред него, но от учения нямаше и следа. Толя се зачуди какво ли е станало. През ума му мина тревожна мисъл, че може би се е случило нещастие с госта.

Като стъпваше внимателно по края на леда, ловецът пое хвърленото му от лодката въже и леко я придърпа към края на чупливия леден ръб. Привърза въжето за моторната шейна и бавно пристъпи отново към ръба, за да помогне на стареца с разтоварването на багажа. Вършеше всичко спокойно и методично, като преценяваше интуитивно всяко свое движение, като внимаваше да не прави резки движения и да не стъпва по грубо по леда, за да не поддаде крехката ледена повърхност и да се отзове в студените води на реката.

Тъкмо щеше да пита Куннук къде е учения, когато купът с кожи се размърда и от него се подаде дребна фигурна, облечена в дебело, пухено яке с качулка. Сигурно беше много модно за някой ски курорт, но тук насред пустошта изглеждаше нелепо, като някакъв нереален, анимационен герой.

Толя се усмихна иронично при вида на госта, което пък предизвика гневен поглед от негова страна, който смрази усмивката на коравия ловец. В тези очи имаше нещо познато.

Все още гледайки сърдито, ученият се надигна тромаво, като се опита непохватно да слезе от лодката, с което почти успя да я преобърне. За щастие, Толя успя да се впусне навреме и да му подаде ръка. Така успяха за момент да стабилизират лодката. Но резкия скок на Толя, сякаш пропука крехкия лед.

Новодошлият успя да прекрачи планшира, но стъпи рязко върху вече пропукания, хлъзгав лед, хлъзна се по него и се пльосна по очи. Толя успя да отскочи назад, за да не го събори и него. Тъкмо навреме, преди да се чуе зловещо пукане. Ледът започна да се троши. Ученият успя да се надигне на едно коляно, но това само засили пукането. От към реката се появи малка пукнатина, която пълзеше към лежащото тяло при всяко негово движение.

-          Стой на място! – извика Толя. Не мърдай, дори не дишай, защото леда ще поддаде. Притисни се към него по корем и  разпери широко ръце и крака. Сега ще те измъкна. Браво, много добре! – продължи да говори ловецът, като видя, че гостът изпълнява указанията му. – Сега се опитай леко да се преместиш в ляво и да хванеш въжето на лодката. Точно така. Леко. – насърчаваше го с успокоителен глас. – Още малко. Браво, хвана го. Опитай да се издърпаш по него.

-          Не мога. Успях да хвана въжето само с пръстите на едната ръка – разнесе се гласът на учения. За изненада на Толя, той звучеше съвсем нежно, по женски.

-          Опитай да се хванеш и с другата ръка. Бавно се извърти и протегни ръка.

-          Не мога, не го достигам.

-          Куннук! – гласът на Толя разсече смълчаната тайга.

Старецът интуитивно вече беше преценил ситуацията и не чака втора покана. Веднага разбра какво се иска от него. Посегна към кожената кания на колана си, светкавично изтегли острия си якутски нож и замахна към въжето, свързващо лодката с моторната шейна.

Внезапно освободен от тежестта, която го изпъваше, срязаният край изплющя като камшик във въздуха и падна върху леда, който продължаваше да се пропуква все по-застрашително. Това даде възможност на лежащият върху замръзналата речна повърхност човек да се хване по-стабилно. Като се държеше с едната ръка, успя да се превърти по леда и да протегне и другата си ръка и здраво сграбчи свободния край на въжето, като почна бавно и внимателно да се изтегля по него към шейната. В същото време Толя дърпаше енергично от другия край. С общите усилия на двамата, тялото на учения бавно се приплъзваше по леда, докато стигна до шейната. Там ловецът му подаде ръка да се изправи и двамата се метнаха на седалката. Двигателят изръмжа и возилото скочи напред, тласкано от гъсеничната си верига, само секунди преди нестабилния лед да се разцепи и на мястото, където стояха да зейне дупка, бързо запълваща се с вода.

Куннук спусна лодката по течението, на достатъчно разстояние от опасния участък и следващия половин час мина в разтоварване на обемистия багаж и екипировка на госта. После всичко беше наредено и привързано в товарната шейна, която също свалиха от лодката.

-          Е, деца, време е да ви оставям вече – продума старецът, докато палеше извънбордовия двигател. – Чака ме доста път нагоре, срещу течението.

-          Няма ли да останеш тук тази нощ? Вече е късно. За два-три часа ще стигнем до хижата.

-          Не ми се иска да ви притеснявам – усмихна се загадъчно Куннук.

-          Какво притеснение, бе, старче? Това си е твоята хижа, твоя дом. Пък и на брега те чака горещ чайник. Сега ще изтегля шейната и после ще се върна да ти помогна за лодката.

-          Добре, добре, убеди ме. Пък и няма да е лошо да поразгледам наоколо какви ги вършиш, младежо.