Светлана се събуди от нетърпеливото дращене на кучетата по вратата на хижата. На мъждивата светлина на газената лампа видя Толя да шета край печката.

- Добро утро! – поздрави тя и се опита да се измъкне от топлия, пухен спален чувал, подмамена от аромата на кафе, но веднага се мушна обратно в уюта на завивките, при вида на ледените петна по дървените стени.

Погледна към спящия на пода, увит с кожи Куннук и й стана съвестно, че е заела мястото му на нара. Учуди се от издръжливостта на стареца. Сигурно можеше да спи навън, дори и при тези убийствени студове.

- Добро утро! – Толя се приближи към леглото с усмивка и чаша кафе. – Пий, докато още не е изстинало.

- Благодаря! – засмя се тя в отговор. – Защо не пуснеш кучетата вътре? Не чуваш ли как жално скимтят.

- Ти да не искаш да ги убия? – попита ловецът с искрено учудване в гласа си. – Нали, ако почна да ги пускам вътре, това ще ги изнежи и няма да издържат на суровите условия. А сега излизам.

Толя дори не дочака отговор и потъна в мрака.

Въпреки че часовникът показваше почти седем и половина, навън все още беше истинска нощ. На тези ширини се съмваше късно през зимата и до изгрева оставаха повече от два часа.

Почти пълният мрак не притесняваше ни най-малко ловецът. Бледата светлина на звездите се прокрадваше през върхарите и се отразяваше в белотата на снега, колкото да разкъса малко тъмнината. За Толя това беше напълно достатъчно. Той познаваше тайгата по-добре дори от собствените си мисли. Затова уверено подкара моторната шейна към възвишенията по източната граница на ловния си участък.

Макар че не вярваше на бръщолевенията на Куннук за разни зли духове, осъзнаваше, че каквото и да е това нещо, то е свързано със земетресението и най-вероятно се крие из тези хълмове.

Не знаеше с какво си има работа, затова не включи мощния фар на шейната. Надяваше се тихото пърпорене на двигателя да се слее с нощните шумове на гората. Не искаше излишно да привлича вниманието на онова Нещо.

Несъзнателно Толя беше започнал да мисли за него като за нещо живо.

Унесен в мислите си, той почти инстинктивно управляваше шейната по познатия маршрут. Пъртината следваше коритото на скованата в ледена прегръдка Дайнишка. От двете й страни се виждаха призрачните силуети на дърветата. Отрупаните им със сняг, натежали клони надвисваха над реката и създаваха илюзия за бели стени, между които се извиваше пътеката, като през леден тунел.

След около два километра реката правеше остър завой на юг и пъртината напускаше руслото й, като се изкачваше по полегатия бряг, за да се скрие между дърветата. Толя подаде повече газ, двигателят изръмжа и шейната се изкачи по лекия склон.

Малко след като навлезе в гората, кучешкия лай извади младия мъж от унеса на мислите му. Двете кучета стояха на десетина метра пред него и ожесточено облайваха нещо в тайгата, което оставаше скрито в мрака и невидимо за ловеца. Така лаеха по някой притаен в клоните на дърво самур. Затова в първия момент Толя не им обърна внимание. Въпреки че ловът на самури беше основното му занимание в тази пустош, сега имаше по-важна работа. Но все пак познаваше добре верните си помощници и почти веднага усети, че в гласа им има и някаква нотка на страх. Звучаха по същия начин като предния ден, когато откриха мумифицираните трупове.

Толя спря шейната до животните и слезе. Загледа се в неясните силуети на дърветата, но погледът му потъна в тъмнината на тайгата и не видя нищо необичайно. Каза няколко успокоителни думи на лайките, обаче те продължиха да лаят ожесточено. Затова рискува и включи фара.

Когато лъчът светлина разкъса мрака, мъжът видя какво е привлякло вниманието на кучетата.

Само на няколко метра от пътеката растеше голям бор. Беше напълно изсъхнал и почернелият му силует се издигаше заплашително над околните ели. Окапалите му иглички покриваха земята под него с черен килим, рязко контрастиращ с белотата на снега.

През годините прекарани в скитане из дивата тайга, Толя имаше преживени какви ли не опасности, но въпреки това потрепери от стаен ужас при тази гледка. Не можеше да си го обясни, но имаше нещо ужасяващо в този мъртъв гигант. Тягостното усещане се засилваше и от жалното кучешко скимтене.

Цялото му същество го караше да се маха от тук, колкото се може по-скоро, но Толя преодоля желанието си да побегне и се доближи до дървото. Събра две-три шепи от игличките и ги пъхна в джоба си, без да сваля дебелите си кожени ръкавици.  

Имаше чувството, че някой го наблюдава през цялото време. Сякаш невидими очи се бяха впили в него и следяха всяко движение. Но колкото и да напрягаше поглед, тайгата си оставаше все така пуста.

Щом прибра игличките, ловецът отново се метна на седалката и побърза да се махне от това място.