Кога ще спреш да ме преследваш? Да тичаш подир мен в съня ми и в миговете на копнеж... Кога ще ме оставиш? Кога ще си заминеш, но наистина – без да оставяш нищо след себе си – ни багаж, ни спомени? Защо ме мъчиш? Остави ме най-после сама! Толкова дълго съществуваш в мен, в тялото, в сърцето ми, че не знам дали не съм се родила с теб... Какво искаш? Защо стоиш в сърцето ми още? Нима не разбра колко ми тежиш? Нима не разбра как затъмняваш деня ми и колко страшна правиш нощта ми? Искам да намеря начин да те залича, но не произвеждат препарат за почистване на петна в душата. А ти си ми оставил такова черно леке... Как сега да го изтрия?

            “За любовта граници няма!” Как да няма? Нима ТЕ ще ми позволят да съм с теб? Нима годините нямат значение? Толкова е тъжно... и толкова нелепо.. Виновна ли съм че сме от други светове, така различни и така далечни? Виновна ли съм, че не ти приличам? А виновна ли съм, че те обичам?

            Боли ли? Боли! Тази уж така прекрасна любов, за която всички говорят и на която всички се кланят... Боли... Като трън под нокътя ти, не те оставя да мигнеш, без да усетиш болката – пронизваща и болезнена...