Спомняш ли си онова пътуване в началото на есента? Когато се срещнахме за първи път...
Тогава влакът сякаш пълзеше, а времето се нижеше едва-едва. Не си казахме даже „Добър ден”, но какво пък – не се познавахме, а и ти сякаш искаше да избягаш от света на хората, от този студен и пресметлив свят. Е, поне се погледнахме (и добре, че го направихме) и тогава сякаш времето спря.
В очите ти намерих себе си – твоята пътека беше извървения от мен път, твоята истина бе прозряната от мен, твоята любов аз бях отдавна приболяла. И колко болка бях видяла, а твоята тепърва предстоеше...
„Разкажи ми” – почти безмълвно ми прошепна ти. Аз потънах в твоите очи, а ти се скри в моя минал свят, далеч от студенината навън...
Беше отдавна и не беше есен, когато аз направих своята първа крачка по дългия и труден път. Не, не се родих тогава. Бе денят, в който осъзнах, че думата „живот” не означава просто раждане и смърт, начало и край. Животът е една борба, в която победител никога няма, но пък си струва да се бориш. Животът е безкраен път – труден, но и пълен с усмивки; истина, но и една голяма лъжа; болка, но и лек.
Първата крачка не беше лесна, но пък всяка следваща ставаше все по-трудна и по-трудна. Моят път беше пуст, сякаш пустиня – нямаше дърво, което да ме скрие от парещото слънце или от пронизващия вятър. Вървях сама, макар че покрай мен непрекъснато минаваха хора, преплели пътя си с моя. Те ми се усмихваха, говореха с мен и аз им вярвах и бях щастлива. Някои дори ми казваха, че ме обичат. Колко щастлива бях в тези моменти... и колко глупава всъщност... Нима не виждах, че ме лъжат, нима не знаех?
Знаех. Но не исках да повярвам. Мечтаех по пътя ми да ги няма тези лъжи, болки, помитащи всичко стихии и нестихващи бури... Исках сълзите ми да спрат... Исках само капка истина!
Изморих се, но знаех, че пътят е дълъг, а аз имам още много да извървя. Вървях, вървях... и стигнах до кръстопът. Там ме чакаше моята истина. Бяха дори две, но трябваше да избера коя да последвам. Едната ми се стори жестока, не се усмихваше... Каза ми, че ако я последвам, ще видя много болка, страх, ще бъда лъгана, ще ме преследват бури и стихии, които ще ми донесат безброй сълзи. Дълго време ще вървя сама, без пролет и без цъфнали дървета. И аз виждах, че от нейната страна вали и няма никой. Тогава тя ми каза, че късната пролет ражда най-вкусни плодове, обърна се и бе готова да си тръгне.
Другата ми обещаваше да ми даде всичко, което пожелая – да няма повече лъжи, болка, страх. Да ги няма бурите и стихиите, да няма повече сълзи. И аз виждах, че от нейната страна вече е дошла пролетта и имаше много дървета, слънчеви лъчи и усмихнати хора.
Бях готова да я последвам без да се замисля – бях изморена и исках само малко топлина. Направих една, две крачки и изведнъж спрях. Каква грешка щях да направя! Не виждах ли, че усмивката ú е фалшива като на всички преди? Не проумявах ли, че отново ме лъжат?
Побягнах и поех по трънливия път на другата истина – моята истина.
Скитах се тъжна и самотна. Чудех се дали избрах правилния път. Та тук отново ме лъжеха и ме болеше. А аз исках просто да бъда разбрана, да вярвам и да ми вярват, да обичам и да ме обичат...
Тогава ненадейно един топъл слънчев лъч прониза сивото небе. Вдигнах глава и видях цъфнали дървета и пеещи птици, и много, много хора с искрени усмивки. Аз говорех с тях и знаех, че няма повече лъжи. Дори един човек ми каза, че ме обича. Повярвах му, защото там, зад него, се усмихваше моята истина.
Той ме пазеше от жарките лъчи и пронизващия вятър, бе моята опора, моето дърво... Той ме научи какво е да обичаш и да бъдеш обичан.
Но един ден си замина. Заболя ме, както преди, плаках, но накрая осъзнах – той беше просто част от моя път. И аз я преминах. Най-трудният ми път вече мина – прозрях истината, изпитах любовта... и бях щастлива. Остана ми да извървя още една пътечка, преди някой друг да ме смени, за да мога да почина...
Сега сме в края, но на друга есен и влакът не е толкова бавен. Днес със теб дори се поздравихме и то с усмивка. Ти вече не бягаш и не се криеш, не си на онзи кръстопът. Вече знаеш кога растат най-вкусни плодове. Днес всичко е различно. Освен едно – когато те погледна, аз отново виждам в очите ти моята история – за пътя, истината и любовта.