Страх. Кошмарно чувство. Но той е катализатор на нашето колебание и ни предпазва от безразсъдство. Страхът е този, който ни отваря очите! И виждаме истини, които не сме забелязвали допреди появата му. Пречи да променим съдбата си, защото се страхуваме от внезапните обрати, които са искани, но се появяват твърде често в най-неподходящ момент. Да бъдем състрадателни, с блудкав вкус от приличия, е може би роля, която пак страхът ни е предложил. И ние – с охота приели. Защото е по-лесно да вярваме в добрината си, отколкото смело да се изправим и отстояваме позиции, идеали, права. Много са лицата на страха… Нима не е страх чувството, което ни кара да се подчиняваме на общественото мнение, защото гилотината на наказанието ни дебне! А най-много се променяме, когато открием истини за себе си и не смеем да ги кажем гласно. Страхът винаги намира пролука, когато водим своята борба между „трябва” и „искам”… Ако можем да слеем тези две полярности?!... Едва тогава бихме могли да се освободим напълно… Дали?! Абсолютна сигурност, вяра в безпогрешно решение – никой не е в състояние да даде гаранции за такива състояния. И пак страхът е този, който увеличава амплитудата на нашите щения и действия… Народът отсича: „Без сол животът не е сладък.” И стигам до извода, че страхът е като солта – необходимост. В големи количества – отровен! 

                                                                            © Павлина Петрова