На коледните празници погребаха Верка. Отишла за хляб, пътя бил в лед и една жигула изневиделица я ударила. Старата жена била влачена доста метри и край! Отнесе се на небето, при съпруга си, братята, майка си и баща си.
Шофьорът на колата казвал, че натискал клаксона, че се опитал да я избегне. Но! Старицата не чувала и това било фатално за нея.
Беше едра, здрава селска жена! Родата и все дълголетници, благи и добри хора. И задружни - помагаха си един на друг. Когато се спомина мъжа и, братята и все в двора - орат, садят. Сестра и при нея дойде да живее - да не е сама, да превъзмогне мъката.
Умна и работна жена бе Верка! Съседите все нея питаха - кога да садят разсада според луната, с какво да пръскат зеленчуците, как да култучат доматите, та да раждат в изобилие.
Корава и силна жена бе! Не говореше много, обичаше да слуша. После съвет да ти даде. И ти, мине не мине време, все се чудиш - Откъде в тази обикновена българска жена тези знания, този опит, това богатство!
Внучето и бе болно, от синдрома на Даун. Лятно време, все тя го гледаше. А то мило, добро, приказливо. Все и викаше:
- \"Баба, баба! Хайде взимам топка, играем!\"
И тя макар на възраст, заставаше като вратар на футболно игрище и чакаше...
Колко тежко е било на душата и, тя си знаеше! Но никога не заплака, никога не се съжали!
Само веднъж, гледайки в една точка тихо каза:
- \"Д а ме прибира Господ, да ме прибира! Не чувам, не виждам и детето болничко да гледам, не издържам! Да ме блъсне нещо, да ме няма на този свят...\"
Така каза Верка! Така и стана!
31.03.2013
ДЖУЛИЯ БЕЛ