Тя си отиваше и наближаващият край ме съсипваше. Щеше ми се да върна времето назад, да хвана мъничка частица от поне един миг с нея и да го задържа в сърцето си. Но това бе невъзможно. В този момент сърцето ми задържаше само порой от сълзи. оставах само със спомена за нея, но знаех, че както силните бури утихват, така и най-светлите спомени един ден загасват, а силните думи - тънат в забрава.
В един миг почувствах целия си живот като на лента и си дадох сметка за своето житие.
Замислих се дали има смисъл да се борим цял живот с живота си, след като сме безсилни пред съдбата? Имаме право винаги да сме силни, но имаме ли силата, ние, простите люде, да бъдем винаги прави, не само в действията, но и в мислите и чувствата си?
Богът ни - това е идеалът, съвършенството, към което всеки вътрешно се стреми. Само той умее да сплете сила и справедливост във финна, но великолепно стабилна нишка. Но кой ми дава право дори да си помисля, че мога да съм като него?!Той е много повече от мен, защото е не просто идея на един човек, а светоглед на цяла маса народ. Това му дава онези сила и власт, които аз не притежавам. Това го прави справедлив. И това, точно и само това му дава силата и правото да отнема и дарява животи. Но аз нямам тези права. Имам право само на едно - да се моля за нея...
Настъпваше краят на едно начало...и наближаваше онзи момент, моментът на вечността...
А аз нямах право да възразя.