uFeel.me
СУбщежитието - дневниците на университета
Автор: masos,  25 януари 2007 г. в 00:00 ч.
прочити: 308
(БЕЛЕЖКИ: Темата е от конкурс обявен в СУ, на който участвах. Есето беше дисквалифицирано, заради формата си)

Поредното задръстване в центъра на София беше озвучено от ревящите двигатели на автомобилите и нервните клаксони на шофьорите. Светофарите стояха неподвижни под лъчите на майското слънце, което допълваше обичайната тягостна атмосфера. Отстрани, сякаш в противовес на автомобилния бит, една сграда предлагаше сянката си на пешеходците. Тя излъчваше необичайно за центъра на столицата спокойствие. Каменно стълбище водеше към масивни врати, отворени сякаш за да поемат целия живот около себе си. От двете страни на централния вход на сградата стояха монументите на двама братя – Христо и Евлоги, които както обикновено наблюдаваха живота около себе си, съзерцаваха младите студенти, които всеки ден минаваха покрай тях. В долната страна на стълбището се открояваше фигурата на младо момче, което стоеше неподвижно и гледаше към портата.
„Първото стъпало – понякога, макар и най-ниското, то e по-трудно от всички останали.” – мислеше си Момчето, като продължаваше да стои неподвижно. Струваше му се по-висoко от другите, по-криво, по-обезкуражаващо. В мигa, в който стъпалото му докосна камъка, напрежението отново завладя цялото му същество. По лицето му се четеше угриженост, а в ръцете му непрекъснато играеше химикалката, чието движение по белите листове, щеше да промени живота му. В този момент Момчето се раздели с досегашните си възходи и падения, помири се със себе си и със света около него. Не знаеше защо, знаеше само, че така трябва, че само така всичко останало ще има смисъл.

***

Стъпки. Това беше всичко което усещаше Коридорът. Стъпки на хора, които познава и не познава. По него вървяха хиляди, постоянно, непрекъснато! Безброй гласове ехтяха, разнасяни от Ехото. Ехото запомняше всяка стъпка, всеки глас и колкото по-силен беше той, толкова по-надалеч го отнасяше. Един ден Коридорът попита Ехото къде отнася всички тези стъпки, а Ехото му бе отвърнало:
- По света, по широкия свят...
- Ха! – присмя му се Коридорът – Та има ли смисъл, като така или иначе те се губят. Никой няма да ги чува вечно.
- О, не! Грешиш, стари приятелю. Нищо не се губи. Те продължават да живеят, защото се запазват!
- А! Че в какво ще се запазят? – попита смутен Коридорът.
- Не в какво, а от кого! От кого... – Ехото се спря за миг, а след това довърши – От СУбщежитието, приятелю!
„СУбщежитието” – думата се понесе от Ехото до всички останали, които сякаш останаха смутени от нея. Единствено компютърът, без да се замисля, запита: „К’во СУбщежитие, ма френд?„ и продължи да се занимава с безбройните си цикли. В следващите секунди обаче споменаването на тази дума предизвика истинска дискусия.
- Ха-ха – СУбщежитие ли? Врели-некипели - обади се Мензата, докато продаваше още две парчета пица.
- Дали ще е СУбщежиетие, или нек’во друго общежитие какво значение има? – намеси се, макар и не съвсем посветен в дискусията Асансьорът.
Книжарниците както обикновено мълчаха – те бяха млади, но от далече се чу гласа на Библиотеката:
- Нищо не разбирате, нищо не разбирате! – Тя не намираше нужда да обяснява каквото и да било на когото и да било. Смяташе мнението си за безспорен авторитет, при това не без основание. За всичките тези години, тя бе най-стара и така да се каже най-ерудирана от всички останали. Тя беше чувала за СУбщежитието и макар да не го беше виждала, знаеше, че то е там, че съществува. Можеше да го „прочете” във всеки един студент и между редовете на всяка една от книгите си.
В този момент вратата се отвори и в голямата, пълна с книги стая, влезе Момчето. То беше преминало през стълбището и Коридора, а Ехото вече беше известило всички за пристигането му. То намери свободно място сред банките, извади една тетрадка и започна да пише...

***

Дневник на студента. Дата: Вчера
... А ми се струва вече толкова отдавана. Сякаш никога не е било! Сега, като си спомня как стоях пред стълбището миналия май, не мога да сдържа усмивката си. Понякога имам чувството, че времето наистина спира, за да можем да осмислим това, което ни се случва, да вникнем в неговия смисъл. Да се запитаме: „Защо?” И ако отговорът е правилен, като в телевизионна викторина, ние продължаваме напред. Ако не е – Животът ни дава още шансове, но не толкова... „печеливши”...
Явно съм отговорил правилно. Чувствам, че Нещо сякаш ме е притеглило тук и сега. Чувствам смисъла... във всичко – аудитории, кабинети, коридори. Всъщност, чувствам Нещо, което само чувства могат да определят...

Дневник на студента. Дата: Днес
Поредната сесия наближава. Изпадам в самосъжаление, което ми е особено забавно (но за жалост на изпита няма да точно така). Защо трябва да има изпити? Отново този въпрос – „Защо?”. Започвам да подозирам, че универсален отговор би дал самият Смисъл на живота. Някои твърдят, че такъв няма. Само че в природата безсмислени неща няма, а щом има живот, значи той има смисъл. Смисълът може би е именно в изпитите, в трудностите, а по този начин чрез тях Той осмисля и самите нас. Учебникът е застинал в очакване...

Дневник на студента. Дата: Утре
Нови трудности. Старите – те са вече опит... и смисъл!

***

- ...
- „Пролетта дойде, къде си, бе момче?”
- Ъ?
- Ха-ха, к’во? „Ъпсурт”, бе!
- Ново парче? Как си днес?
- Две лекции и едно упражнение – ама чак до осем.
- Кофти. Да мръднем на кафенце по някоето време.
- Ох, ами ОК, ама първо през Студенстки съвет. Гласуваме Устава.
- Стига бе! Кога ше ставаш „предс.” ? Доста работа свърши.
- Ееее, не може. Все пак сме екип...
- Как е хавата, момчета?
- Супер!
- Ми, бива.
- Как сте в петък на диско?
- Ъ-ъ-ъ, що чак в петък?
- Е-е-е сега. Лекции, упражнения, тва-онва...
- Добре де. И без това идва сесията - трябва д’се кълве. Ама в петък съм в Студентски!
- ОК, пак ли нелегален?
- Да! При един колега!
- Ъъ, добре. „Аре към „Мензата” – казва коремът ми!
- Ха-ха. Айде, аз пък се ситуирам в лекцията.
- ...
- ...
- ...

***

Гласовете и разговорите се преливаха един в друг по цялата сграда. Много от студентите бяха изпълнили аудиториите. Лекцията беше посветена на темата за Познанието - започна от вчера, а щеше да продължи и утре. В същото време Мензата и Яйцето водеха оживен разговор за цените на яденето, Аудиториите и книжарниците стояха мълчаливи, а Библиотеката се радваше на своите ученици.
Един от тях стана от стола и се запъти към вратата. Химикалът на Момчето беше спрял и сега се нуждаеше от нов. То излезе, но този път около него нямаше никого. Момчето можеше да чуе как Ехото разнася стъпките му в пространството, които отекваха в килим от тишина. Коридорът стоеше спокоен, почиваше си. Не се чуваха нито Мензата и Яйцето, нито Асансьора, нито Коридора и дори не Компютъра. Ехото се движеше трескаво по Коридора, между колоните, из аудиториите... Искаше му се да улови най-малкия звук и после да се заиграе с него, докато не утихне. Уви, беше тихо. Но... нещо странно сякаш приближаваше по коридора. То се плъзгаше между стените и вътре в тях. Преодоляваше масивните колони и се завихряше около широките куполи на сградата. След това се насочи към Аулата, която също го усети, а после продължи стремглаво надолу към главата на една човешка фигура. Момчето внезапно се обърна, но не видя никого.
Незнайно как Момчето се бе озовало от вътрешната страна на главната порта. То си припомни как преди години беше стояло по същия начин, но от другата страна. Преди обаче да успее да осмисли какво става, в главата си то чу глас:
- „Върви”
Този глас, Момчето сякаш го познаваше... той го бе чувал някъде. Ами да, не някъде – навсякъде! Това беше Гласът, това беше СУбщежитието...
Момчето припозна в него брадатия професор, остроумния си приятел, чистачката, портиерът... То припозна и себе си.„Как е възможно?” - помисли си то - „Всичко това в един глас.” Гласът отново повтори:
- „Върви”
Момчето тръгна към вратата. Преди да я докосне обаче, то отново чу глас, но този път друг. Вратата го запита:
- Къде отиваш?
- Навсякъде! – отвърна то, а Вратата отново запита:
- Къде отиваш?
- Към Знанието – отвърна Момчето, а Вратата отново запита:
- Къде отиваш? – а Момчето отговори:
- По Пътя, през Истината, към Живота...
Вратата се отвори...

***

„Знаеш ли Кой съм аз?” попита Гласът Момчето, което вече беше навън, но пред един съвсем друг булевард. Нямаше автомобили, но светофарите бяха там. Те не бяха червени, жълти или зелени, а излъчваха чистата пътеводна светлина. Беше тихо, но не празно тихо. Сякаш самият звук бе намерил своя смисъл в мълчанието.
„Знаеш ли Кой съм аз?” попита отново Гласът, този път по-силно. Момчето беше чувало за Него, но така и не Го беше виждал. Този глас винаги бе живял в него, както и във всички останали. Той беше Смисълът...
Гласът не попита повече. Той знаеше, че Момчето е узнало отговора и затова се отдалечи. Момчето последва светофарите. Безброй улици, булеварди, подлези, надлези, спирки... То оставяше следите си навсякъде, без да иска, а понякога и без да знае. Когато се случеше така, че да се изгуби, то знаеше къде да се върне – при масивната врата. Момчето обаче не започваше наново своя път от нея, напротив - то продължаваше от там. Брадата му вече беше бяла, а лицето му покрито с мъдрост. То продължаваше да върви, а когато се почувстваше самотен Гласът му правеше компания.
Един ден Момчето попита Гласа?
- От къде си Ти ?
Гласът не отговори, а Момчето продължи пътя си. Бяха изминали години, когато Момчето попита пак, но пак не получи отговор. След време Момчето не издържа – този път беше решено да получи отговора и без него нямаше да продължи.

***

Момчето видя пред себе си Книга – дневникът на СУбщежитието. Той беше дебел и тежък. Най-вероятно в него СУбщежитието пазеше снимките на безброй хора, техните съдби, техните истории. Сигурно именно тук Ехото отнасяше всички стъпки на минувачите по Коридора. Момчето се опита го отвори, но не можа - страниците бяха сякаш залепени. То напрегна всичките си сили и опита отново. Без успех. Така Момчето продължаваше да опитва, докато не усети как силите му бавно го напускат. Всеки следващ опит ставаше по-слаб от преходния. То заплака...
В този момент Момчето чу в главата си друг познат глас. Глас на стар приятел:
„Сърцето”. Това беше единственото, което чу от Ехото, което някога му беше разказвало толкова много.
„Сърцето”
Ами да. Момчето започна да се смее. Точно така! То разтвори сърцето си и от там изпадна ключ – съвсем обикновен, като от някое мазе или гараж, но момчето знаеше цената му. Силите му, сълзите му – те не се бяха изгубили, не бяха отишли напразно. Те бяха попаднали там, където им беше мястото – в ковачницата на неговата душа, в неговото сърце, което беше изковало от тях ключът към Истината. А каква ли беше тя?
Момчето побърза да отвори дневника. Там обаче нямаше снимки, нито дори портрети. Нямаше текст, нито дори една напечатана буква. Вътре имаше единствено едно огледало, в което то виждаше себе си.
- Да! – каза СУбщежитието. - Това съм аз. Ти си Аз – отражение на всичко преди теб, което предците ти са оставили, макар и до сега да не си го знаел. Те са знаели...

***

- Но Ти си СУбщежитието, Ти си Смисълът!
СУбщежитието се засмя.
- Аз съм Истината, която е навсякъде. Аз съм Светлината. Аз съм Знанието. Но аз не съм смисъла. Аз съм само част от него. Друга част си ти!
- Но тогава...
- Защо трябваше да преминеш през всичко това ли?
Момчето мълчеше.
- Защото – продължи СУбщежитието – смисъла има още една-трета част.
Гласът замлъкна, а момчето стоеше все така неподвижно. То вече осъзнаваше. То беше част от нещо много по-голямо, от нещо вечно... Момчето отново запита:
- А коя е третата част от Смисъла?
- А нима не я прочете в Моя дневник? Нима не я видя в тези преди теб? Нима не я виждаш и в тези след теб?
Момчето знаеше. То беше видяло тази част. Именно тя беше изковала ключа към смисъла. Ехото не се сдържа и понесе една единствена дума...




„Любовта”







София, май 2006

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me