StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,378
   Потребители: 12,377
   Автори: 4,011
   Коментари: 318,997
   Точки: 2,650,148
   Съобщения: 154,317
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,743

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Роден край

  РОДЕН КРАЙ

 

   Ден не минава без да мисля за теб мой роден край, а мислите ми писукат като сокол пиле. Знаеш ли как писука сокол пиле? Такова едно жално, жално, ама понякога  и страшно, целия да настръхнеш. Мисля си за родния край, ама не виждам нищо. Друго е да видя с очите си това, що сърцето ми иска. Мислите ми все ме връщат в спомена, а той като рана в душата, колкото и да го въртя в мене,  все боли.

   Как да прогледна в спомена си? Ама и аз съм един шантав, от къде ти очи у спомен? Луд ли съм? Може и да съм, но ще помоля сокола да ми помогне:

  -Моля те, сокол пиле, дай ми очите си за малко, да видя всичко, за което душата ми страда и плаче! Дай ми крилата си, соколе, да литна високо в това синьо небе, да се зарея под това топло слънце, над тая земя юнашка! Сърце ми не трае, соколе, дай ми очите си, дай ми ги! Нека видя отново парчето южна земя заградено между: Славянка, Беласица, Огражден и Пирин планини. Онова малко топло южно местенце, където Струма нежно гали водите на река Пиринска Бистрица и снагата й наедрява от нея. Бистрица, бъбрива и игрива подскача от камък на камък. Слънцето кокетно се оглежда в пръските й, после засиява в шарена дъга очертаваща границата между доброто и злото. Стигнала края, си тихо се влива в голямата вода на Струма, укротена и подчинена, също като човек укротил младостта в себе си. Там е моето родно  село – Кулата, където за първи път в гърдите ми затуптя  малкото  червено сърчице, орисано цял живот да страда по теб.

   Ех, соколе, соколе! Що песни се изпяти за теб. Та ,,морен ли вода не пи на Вардаро”? Та, ,,не летя ли в тежка тугина да видиш що прави моето либе без мен?” Не ти е лека съдбата побратиме. Литнах аз нависоко и надалеко като теб, ама все ми се иска да се върна,  да  усетя мириса и вкуса на пропития с пот, горчиви сълзи и черни кърви, обичан,  жален и изстрадал   роден край.

   Ей тука, от лявата ми страна в гърдите  остана мъката за теб, земьо. Не мога да те забравя, не мога да те преболедувам. Та как се забравя нещо, което гори в сърцето и не гасне. А болката в душата, ех, соколе, соколе! Като бургия, върти  не спира. Не спира ти казвам. А пред очите ми все миналото. Протягам ръце да го пипна, то бяга пред мен, играем си на гоненица с него, а на очите и гърлото ми пари от сълзи. Гълтам, гълтам, душата ми се препълни, не мога повече, ще се удавя.

   Най-после чу молбата ми Господ и ми даде соколовите крила и очи. Пък като ги размахах, като литнах, та право там където Бистрица кокетничи със Струма. Водата има памет да знаете. Помни още сълзите на хилядите ослепени Самуилови войници попили в земята.  Сега те извират в полите на Кожух планина като топли извори. Натопиш ли мъката и отчаянието в тях в надежда се превръщат. Леля Ванга, пророчицата, от тях сила взимаше. Летя високо,  гледам лакомо, а сърцето ми пърха, пърха като малко птиче с крилата си, все едно за първи път полита.

   Разбира се, че най-ценното нещо тук  са хората, а  най-вече тяхната добрина. Те са в някаква зависимост от слънцето: колкото са по-добри хората, толкова по-силно грее слънцето, а колкото по-силно грее то, толкова по се ражда всичко. Усещам как напирате да ми кажете: ,,тук трябва да живеят най-щастливите и богати хора на земята”. Е, не! Бедността е оставила тих отпечатък в тъжните им пълни с добрина очи.  България, за която  мечтата ги изпълваше с надежда и умираха без страх от турските куршуми и ятагани, за да живеят техните децата  щастливо,  им обърна гръб. Написа в паспортите, че са ,,македонци” и постави границата на бедността между тях и нея. Въпреки всичко, пак си обичаха майка България, нищо че тя се отнесе като зла мащеха с тях. Сега нещата се оправиха и  всички си останахме еднакво бедни, но щастливи. Ех, съдба, съдба, човешка!

  Откакто ми даде очите си сокола, гледам, гледам, насита нямам, а споменът ме човърка в главата и не спира. Ех, този спомен детски мил. Като те върне назад - да се разтопиш. Все едно в друг свят си живял, приказен  такъв един, ако можеше пък да бъде и безкраен? Но всичко в него е стройно подредено, пътечка някаква начертана, вървиш само по нея, настрана не може. Така е определено.

   Когато бяхме малки,  шляпахме  от сутрин до вечер като патета във вадата на улицата, а детските игри край нямаха и никога не омръзваха. След време като по-големи, докато не нанижем тютюна до обяд, никаква игра. Ама игрите вече не бяха такива детски, момчетата се напервахме юнашки, а  погледите ни все  в гърдите на момичетата където две малки праскови надигаха рокличките им. Ако срещнехме погледите си, бузите ни пламваха като ожарени, очите се забиваха в земята, а  ръцете място не си  намираха. Първите трепети на сърцето бяха като път неизвървян. Безкраен ти се струва и опасен, но нямаш избор, вървиш и не спираш. Зад всеки завой те чака съблазън някаква. Спреш за малко, порадваш се и пак тръгваш, защото животът на човека е път, който трябва да бъде  извървян  и щем не щем ще стигнем един ден до края му.

   Камъкът тежи на мястото си -  има такава българска поговорка, а като го преместиш на друго място пак ли си тежи със същата сила? Не зная. Само зная, че под него е скрито бремето на живота,  накъдето да тръгнеш  ти тежи и все с теб трябва да го мъкнеш, иначе олекваш, а вятърът на бездушието ще те отвее много бързо до края на твоя път.

   Постепенно животът така те увлича, че докато се обърнеш,  ти тупне тъпана и извие с тънък игрив глас зурната. После три дни веселие, чеиз и нов живот, а той те гледа под бялото булчинско було с най-красивият си поглед. Краката ти омекват. Пътят ти продължава до следващото препятствие и се започва една надпревара по него, бягаш скачаш падаш и пак продължаваш. Ех, живот, живот, мой,  неукротим!

   А такова спокойствие, търпение и добрина има  в тази македонска душа, едва ли някъде на друго място ще се намери. Вървиш си по пътя и когато те  срещнат, никога не те  отминават. Блага дума ще ти кажат, ще се зарадват заедно с теб, ще ти дадат кураж, ще ти помогнат. Няма друго място на земята да са събрани толкова много добродетели на едно място  в тази южна душа. А как пеят от сърце, та чак песента ги понесе в небето, та  се зареят като сокол пиле, напук на мъката и тежкия живот, който ги съпътства от край време, но никога не ги отчая. Меки, но много силни хора.

- Крилата които ми даде, соколе, нямат умора, също като мойте  мисли. Очите не спират да гледат, а има какво да се види. Тази богата земя  е същинска  райска градина. Каквото да боднеш и посадиш в нея всичко се ражда по много. Лозова пръчка да забодеш в земята – вино потича. Дума да посадиш – приказка за юнаци ще чуеш. Радост да заровиш – на песен се превръща. Мечти да боднеш в земята – свобода се ражда. Земьо моя, прошетаха те Яне, Гоце и още хиляди комити. Където стъпваха по теб,  посадиха свойте мечти и мечтите на народа си, с кърви ги поляха и се роди свободата. Така е. Никога не се забравя този, който за свободата с живот е платил и за него песни все ще се пеят!

  -Боже, имам една молба към теб. Моля те, когато умра, дай мойте очи на сокола, нека той гледа вместо мен. Ти можеш да ме изпратиш в небесния Рай, можеш да ме сложиш до теб да седна, но душата ми няма да бъде спокойна. През очите на сокола искам да виждам моето родно селце – Кулата този земен Рай, сгушил се между Струма и Бистрица в полите на Славянка планина, там от където започнаха мечтите ми, пък кога ще свършат,  само ти  определяш, Боже.

Автор:

Георги Стойков                                                              

                                                                                         

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2016-11-21
прочитания: 301
точки: 17 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 7 (виж препоръчалите)

Вход